Нора Робъртс
Завръщане към залеза (19)

18.

Калън добави към задачите си за деня и конюшните. Е, и без това беше станал, помисли си, докато почистваше из огражденията.

Беше избрал това задължение, защото знаеше навиците на Чейс толкова добре, колкото познаваше и своите.

Двайсет минути след като започна Чейс дойде.

Изглежда уморен, помисли си Калън.

— На смяна ли си днес? — запита Чейс.

— Не, просто убивам малко време.

— Защото обичаш да ринеш конски лайна ли?

— Работата на живота ми. — Калън замълча и се облегна на лопатата. — С какво мога да помогна?

— Нямам представа кой с какво може да помогне. Просто чакаме. Дори не знам точно какво. Знам само, че някой от нас трябва да е там, за да помогне на маминка, ако рухне.

Калън винаги я беше възприемал и като своя баба.

— Как е тя?

— Има стоманен гръбнак. Мисля, че винаги съм го знаел, но никога досега не съм го виждал толкова ясно. Настоя да прекара нощта в стаята на Алис. Надникнах няколко пъти, татко също. Изглеждаше, че и двете спят. После дойде Бодин, към пет и половина сутринта. Ходила до къщата, взела дрехи за маминка да се преоблече и каза с татко да се прибираме. Не прие „не“ за отговор.

— Е, знаеш приказката за крушата и дървото.

— Да. Не познавам Алис — рязко добави Чейс. — Нямам чувства към нея, но ми е зле и съжалявам, задето е живяла в най-тежкия ад и то сигурно с години. Но не я познавам, нямам такава връзка с нея. Мисля си за жените, които познавам, с които имам връзка.

Чейс за миг остана без думи и разтърка лицето си.

— Бабчето е почти на деветдесет. Как да й попреча да виси с часове в чакалнята на болницата?

— Разсей я с нещо. Дай й задача.

Чейс вдигна ръце в безмълвен знак, че се предава.

— Например?

— Господи, откъде да знам? Нещо като за баби. Тя е баба на Алис, така че има тази връзка, която ти нямаш, и е адски сигурно, че не трябва да чувства вина.

— Тя е сестра на майка ми.

— И какво от това, Чейс? Никога не си я познавал. Дрехи — внезапно се вдъхнови Калън.

— Какви дрехи?

— Бодин каза, че Алис била само с дрехите на гърба си, а те й ги взели и ги пратили за анализ. Ще й трябват дрехи, нали?

— Предполагам, обаче…

— Помисли си. Върни се и по време на закуска спомени как Алис няма нищо, освен болничното си облекло. Обзалагам се на седмичната си надница, че майката ти и мис Фанси ще скочат, все едно са на пружини.

— Аз… те ще го направят, да. Не бях мислил за това.

— Най-вероятно и те още не са се сетили. — Калън струпа още мръсна слама в количката. — Още са замаяни от станалото, но скоро ще започнат да мислят и по-практично. Подхвърли им идеята и ги остави да се заемат.

— Дяволски добро предложение.

— Да, разрешавам световните проблеми, докато рина конски лайна.

Усмивката на Чейс се появи бързо и също толкова бързо се стопи.

— Кал, някъде има мъж, и то дяволски близо, който е причинил това на Алис. Как бихме могли да се справим с това?

— Ще помисля — тук има достатъчно конски лайна. А ти се грижи за семейството си и помни, че мога да топля седалката в чакалнята. Днес следобед ще бъда в Мисула, така че мога да ида в болницата, след като се върна оттам.

— Няма да имам нищо против да го направиш.

Калън кимна.

— Тогава ще дойда — каза той и отново се захвана за работа.

* * *

Същия следобед, след като промени графика си, прехвърли на Мади урока, записан в последната минута и сложи Бен на смяна, Калън похлопа на яркосинята врата на красивата къща на сестра си. От прозорците висяха червени сандъчета за цветя. В тях цъфтяха пурпурни и жълти теменужки със странни личица, сякаш се усмихваха.

Сигурно ги беше посадила сестра му.

Знаеше, че в задния двор има парник, а също и детска люлка, която приличаше на космически кораб.

