Нора Робъртс
Завръщане към залеза (4)

3.

Беше се променил все пак, помисли си Бодин.

Когато си тръгна, беше по-скоро мършав. Сега се беше поналял. Дългите крака и тесните бедра го правеха да изглежда източен, раменете му се уширяваха, в лице бе станал по-хубав.

Всъщност лицето му винаги е било приятно, но сега чертите бяха по-резки, а челюстта — по-решителна. Косата му беше по-дълга, отколкото я помнеше, и се къдреше около ушите. Яката на ризата му беше с цвета на зимната окраска на сърните.

Бодин се зачуди дали косата му все още не просветляваше на кичури, когато махнеше шапката си за повече от десет минути. Той се обърна и я погледна. Очите му бяха същите, онова измамно спокойно сиво, което можеше да приеме сини или зелени нюанси.

— Здравей, Бодин.

Клементайн се извърна и притисна юмруци към кокалестите си бедра.

— Тъкмо навреме. Да не мислиш, че управлявам кафене? Имаш късмет, че остана нещо за ядене.

— Обвинявай Рори. Той е този, който ме затрупа с работа в края на деня. Здрасти, Калън.

— Измий си ръцете — нареди Клементайн. — После сядай на масата.

— Да, госпожо.

— Искаш ли бира? — попита я Калън.

— Иска чаша от онова червено вино, дето пазело от сърдечни проблеми или нещо такова. Ей онова там — каза Клементайн и посочи.

— Така ли? Ще ти налея. — Калън бавно взе чаша за вино и сипа малко, докато Бодин послушно си изми ръцете.

— Изяж тази салата. — Клементайн напълни една купа, поръси нещо отгоре и разбърка. — И дума да не си продумала за овкусяването.

— Няма, госпожо. Благодаря! — добави Бодин, когато Калън й подаде чашата.

Седна, отпи глътка от виното и след като Клементайн тръсна кърпа в скута й, надигна вилицата си.

— Ти сядай тук и й прави компания, Кал — нареди Клементайн. — През вечер закъснява и се храни сама. През половината време! Оставила съм чинията във фурната, за да е топла, и гледай да си изяде всичко.

— Ще го направя.

— Искаш ли още ябълков пай, Кал?

— Скъпа ми Клем, със съжаление заявявам, че нямам повече място.

— Добре, тогава ще си вземеш голямо парче за вкъщи като си тръгваш. — Щипна го по бузата и усмивката му разцъфтя като слънчев лъч през лятото.

— Добре дошла. Аз си тръгвам. — Вместо пощипване по бузата, Бодин получи леко плясване по тила, което премина в милувка. — Всяка хапка, млада госпожице. Ще се видим сутринта.

— Лека нощ, Клементайн. — Бодин изчака вратата да се затвори, въздъхна и отново надигна виното си. — Няма нужда да седиш тук и да ме гледаш как ям.

— Казах, че ще го направя. Кълна се, че бих избягал и бих се оженил за тая жена само заради излъчването й. Готвенето й ще е бонус. — Бавно отпи от бирата си, докато гледаше Бодин. — Разхубавила си се.

— Мислиш ли?

— Виждам го. Винаги си била хубава, но сега още повече. Иначе как си?

— Добре. Заета. Добре съм и съм заета. Ами ти?

— Радвам се, че се върнах. Не бях сигурен дали трябва да го направя, така че и това е хубав бонус.

— Все още не е минало толкова време, че Холивуд да ти липсва.

Той сви рамене.

— Работата беше добра. Интересна. По-трудна, отколкото си мислиш… по-трудна отколкото и аз си мислех, когато се заех с нея.

Бодин винаги беше смятала, че с най-хубавата и удовлетворяваща работа е така.

— Получи ли каквото искаше?

Погледът му отново срещна нейния.

— Да.

— Знам, че минаха две години, но искам да кажа, че съжалявам за баща ти и за това, че не бях на погребението.

— Оценявам го. Спомням си, че беше болна — грип или нещо такова.

— Нещо такова. Три дни. По-болна не съм била и не искам пак да ме сполетява.

— Докато сме на съжаленията, аз съжалявам за дядо ти… за прадядо ти де. Беше добър човек.

— От най-добрите. Как е майка ти, Калън?

— Справя се. По-добре е, където е, с внуче, което да глези, и с още едно на път. Продаваме останалото от старото стопанство на баща ти.