Зет му и сестра му ги бяха построили заедно, точно както заедно бяха изградили живота си, семейството си и магазина с произведения на изкуството. В задния двор имаше също и грънчарско ателие, част от керамиката в магазина носеше печата на сестра му.

Тя винаги е била умница, помисли си Калън. Можеше да направи интересни предмети от нещо, което човек би изхвърлил като непотребен боклук.

Бяха се карали, както си беше обичайно за брат и сестра, а той предпочиташе компанията на Чейс и ранчото пред нейната и дома й, но винаги се беше възхищавал на креативността на Савана. Освен това тя беше невъзмутима и спокойна. Понякога кръвта му кипеше, а хладнокръвието й още повече го дразнеше.

Когато обаче Савана отвори вратата, със сплетената на плитки кестенява коса, с красивото си като сладкиш лице и с вече наедрелия си корем под карираната риза, той изпита единствено прилив на обич.

— Как ставаш от леглото, за да се мотаеш така наоколо? — запита я той и нежно сръчка корема й.

— Джъстин ми построи макара.

— Не бих го казал пред него. Къде е мъжагата?

— Спи още, макар че скоро ще стане. Влизай бързо, докато е още тихо.

Дръпна го вътре и го прегърна, притискайки корема си в него.

— Взе и кучето със себе си в леглото. Не иска да скача по мен.

Тя влезе в дневната. Вътре имаше мек диван с възглавнички, тапициран със синя дамаска на весели червени макове, и червени фотьойли на сини райета — всички открити по битаците и впоследствие претапицирани. Също както и масите, които бяха поправили, и лампите, които Савана беше спасила от боклука, след което ги беше боядисала и направила като нови.

И всички тези неща, помисли си Калън, парчета и остатъци, нищо идеално, нищо, което да си пасва, и всичко заедно превръщаше мястото в дом.

Савана се отпусна във фотьойла и потърка корема си.

— Мама се облича. Ти подрани. Искаш ли кафе? Вече пих единствената ми позволена чаша за деня, просто не мога да го откажа, но мога да ти направя.

— Ти просто си седи.

— Какво ще кажеш за малко лавров чай, каубой?

Той се ухили.

— Не и в тоя живот, хипи такова. Защо не си в магазина?

— Трябваше ми почивен ден. Налага се да довърша някои неща в ателието, а Джъстин започва да ме обгражда с прекалено внимание. — Потупа корема си отново. — Можех аз да заведа мама днес, Кал. Знам как се чувстваш заради това.

— Не е проблем.

— Лесно мога да взема бавачка, ако ме искаш.

— Не се тревожи за това, Вана.

— Тя наистина го очаква с нетърпение, или по-скоро няма търпение да прекара времето с теб. — Вдигна поглед към тавана, защото се чу топуркане и детска глъч. — Време е.

— Ще ида да го доведа.

Савана направи на брат си знак да сяда.

— Няма нужда. Повярвай ми, той знае пътя. А аз направих грешката да му кажа, че ще идваш. Така че се подготви.

— Обичам го. Притежава твоя подход „какво бих могъл да направя с това“, както и способността на Джъстин да гледа на всичко от веселата му страна. Направили сте забавно дете.

— И по следващото работим. Искаш ли да знаеш от кой вид е?

— Какъв вид? А, дали е момче, или момиче? Мислех си, че не знаете.

— Не знаехме. С Броуди нямахме представа и той се оказа най-страхотната изненада. Обаче една нощ си говорехме дали онова в люпилнята, с неутралния пол, не еволюира в момче. Запитахме се дали да не оставим нещата така отново, с Броуди в голямата му момчешка стая, докато чакаме креватчето отново да се напълни. Така че решихме да разберем. И го направихме.

— Добре, и какво ще е?

— Ягодов сладолед.

— Розово? Момиче. — Той изпъна крак и леко я срита. — Имате си от всичко. Добра работа. — Видя как коремът й подскача. — Като си говорим за странности…

— Знае, че говорим за нея. Обра или Лайла. Стигнахме до тези две имена. Който спечели, получава първото име, другото ще е второто. На теб кое ти харесва?

— А, няма да се бъркам между мама и тате.

— Не съм ти казала кое е моето и кое — на Джъстин. Просто питам кое ти харесва повече.

— В такъв случай — Обра.

— Да! — Савана размаха юмрук във въздуха. — Още един глас в моя полза. Сега ако мога да го придумам за Обра Роуз и да спестя Лайла, в случай че имаме друго момиче…

— Вече и за друго ли мислите?

Кучето, силно привързано лабрадорче, се втурна надолу по стълбите и се метна в скута на Калън, сложи предните си лапички на гърдите му и започна да го ближе по лицето. Броуди, с разрошена от спането коса, с розово личице и с щур поглед като на кученцето, тичаше по стълбите с пластмасова кофичка.

— Кал, Кал, Кал! — Останалите му думи бяха твърде бързи за ограничените знания на Калън в областта на бебешкия език, но когато малкият пусна кофичката и се намести в скута му като кутрето, вуйчо му почувства неподправената детска обич.

Нямаше представа как я е заслужил, но беше дяволски сигурен, че това прави деня му по-слънчев.

Броуди се наведе, за да си вземе кофичката, и извади от нея играчка.

— Железният човек.

— Да, виждам. Мислех, че харесваш Звездните рейнджъри.

— Челвен ленжъл. Хълк. Кап Амелика, Селбълен ленжъл.

— Сребърен — поправи го майка му. — Сре-бъ-рен.

— Сле-бъ-лен.

Малкият разказа за цялата си колекция, като буташе играчките към Калън.

— Не мога да спра мама да му ги купува.

— Че защо да спира? — Кейти Скинър се показа на стълбите. Носеше тъмносива рокля и обикновени черни боти.

И освен това, установи Калън, тя беше щастлива. А щастието от твърде много години не беше част от гардероба й.

Отиваше й да е щастлива, както косата, която си беше оставила каменносива, както и смеха, когато Броуди се втурна и прегърна краката й.

— Кал! — каза й малкият.

— Да, виждам.

— Кал иглае.

— Давай — каза Кейти на сина си. — Отдели му малко време, имаме достатъчно. Ще направя чай на Савана.

— С удоволствие ще пия, мамо, благодаря.

— Иска да е лавров — каза Калън и седна на пода за радост на момченцето и на кучето.

— Наистина искам.

Калън избра няколко човечета за играта.

— Върнали сте светлината в нея, Вана. Ти, Джъстин и малкият.

— Да, мисля, че успяхме. Ти запали нова, когато се върна. И тя се усили още повече при мисълта за теб и Бодин Лонгбоу.

Калън надигна глава и присви очи, а сестра му хвана корема си и се засмя.

— Може и да те е нямало, Кал, но не би трябвало да си забравил какви са хората тук. Всички чухме за страстните ти танци с Бодин в „Раундъп“ в събота.

— Страстни танци… — Калън запуши с длани ушите на Броуди. — Така ли се говори пред дете?

— С баща му сме танцували страстно пред него.

— Май ще трябва и аз да си запуша ушите.

Савана се подсмихна и поглади едната си плитка.

— Та така, ти и Бодин.

— О, не започвай.

— Винаги съм я харесвала — всички тях, но особено Бодин. Не знаеш, че два или три пъти в годината идваше с торба дрехи за мен. Казва, че много ме бива с иглата и сигурно ще мога да ги поправя и да ги използвам. Абсолютно нищо им нямаше — може би липсваше копче или някъде имаше раздърпан шев. Казваше така, за да пощади чувствата ми. А когато с Джъстин отворихме магазина, беше първа на вратата. Има нежно сърце и класа. Не съм сигурна, че я заслужаваш.

Като го каза, Савана се усмихна.

— Жени, Броуди. Противоречиви създания са. Най-добре ще е да го научиш отсега.

— Жини. — Броуди вдигна Розовия рейнджър и извика.

За Кал прекараният час със сестра му и забавния му племенник, както и обяда с майка му, бяха като прекрасни корици на книга. А онова, което лежеше между тях, бе дългът.

Спря, когато тя го попита дали не би могла да купи цветя, и я изчака търпеливо, докато избере каквото иска. Запази за себе си мисълта, че жълтите лалета няма да изкарат нощта.

Опита да ги плати, но тя не му позволи.