Бодин си взе от салатата.

— Не знам дали трябва да кажа, че съжалявам.

— Не е необходимо. То нищо не означава за мен. От дълго време е така.

Това можеше и да е истина, помисли си тя, но все пак земята си беше негова по право.

— Ще оползотворим добре мястото.

— Предполагам, че ще го направите. — Той се изправи и извади чинията й от фурната. — Я се виж, Бодин — каза, докато й сервираше. — Управляваш цял проклет курорт.

Клементайн я нямаше, за да я гледа накриво, и Бодин си наръси черен пипер от мелничката.

Обичаше лютото.

— Не го правя сама.

— От онова, което чувам, би могла. И аз свърших малко работа за теб днес — добави той. — Чейс реши, че ще е най-добре да ида и да поработя с Ейб, тъй като минаха няколко години. Да получа представа за работата.

Тя знаеше това, Чейс й беше пратил съобщение, след като бе уредил нещата.

— И получи ли представа?

— Като за начало — да, така че ще ти кажа, ако искаш да ме изслушаш.

Тя сви рамене и започна лазанята си.

— Съгласих се с Ейб, че трябва да наемеш друг коняр. Истина е, че можеш да вземеш човек от ранчото, но ще е по-добре да разполагаш с някой, който ще си е там. Мога лесно да заместя Ейб, когато замине следващия месец, но пак ще ти трябва още един човек.

Бодин беше съгласна, не можеше да оспори съвета и кимна.

— Работя по въпроса. Още не съм намерила никого.

— Това е Монтана, Бодин. Ще намериш своя каубой.

— Не ми трябват просто чифт ботуши. — Тя махна с вилица към пода. — Ако не те познавах, нямаше да заместваш Ейб.

— Разбирам.

— Обаче те познавам. Може би и ти познаваш някой в Калифорния, който иска да смени обстановката.

Той поклати глава и се загледа в бирата си.

— Смяната на обстановката е гарантирана, когато отидеш там, където се нуждаят от теб. А и парите не са лоши, доколкото чувам. Мога да се обадя за услуга, но няма да се чувствам добре да помоля някой да остави добре платената си работа, за да води уроци по езда и да рине тор. — Вдигна поглед към нея. — Защо да го правя?

— Не съм те молила.

— Напротив, направи го. Време беше да се прибера у дома. — Усмивката му се върна. — А може и да си ми липсвала, ти и дългите ти крака, Бодин.

— Глупости. — Изсумтя развеселена тя.

— Можеше и да е така, ако знаех, че си се разхубавила.

— Можеше и ти да ми липсваш, ако знаех, че вече не си толкова кльощав.

Кал се разсмя.

— Знаеш ли какво осъзнавам в момента? Наистина си ми липсвала. Липсваше ми и тази кухня, макар да има някои подобрения от последния път, когато бях тук. Плъзгащите се врати на килера са толкова големи, че могат да се обложат с данък. Огромната лъскава печка и оня кран на стената, дето Клементайн твърди, че е за да пълни тенджерите…

— Бабите ми пристрастиха мама към идеята. Тя побърка татко, докато не го убеди за ремонта.

— Значи още неща съм изпуснал. Иска ми се да видя маминка и мис Фанси.

— Ще ти се зарадват. Имаш ли си всичко в хижата?

— Повече от достатъчно ми е. И тя е станала по-лъскава от времето, когато с Чейс се промъквахме вътре, за да планираме приключенията си.

— И ме заключвахте отвън. — Още им беше малко сърдита заради това.

— Е, ами ти беше момиче.

Бодин се засмя на преднамерено ужасения му тон. Може би и той й беше липсвал… малко.

— Можех да яздя също толкова добре като вас.

— Можеше. Това адски ме дразнеше. Чейс каза, че преди две зими си загубила Уондър.

Бодин беше яздила, обичала и се грижила за кобилката с леката походка, откакто и двете бяха на две години.

— Да, това ми разби сърцето. Едва преди шест месеца успях да си избера друг кон.

— Добър избор. Твоят Лео е умен и има дух. Искаш ли още една чаша вино?

— Половин.

— Какъв е смисълът от половината от нещо?

— Повече от нищо е.

— Струва ми се примиренческо. — Изправи се, взе бутилката и я постави на масата. — Изяла си всичко, така че съм изпълнил дълга си към Клементайн. Трябва да тръгвам.