Откара я до гробището и я пусна напред, докато паркира. От погребението не беше идвал и не смяташе да го прави. Сега си даде сметка, че е готов да идва тук всеки път, когато майка му го помоли.

Реши, че трябва да е благодарен, задето мястото беше поддържано и снегът беше почистен.

За всеки случай не махна ръката си от рамото й, докато вървяха покрай надгробните плочи. Стигнаха до една малка, обикновена, с името на баща му.

Джак Уилям Скинър

Съпруг и баща

И двете неща бяха истина, помисли си Калън. А на плочата не й се налагаше да държи сметка за това доколко успешен беше и в двете си начинания.

— Знам, че ти е трудно да идваш тук — започна Кейти. — И знам, че не е съвсем честно от моя страна да те моля да го правиш.

— Не става въпрос за това.

— Той си имаше слабости — продължи майка му, а вятърът разроши косата й. — Наруши обещанията си към теб.

Към всички ни, помисли си Калън, но запази мълчание.

— Направи живота ти по-труден заради слабостите си и нарушените си обещания. Знаеше това. О, Калън, знаеше го и се опита. Можех да си тръгна, да ви взема двамата със Савана и да го оставя.

— Защо не го направи?

— Обичах го, а любовта е могъща сила. — Вятърът продължаваше да разбърква косите й, а тя прокара ръка по надгробния камък. — Може да поема тежки удари, отново и отново. Той ни обичаше. Ето защо когато се поддаваше на слабостите си, това го нараняваше дори повече, отколкото нараняваше мен. Положи големи усилия, за да се справи, обаче…

Обаче, помисли си Калън. Помнеше всичките онези „обаче“.

— Случваше се почти да нямаме храна, която да сложиш на масата, а сметките се трупаха на купчини.

— Знам, знам. — И все пак тя продължи да гали надгробния камък, все едно успокояваше скръбен призрак. — Знам също и че пристрастеността му към хазарта беше болест, с която се опитваше да се бори. Никога не е винил друг, освен себе си, Калън, а това е важното, което трябва да помниш. Някои го правят, винят други за слабостите си. Пиене, наркотици или хазарт. А хвърлянето на вина е жестоко и тежко. Баща ти никога не е бил жесток, никога не ми е вдигал ръка, нито пък на вас. Не беше лош човек.

Въздъхна, спря да гали плочата и хвана ръката на сина си.

— Но те разочарова.

— Ами ти? — попита той. Господи, това го вбесяваше, тя никога не винеше съпруга си за загубите, за немотията, за униженията.

— О, Кал, той разочарова и мен. И това беше много по-тежко разочарование, след като дълго време успяваше да се въздържа. Част от теб ме вини, задето не съм го накарала да спре.

— Някога — да — призна той. — Някога те винях за това. Сега знам по-добре. За нищо не те виня, мамо. Това е самата истина.

Тя се вгледа в него с търсещ поглед, после затвори очи.

— Не мога да ти опиша какво облекчение ми носят думите ти, като знам, че е истина.

Не само баща му, помисли си Калън, беше правил грешки и бе разочаровал хората.

— Съжалявам, че не го осъзнах по-рано. Съжалявам.

— Правих грешки. Допусках грешки, когато търсех извинения пред теб и Вана. — Стисна ръката му. — Съжалявам за това. Той беше решил, че го е преодолял. Знаеше каква е истината, но си мислеше, че е така. Отиваше на приятелска игра на покер или залагаше малка сума на конски състезания, нищо сериозно. Знаеше, че ще се подхлъзне отново, но си вярваше, че няма да го направи. Спря да ходи на събиранията.

— Какви събирания?

— На анонимните комарджии. Не каза на теб и на Савана, че ги посещава, а истината е, че донякъде се срамуваше от това, от необходимостта да го прави. Не ми каза, че е спрял да ходи, но аз започвах да виждам знаците. Единственото, за което някога ме е лъгал по време на съвместния ни живот, бяха онези срещи — че ги пропуска, за да играе комар. Можех да му го простя, защото лъжите и хазартът са едно и също.