— Искаш ли от оня пай?

— Не. Ако го взема, ще се изкуша да го изям и няма да заспя. Радвам се, че те видях, Бо.

— Аз също.

Когато Кал излезе, тя поседя замислена, докато разсеяно потъркваше ножчето си, което винаги носеше в предния си джоб. Същото онова, което той й беше подарил за дванайсетия й рожден ден.

Може би, само може би, все още усещаше малко от онова привличане. Само искрица.

Нищо, за което да се притеснява, нищо, с което да се съобразява. Просто малка искра, появила се, когато видя мъжа, в който се беше превърнало момчето, по което беше хлътнала като тийнейджърка.

Беше добре да го знае, да го признае и прилежно да го остави настрани.

Взе бутилката с виното и си сипа точно половин чаша.

Беше повече от нищо.

 

 

1992

Нареди й да се обръща към него със „сър“. Алис запомни всяка черта от лицето му, тембъра на гласа му. Когато избяга, ще каже на полицията, че е около четиридесетте, бял, около метър и седемдесет и пет и може би около седемдесет килограма. Жилест и много силен. С кафяви очи и кестенява коса.

На лявото си бедро имаше сбръчкан белег, около два сантиметра и половина дълъг, и сплескано кафяво родилно петно на външната част на бедрото си.

Миришеше на кожа, бира и оръжейно масло.

Алис щеше да работи с художник в полицията.

Разполагаше с повече от месец да се проклина, че не беше обърнала повече внимание на пикапа. Дори цвета му не можеше да си спомни, макар да си мислеше (по-скоро си мислеше), че е избелял и ръждивосин.

Не можеше да им каже номера на колата, а може би и без това пикапът беше откраднат. Но можеше да опише него — от широкополата му шапка чак до износените каубойски ботуши.

Ако не успее преди това да го убие.

Беше си мечтала за това. Как някак в ръцете й попада нож или пък пушка, а може би въже, и как ги използва, за да го убие следващия път, като чуе вратата на мазето да се отваря. Следващия път, когато чуе ония ботуши да слизат тежко по стълбите на нейния затвор.

Нямаше представа къде се намира, дали е още в Монтана, или я беше откарал до Айдахо или Уайоминг. И до Луната би могъл да я е откарал.

Затворът беше с бетонен под, стените му бяха покрити с евтина ламперия. Прозорец нямаше, единствената врата пропускаше немощна светлина през процепите.

Имаше тоалетна, мивка и ръчен душ. Също като въздуха в стаята, водата от душа никога не успяваше да се стопли.

Сякаш за да й осигури интимност, беше окачил дрипава завеса, която да отделя мокрото помещение от останалото.

Останалото беше помещение от седем квадрата — знаеше, защото го беше пребродила безброй пъти, ограничавана от веригата, прикрепена към десния й крак, която й пречеше да стигне по-високо от долните две стъпала. В стаята имаше походно легло, завинтена за пода маса и завинтена към масата лампа — катереща се на дърво мечка и четиридесетватова крушка.

Макар че й беше взел раницата, й беше оставил четката и пастата за зъби, сапуна и шампоана, заедно със заповедта да ги използва, защото чистотата била „пътят към божественото“.

Беше й дал груба хавлия и две топли одеяла. На масата имаше и екземпляр от Библията.

В една дървена кутия от подпалки имаше пакет зърнена закуска „Чириос“, парче бял хляб, бурканчета с фъстъчено масло и гроздово желе и две ябълки, които, както казваше сър, пазели доктора надалеч. Имаше и пластмасова чиния с пластмасова лъжица.

Носеше й вечеря. Това беше единственият сигурен начин да разбере, че е минал още един ден. Обикновено вечерята беше някакво задушено, но се случваше и да е мазен бургер.

Първия път беше отказала да яде. Вместо това се развика и му се нахвърли. Той я преби до безсъзнание и й взе одеялата. Следващите двайсет и четири часа бяха кошмар от болка и студ, което я убеди да се храни. Да пази силите си, за да може да избяга.

Копелето я награди с шоколадово блокче.

Опита се да го моли, да го подкупва — обеща му семейството й да му даде пари, ако я пусне.

Той й каза, че вече е негова собственост. Макар да било ясно, че е курва, преди да я спаси от улицата, вече била негова отговорност. И негова собственост, за да прави с нея каквото поиска.