— Гордееше се с теб, с теб и със Савана. Може никога да не си го почувствал, а вината за това е негова, не ваша. Може да не помниш добрите времена, но имаше такива. Как те качи за пръв път на кон, как донесе първото ти куче, научи те да забиваш пирон с чук и да поправяш ограда. Той направи всичко това, Калън, и се гордееше бащински с теб. И като баща никога не си прости, че лиши теб и Савана от рожденото ви право, че проигра ранчото акър по акър.

— Това беше домът ви.

— Ще ти кажа една тайна. — Тя постави ръка на рамото му и го погали. — Ранчото за мен беше единствено работа. Средство за препитание. Бих предпочела къща като на Вана. Със съседи наблизо, с двор, с малка градина. Конете, кравите и земята, която да се обработва и засява, бяха безкрайна работа. Баща ти я обичаше. Ти я обичаш. Аз никога не съм я обичала.

— Но ти… — Гласът му заглъхна и той поклати глава. Мъжете можеха никога да не разберат жените и силата, която се изливаше в тях. Можеха да не разберат любовта им.

— Научих се достатъчно добре как да бъда съпруга в ранчото, но истината е, че това не беше естествено за мен. Харесва ми да живея със Савана, Джъстин и с малкия, и съм им полезна — ето това е естествено за мен. Мога да улесня живота им и всеки ден съм благословена, като виждам колко са щастливи. Колко добре подреди живота си моето момиче. Така и не можах да измисля какво да направя, за да улесня и твоя живот, за да попълня проиграния ти дял.

— Не се налага да го правиш. И сам мога да се справя.

— Знам, че можеш. Нима не ми изпращаше пари всеки месец? Нима не продължаваш да го правиш, а няма нужда от…

— Трябва — прекъсна я той.

— Можеш да се справиш сам, Калън, и знам, че сам ще си изградиш щастлив живот, но земята беше твоя, а аз не можах да я запазя за теб.

— Не искам да се тревожиш за това, мамо. Не искам да мисля, че съм ти оставил такава тежест. Ако беше само земята, можех да я откупя, или поне достатъчно голяма част от нея. Напуснах, защото исках да се оправя сам, да си докажа, че мога. Върнах се, защото успях, а и домът ми липсваше. Домът не беше онова парче земя.

— А аз исках да ме доведеш днес, за да мога да ти кажа тези неща и може би да ги забравим. Той никога не си прости, че е изгубил онова, което трябваше да е ваше, и когато най-накрая прие, че никога няма да го върне, от отчаяние отне собствения си живот. Не можах да му го простя.

Кейти погледна плочата, името, издълбано отгоре й.

— За всичко останало му прощавам. В деня, когато го погребахме тук, в сърцето ми нямаше прошка. Само гняв и обвинения. Не можех да чувствам нищо друго. Дойдоха приятели и съседи, казах им думите, които се предполагаше да изрека. С теб и сестра ти разговарях по същия начин. Но думите, които му отправих в мислите си, бяха ядни и безпощадни.

— Но дойде, за да сложиш цветя на гроба му.

— Щях да го направя, все едно дали съм му простила. Направих го. Простих му. Той изгуби много повече от няколко акра земя, няколко сгради и животни, Калън. Изгуби уважението, обичта на дъщеря си, изгуби сина си. Изгуби годините, които можеше да прекара с внуците си. Така че му простих. Дойдох тук, сложих цветя на гроба му и си спомних, че имаше и добри времена, че между нас имаше любов. Създадохме теб и Савана, а това е моето чудо. Така че мога да простя и да забравя останалото.

Тя се наведе и остави цветята.

— Не те моля да му простиш, Кал. Но искам да опиташ да разбереш, да опиташ да загърбиш това. Искам да гледам как момчето ми изгражда свой хубав живот.

От много дълго време и твърде много пъти я беше мислил за слаба. Сега разбра, че Кора Бодин не е единствената жена в живота му, която носеше стомана в костите си.

— Между нас няма напрежение, мамо. Съжалявам, че съм те накарал да се чувстваш така. Не можех да остана.

— О, не, Кал, беше прав да заминеш. — Извади кърпичка от джоба си. — Липсваше ми ужасно, но се радвах, че замина, за да изградиш живота си.

Не беше свикнал лесно да изрича тези думи, но тя се нуждаеше от тях. Никога не би помолила, но се нуждаеше.