Предложи й да прочете Библията, защото там пишело, че жената трябва да се подчинява на мъжа, че Бог бил създал жената от реброто на Адам, за да му помага и да ражда децата му.

Когато го нарече побъркан кучи син и шибан страхливец, той остави настрани чинията си със задушено. Юмрукът му счупи носа й и я остави да хлипа в собствената си кръв.

Първия път, когато я изнасили, тя се бори като луда. Макар да я преби, тя все пак се съпротивляваше, викаше и се молеше да спре да я насилва, ден след ден, докато дните накрая не се сляха.

В един от онези дни й донесе резен пържена шунка, нарязана на хапки, картофено пюре с червен сос, малко грахова каша и бисквита. Беше предвидил дори червена карирана кърпа, сгъната на триъгълник, с което я изуми и остави без думи.

— Това е нашата коледна вечеря — каза той и се настани да изяде своята порция на стъпалата. — Искам да те видя да ядеш с благодарност онова, което приготвих с такова старание.

— Коледа… — каза тя изумена. — Коледа ли е?

— Не приемам всичките ония глупости с раздаването на подаръци, с украсяването на дървета и прочие щуротии. Това е денят, в който се почита раждането на Иисус. Добрата храна е достатъчна за това. Храни се.

— Коледа е. Моля те, моля те, боже, моля те, пусни ме да си вървя. Искам вкъщи. Искам при мама. Искам…

— Затваряй си устата с тия исканици. — Изстреля думите така, че главата й отскочи, все едно я беше ударил. — Ако стана, преди да съм си довършил яденето, ще съжаляваш. Имай го предвид и яж каквото ти давам.

С помощта на лъжицата успя да гребне малко шунка и я задъвка, макар челюстта още да я болеше от боя, който й беше нанесъл преди няколко дни.

— Прекалено много грижи ти създавам. — Повече от месец, помисли си. Беше прекарала повече от месец в тази дупка в земята с тоя маниак. — Не би ли предпочел някоя помощничка, като в Библията, която да се грижи за теб? Да ти готви?

— Ще се научиш — рече той и продължи да се храни с онова измамно спокойствие и търпение, от които вече се беше научила да се страхува.

— Но… Аз мога да готвя. Много добра готвачка съм. Ако ме пуснеш горе, ще ти готвя.

— Нещо не е наред с храната, която ядеш ли?

— О, не. — Тя хапна малко от лепкавото картофено пюре. — Виждам, че си вложил голямо старание в приготвянето й. Но аз също мога да поема от това бреме, да готвя и да чистя, да ти бъда истинска другарка.

— Глупав ли ти изглеждам, Естер?

Още преди седмици беше спряла да му крещи, че името й е Алис.

— Не, сър! Разбира се, че не.

— Мислиш, че съм толкова глупав, толкова слаб, че да се поддам на женските ти съблазни, че не знам, че ще опиташ да избягаш, ако се изкачиш по тези стълби?

Устата му се изкриви. Очите му потънаха в онзи ужасен мрак.

— Може би ще опиташ първо да забиеш кухненския нож в хранопровода ми.

— Аз никога…

— Затваряй лъжливата си уста. Няма да те наказвам както заслужаваш, задето ме нарече глупак, защото днес е рождеството на Иисуса. Не изпитвай повече търпението ми.

Тя млъкна и започна да се храни мълчаливо, а той кимна.

— Ще се научиш и когато преценя, че си се научила достатъчно и добре, мога да те пусна да се качиш горе. Но засега имаш всичко необходимо тук долу.

— Мога ли да те питам нещо, моля?

— Можеш да питаш. Не значи, че ще ти се отговори.

— Мога ли да си получа ръкавиците и другия чифт чорапи, които бяха в багажа ми? Просто ръцете и краката ми измръзват. Страх ме е да не се разболея и ще ти бъда в още по-голяма тежест, отколкото вече съм.

Той я изгледа дълго и мълчаливо.

— Мога да помисля.

— Благодаря. — Думите искаха да й приседнат като храната, но тя се насили да ги изрече. — Благодаря ти, сър.

— Мога да помисля — повтори той, — ако ми покажеш съответното уважение. Изправи се.

Тя остави картонената чиния на масата до леглото и се изправи.

— Свали си дрехите и легни на леглото, което съм ти дал. Ще взема онова, което ми се пада по право, и този път няма да се бориш.

Тя си помисли за вледенените си ръце и крака, за постоянния студ. А той щеше и без това да я изнасили. Какъв смисъл щеше да има, ако я и пребиеше?

Свали пуловера си и блузата, която носеше под него. Сърцето й вече беше пресъхнало от сълзи. Събу чорапите, които вече бяха пробити от ходене по циментовия под. Свали дънките, стъпи на левия си крак и избута останалото до веригата около глезена си.

Легна на леглото и го зачака да се съблече, да почувства тежестта му върху себе си, да влезе в нея, да пръхти и стене, да стене и пръхти.

Каза си, че това е мигът, когато се пречупи, когато се остави да бъде изнасилена за чифт чорапи.

Но когато по-късно си спомни за онази нощ, когато годината бе превалила, след като цяла седмица се беше превивала над тоалетната, болна и замаяна, разбра, че не тогава се беше пречупила.

Пречупи се в мига, когато разбра, че носи детето му.

Страхуваше се да му каже. Страхуваше се и да не му каже. Замисли се за самоубийство, защото със сигурност това беше най-хуманният избор и за нея, и за онова, което беше посял в нея.

Само че нямаше нито смелост, нито средства.

Може би той щеше да го направи вместо нея, помисли си Алис, докато лежеше свита в леглото. Когато откриеше, че е бременна, щеше да я пребие до смърт. И всичко щеше да свърши.

Помисли си за майка си, за сестра си, за баба и дядо, за чичовците, лелите и братовчедите. Сети се за ранчото, което приличаше на пощенска картичка в януарския сняг.

Нямаше да я търсят, напомни си тя. Сама беше затръшнала тая врата, бе изгорила моста, беше прерязала тази нишка.

А и никога не биха я намерили в тази дупка.

Искаше й се да може да им каже, че съжалява, задето си беше тръгнала така. Толкова гневна, толкова самоуверена, че й беше все едно тогава как щяха да се почувстват. Тогава не й се вярваше, че щеше да ги е грижа.

Искаше й се да може да им каже, че е решила да се прибере.

Когато чу вратата да се отваря и стъпките от ботушите след това, потръпна. Не толкова от страх, колкото от примирение.

— Вдигай мързеливия си задник от леглото и яж.

— Зле ми е.

— Още по-зле ще ти стане, ако не правиш каквото ти кажа.

— Трябва ми лекар.

Сграбчи я за косата и я издърпа нагоре. Тя изпищя и покри лицето си.

— Моля те, моля те. Бременна съм. Бременна съм.

Той я стисна още по-здраво за косата и изви лицето й.

— Не опитвай курвенските си номера с мен.

— Бременна съм. — Сега го изрече по-спокойно, уверена, че е изправена срещу смъртта. Напрегна се да се подготви за нея. — От цели шест дни повръщам всяка сутрин. Откакто си ме довел, не ми е идвал цикълът. Пропуснах през декември, мина датата и за януари. Бях изгубила представа за времето, докато не каза, че е Коледа. Бременна съм.

Когато пусна косата й, тя отново се свлече на леглото.

— Тогава съм доволен.

— Ти… Какво?

— Да не би нещо да се е повредил слухът ти, Естер? Доволен съм.

Тя се втренчи в него, после просто затвори очи.

— Искал си да забременея?

— Трябва да се плодим и множим. Предназначението ти на тая земя е да раждаш деца.

Тя полежа неподвижно, изтласка примирението си и си позволи лъч надежда.

— Трябва да ида на лекар, сър.

— Тялото ти е създадено за тая цел. Лекарите само мамят хората, за да забогатеят.

Той искаше бебето, напомни си тя.

— Искаме бебето да е здраво. Трябват ми витамини за бременни и добри грижи. Ако се разболея, и бебето в мен ще се разболее.

Онзи пламък, онзи побъркан пламък проблесна в очите му.

— Мислиш, че някакъв лекар измамник е по-добър от мен?

— Не. Не. Просто искам най-доброто за бебето.

— Аз ще ти казвам кое е най-доброто. Стани и изяж каквото съм ти донесъл. Тази вечер ще се въздържим от връзка, докато не сме сигурни, че се е прихванало добре в теб.

Донесе й малка портативна печка и кресло. Добави и малък хладилник, където складираше мляко, сурови плодове и зеленчуци. Хранеше я с повече месо от преди и я караше да пие витамини.