— Обичам те, мамо.

От навлажнените й очи бликнаха сълзи.

— Калън. Кал. — Облегна се отгоре му и притисна лицето си към гърдите му. — Толкова те обичам. Момчето ми, толкова много те обичам. — Въздишката й прозвуча така, сякаш се беше сдържала с години. — Сега знам, че ти наистина си отново у дома.

— Заминах, защото имах нужда от това. Върнах се, защото исках. Липсваше ми майка ми — каза той и я чу как изхлипа. — Спри вече да се тревожиш. Измръзнала си. Хайде, да влизаме в пикапа на топло.

Кейти погледна към надгробната плоча и цветята.

— Да, време е да си вървим.

— Чудесно, защото имам среща с една красавица. — Той я прегърна през рамото. — Ще я водя на страхотна вечеря.

Тя избърса сълзите си.

— Това ще включва ли и чаша вино?

— Обичаш вино, нали?

— Тази вечер — да.

— Тогава ще си вземем бутилка.

 

 

Когато се прибра, веднага видя следите в снега. Гневът, който почти беше успял да потуши, отново изригна, когато отиде до колибата и намери вратата отключена.

Изрева, сигурен, напълно сигурен, че ще я намери. Не би се осмелила да покаже неподчинение.

Но мястото, което й беше отредил, беше празно и дори не беше подредено изцяло.

Тя щеше да си плати, да плати скъпо.

Втурна се навън и присви очи, докато се оглеждаше. Луната светеше достатъчно, за да види следите, макар да се заоблачаваше.

Нямаше да стигне далеч. Неблагодарна курва. Когато я хванеше, щеше да счупи и двата й крака. Ще бяга, така ли? Това щеше да е последният път, когато въобще щеше да ходи.

Отиде до хижата си и отключи вратата.

Имаше запаси за цяла година. Торби с фасул и ориз, брашно и сол. Кутии, натрупани от пода до тавана.

Имаше и купчина струпани дърва вътре, както и отвън, покрити с брезент.

Оръжията държеше в спалнята.

Три винтовки, две ловджийски пушки, половин дузина пистолети, както и полуавтоматична карабина AP-15, която му беше струвала скъпо. Имаше инструменти, за да си прави сам патроните, както и достатъчно амуниции, за да поведе малка война.

Знаеше, че щеше да настъпи денят, когато ще се наложи да воюва. Щеше да е готов. Да е готов, заедно с независимите граждани на тази някога велика страна, да се вдигнат, да свалят корумпираното правителство и да си върнат страната, земята, правата, отказани на тях, но дадени на имигрантите, черните, хомосексуалните и жените.

Правителство, което беше потъпкало и Конституцията, и Библията.

Войната щеше да дойде и той всяка вечер се молеше това да се случи по-скоро. Но тази вечер трябваше да хване една жена, жена, която си беше взел за съпруга и която трябваше да бъде наказана.

Избра си добър и солиден колт — револвер, направен в Съединените американски щати, напълно зареден. Съблече палтото си, за да си сложи специална жилетка, натъпкана с патрони. Затъкна нож в канията на колана си, окачи на шията си очила за нощно виждане и метна ловна пушка на рамото.

През по-голямата част от живота си беше проследявал и ловувал из тези гори, мислеше си, докато излизаше. Никоя невежа курва, никоя неблагодарна жена не би могла да стигне далеч, щом веднъж хванеше следата й.

А следата беше смехотворно лесна за проследяване, въпреки навалелия отгоре й снежец. Щурала се е наоколо без никаква цел, заключи той и забърза ход.

Малко се разтревожи, като видя, че е сменила посоката, и ако продължеше по нея, щеше да излезе на пътя към ранчото. Не поддържаше връзка с хората оттам, а префърцунената им къща беше на още километър и половина разстояние. Но ако беше поела по този път…

Не беше. Твърде тъпа беше за това, каза си той с мрачно задоволство, когато видя, че следите й се отдалечават от ранчото.

За известно време изгуби следата, реши, че може да е вървяла по пътя, но после отново я хвана, когато тя беше тръгнала в снега.