Когато реши, че тя е вече достатъчно здрава, изнасилванията продължиха, но не толкова често. Когато я удряше, се задоволяваше само с шамари по лицето.

Коремът й порасна и той й донесе широки безформени рокли, които тя намрази, и чифт чехли, заради които тя се разплака от благодарност. Закачи календар на стената и взе сам да отбелязва времето, а тя отброяваше дните, с които животът й отминаваше.

Сигурно щеше да я пусне да се качи горе, когато роди бебето. Той искаше бебето, така че щеше да ги пусне горе.

И тогава…

Щеше да се наложи да изчака, пресметна Алис, седнала в креслото до миризливата печка, докато бебето я риташе.

Трябваше да го накара да помисли, че ще остане, ще се подчинява, че е пречупена. А когато опознаеше околността добре, когато успееше да планира най-добрия начин да се махне, щеше да избяга. Да го убие, ако й се удадеше възможност, но да избяга.

Живееше с тази мисъл, как бебето идва и отваря вратата към бягството й. Средство към целта, нищо друго не означаваше за нея онова, което той беше посял в нея.

Когато се качеше горе, когато върнеше силите си, когато разбереше къде се намира, когато сър свалеше достатъчно защитата си, щеше да избяга.

Тази Коледа щеше да си е вкъщи, в безопасност, а копелето щеше да е мъртво или в затвора. Бебето… не можеше да мисли за това.

Нямаше.

В края на октомври, в единайсетия месец от пленничеството, раждането й започна като натрапчива болка в гърба. Тя тръгна да се разхожда, за да я успокои, седна на стола, сви се на леглото, но болката не намаля. Разпространи се, стигна до корема й и се усили.

Когато водите й изтекоха, тя се разкрещя. Крещя, както не беше го правила от първите си седмици в това мазе. И както тогава, никой не дойде.

Ужасена се довлече до леглото, когато болките се усилиха и учестиха. Гърлото й беше пресъхнало за вода и между контракциите си наливаше от мивката в картонената чаша, която й беше оставил.

След десет часа вратата на стълбището се отвори.

— Помогни ми. Моля те, моля те, помогни ми.

Той бързо слезе долу, намръщи се и побутна шапката на главата си.

— Моля те, боли. Толкова много боли. Трябва ми лекар. О, боже, трябва ми помощ.

— Жената ражда в болки децата си. Ти не си по-различна. Това е добър ден. Светъл ден. Синът ми иде на тоя свят.

— Не си отивай! — изхлипа тя, когато той тръгна нагоре по стълбите. — Боже, не ме оставяй. — След това болката й позволи само да пищи.

Той отново се върна с купчина стари кърпи, които повече приличаха на парцали, поцинкована кофа с вода и нож, затъкнат в канията на колана му.

— Моля те, извикай лекар. Мисля, че нещо не е наред.

— Няма нищо нередно. Това е наказанието на Ева. — Надигна роклята й и натика пръстите си в нея, предизвиквайки поредната болка.

— Изглежда вече си готова. Давай и викай колкото щеш. Никой няма да те чуе. Аз ще извадя сина си на света. Със собствените си ръце ще го извадя, на собствената си земя. Знам какво правя. Помогнал съм с израждането на безброй телета навремето, почти същото е.

Чудовището, което бе посял в нея щеше да я разкъса на две. Полудяла от болка, тя се опита да се отдръпне от него. Но само изхлипа изтощена, когато той отново я остави.

Алис отново взе да се бори и се разкрещя, когато той се върна с въже и я завърза за леглото.

— За твое собствено добро — обясни й. — Сега започвай да напъваш. Напъвай, чуваш ли? Иначе ще го изрежа от теб.

Подгизнала от пот и отмаляла от изтощение, Алис започна да напъва. Не можеше да устои на онази разкъсваща болка.

— Хванах главата му, каква хубава глава. Вече има и коса. Напъвай!

Тя събра всичките си сили и изкрещя с последната и неизразима болка. Когато се отпусна изтощена, дочу тих плач.

— Излезе ли? Излезе ли?

— Роди женско.

Почувства се замаяна, все едно бе излязла от тялото си. През сълзи видя, че той държи гърчещо се бебе, покрито в кръв и слуз.

— Момиче.

Погледите им се срещнаха. Очите му бяха бездушни и студени и я изпълниха с нов страх.

— Мъжът има нужда от синове.