Беше тъмно и облачно, така че си сложи очилата за нощно виждане и продължи. Можеше да я проследи и по чакъла заради начина, по който си беше влачила крака.

Тъпа кучка, тъпа кучка. Редеше думите като молитва и вървеше по следите, докато краката не го заболяха. Как беше стигнала толкова дяволски далеч?

Видя малко кръв и се наведе, за да я огледа. Трудно беше да се прецени заради влажния сняг, но беше достатъчно прясна, така че сигурно беше нейна.

Продължи. Малка капка кръв тук, после капка кръв там, но продължи, докато се задъха.

Главата му запулсира, щом осъзна докъде би трябвало да отвеждат следите. Макар дробовете му да горяха, той се насили да се затича. Оръжието го удряше по гърба, револверът тежеше на кръста му.

Щеше да я убие и то съвсем справедливо.

Нима не си беше казвал, че трябваше да я заключи, да й сложи оковите и да си вземе друга съпруга? По-млада, в детеродна възраст. Съпруга, която щеше да му ражда синове, вместо безполезни дъщери, които да продава.

Сега нямаше да си прави труда да я оковава и да я храни. Не и след като беше показала коварното си сърце. Щеше да я заколи като сърна и да остави тялото й на животните.

И щеше да е по-строг със следващата си съпруга. Нямаше да бъде толкова мил с нея.

Но когато стигна шосето, разбра, че е пропуснал шанса. Виждаше на половин километър във всяка посока, но Естер я нямаше.

Каза си, че сигурно ще умре от студ и изтощение, тъй че прав й път. Каза си, че дори и да оживееше, никога не би могла да доведе някой до дома му. Каза си, че корумпираните местни власти никога не биха могли да хванат следата й, както той го беше направил.

Но за всеки случай се подсигури, като ги заличи и остави фалшиви следи.

Когато слабият сняг обърна на дъжд, той се усмихна. Бог имаше грижата, помисли си, и произнесе мълчалива молитва. Дъждът щеше да отмие кървавите следи, както и стъпките й през снега. Но все пак продължи да оставя фалшиви следи и се зарадва, когато след час дъждът се усили.

Когато се върна на собствена земя, краката му трепереха от умора, дънките му бяха мокри.

Все пак събра достатъчно гняв и енергия, за да изрита злобно кучето.

— Защо не я спря? Остави я да си тръгне.

Кучето изквича и се опита да се скрие в колибата, а той извади колта. Пръстът му беше на спусъка и в ума си вече виждаше как куршумът се забива в главата на псето.

Обаче премисли. Щеше да изведе безполезното куче сутринта, да го пусне по следите около къщата. Щеше да оседлае петнистия кон и да поязди. Мъж на кон, който е извел кучето си на разходка.

Ето това щеше да направи.

Влезе в къщата и запали огън. Съблече се гол и навлече зимно бельо, за да стопли костите си.

Гладът го мъчеше, но студът и изтощението бяха по-лоши. Главата му отново запулсира и той се вмъкна в леглото.

На сутринта, обеща си той, щеше да излезе и да се увери, че е прикрил всичко, което трябваше да се прикрие.

Докато заспиваше, пожела гневът Божи да се стовари върху Естер, върху порочната и нечестива жена.

Докато я проклинаше, Алис прекарваше първата си свободна нощ от повече от двайсет и пет години, упоена до сън.

На сутринта кожата му гореше, гърдите му бяха стегнати, гърлото му дращеше, но той се насили да се облече, да яде и да оседлае крантата. Кучето куцаше и скимтеше, но обиколи избледнелите следи.

Макар дъждът да беше свършил повечето от работата, той си напомни, че Господ помагаше на оногова, който си помагаше сам. Язди повече от час, преди треската отново да го върне в хижата.

Не си направи труда да върже кучето — къде би могло да иде — и едва успя да разседлае коня. Вътре пи лекарство против простуда направо от бутилката. Трябваше да излезе и да се ослуша, за да разбере дали не се носят слухове за открита тъпа дърта жена, да види дали онази лукава кучка не беше казала нещо.

Това обаче можеше да изчака, докато не се оправеше от простудата, която си беше лепнал заради нея.

Върна се в леглото и спа на пресекулки, измъчван от треската.