Постави бебето отгоре й и извади малко връв от джоба си.

— Тури я на гърдите си — нареди, докато връзваше връвта.

— Не… не мога. Ръцете ми са вързани.

Лицето му беше ледена маска, когато извади ножа от канията. Алис инстинктивно се изви и изпъна отчаяно въжетата, за да увие ръце около бебето и да го защити.

Но той сряза връвта, а после и въжето.

— Трябва да изкараш и плацентата. — Донесе още една кофа. Плачът на бебето се засили и Алис го взе в прегръдките си.

Нова болка я прониза, но не толкова силна като преди. Той пусна плацентата в кофата.

— Накарай я да спре да мяучи. Измий я, и себе си също.

Отново тръгна по стълбите и й хвърли последен поглед.

— Мъжът има нужда и заслужава син.

След като затръшна вратата, Алис се отпусна на мръсното легло с бебето, което плачеше и се гърчеше отгоре й. Не искаше да го кърми, а и не знаеше как. Не искаше да е сама с него. Не искаше да се грижи за него.

Но го направи, като видя как лежи безпомощно отгоре й, това нещо, което бе пораснало в нея.

Това дете. Тази дъщеря.

— Всичко е наред. Всичко ще е наред. — Тя се опита да стане, намръщи се, докато сядаше, и залюля бебето, след което го постави на гърдите си. За миг то спря да се движи, очите му гледаха невиждащо, след което Алис усети впиването и подръпването, когато бебето засука.

— Ето на, ето. Всичко ще се оправи.

Погали малката главица, затананика и изпита невъзможна любов.

— Ти си моя, не негова. Само моя. Ти си Кора. Това е името на баба ти. Сега си моята Кора и аз ще се грижа за теб.

 

 

Той я остави за три дни и тя се уплаши, че няма да се върне. С прикования си крак не можеше да стигне до вратата и да се измъкне.

Ако имаше нещо остро, можеше да опита да отреже крака си. Оскъдните й запаси намаляха, но имаше кърпи за бебето, които плакнеше и сапунисваше, за да пази чиста малката Кора.

Седеше в креслото с бебето на ръце, пееше му песни, успокояваше го, когато започваше да нервничи. Разхождаше го, целуваше покритата с пух главичка и се дивеше на красивите пръстчета.

Вратата отново се отвори.

Алис притисна бебето по-силно към себе си, когато той слезе, понесъл торба с провизии.

— Имаш каквото ти е нужно. — Погледна бебето в ръцете й. — Нека я видя.

Дори да прегризеше гърлото му, не би могла да счупи оковите. Трябваше да го успокои и омагьоса, затова се усмихна.

— Дъщеря ти е красива и съвършена, сър. И е много добро бебе. Почти не плаче, само когато е гладна или нервна. Може да използваме малко пелени и…

— Рекох ти, нека я видя.

— Тъкмо заспа. Мисля, че има твоите очи и брадичка. — Не, не беше вярно, но лъжите можеха да успокояват и омагьосват. — Трябва да ти благодаря, задето ми помогна да я родя.

Когато той изсумтя и се наведе, Алис поне малко се успокои. Не видя онзи луд поглед в очите му.

Но той толкова бързо сграбчи бебето, че Кора се събуди и разплака, а Алис скочи от креслото.

— Изглежда достатъчно здрава.

— Така е. Тя е съвършена. Моля те, мога да я накарам да спре да плаче. Нека само…

Той се обърна и тръгна към стълбите, а Алис се втурна след него. Веригата дрънчеше по циментовия под, докато се опъна.

— Къде отиваш? Къде я отнасяш?

Полудяла, Алис се метна на гърба му. Той я изтръска като муха и тръгна по стълбите. Спря и я погледна, а тя безпомощно опъваше веригата.

— От дъщери полза няма. Някой друг ще има и ще плати добра сума.

— Не, не, моля те. Ще се грижа за нея. Няма да те притеснява. Не я отнасяй. Не я наранявай.

— Тя е моя кръв, тъй че не ще понесе щета от мен. Но от дъщери полза нямам. Ти най-добре ми дай син, Естер. Най-добре стори това.

Алис дърпа веригата, докато глезенът й не се накваси от кръв, и крещя, докато гърлото й не запари, сякаш изгорено от киселина.

Когато легна на циментовия под, разридана от отчаяние, когато разбра, че никога вече няма да види детето си, в този миг се пречупи.