Нора Робъртс
Завръщане към залеза (21)

20.

Алис трепереше по пътя към ранчото — стаята с леглото, което се движеше нагоре и надолу, червеното желе, вратата, която се отваряше и затваряше без ключалки.

В съзнанието й се появяваха и чезнеха смътни образи на къща с много, много прозорци, а не само с един, куче, което не ръмжеше и не хапеше, стая с яркорозови стени и бели завеси.

Дочуваше отдалечени звуци. Нечий глас викаше: „Алис, коте Али, стига си се гевезила! Хапни от граха, ако искаш сладолед“.

Миризма на… коне и готвено. Вана, пълна с мехурчета.

Това я ужасяваше, всичко това караше сърцето й да бие твърде силно и бързо, дори когато майката й хващаше ръката.

Освен това всичко ставаше прекалено бързо. Всичко. Колата, която онази, дето казваше, че й е сестра, докара, докато бабата… („Бабче, бабче, колко хубава червена коса. И аз искам червена коса“ — каза момичешки глас в главата й и последва смях). Бабата с червената коса седна отпред в колата. Самата тя седна отзад с майката и здраво я стисна за ръката, защото колата се движеше прекалено бързо и светът продължи да се променя.

Мъчно й беше за тихата й къща, неподвижната й тиха къща. Зачуди се дали това не е просто още един от сънищата й, които пазеше в тайна от сър.

Сър. Дали той щеше да е там? Дали щеше да е там и да я чака, за да я отведе в тихата й къща?

Ключалки, ключалки на вратата, малкият прозорец. Силните ръце я биеха, коланът плющеше.

Тя наведе глава и потрепна.

— Скоро ще стигнем, миличка.

Лекарката беше казала, че е нормално да е нервна, дори изплашена. Не се била возила в кола от много дълго време и всичко щяло да й изглежда ново и различно. Когато се почувствала твърде нервна и изплашена, можела да си затвори очите и да мисли за нещо, което я прави щастлива.

Да седи пред тихата си къща и да гледа залеза я правеше щастлива. Така че затвори очи и си го представи.

Когато обаче пътят стана неравен, тя извика.

— Всичко е наред. Сега сме на пътя към ранчото.

Не искаше да гледа, не искаше да вижда, но не можа да се сдържи. Видя полета и дървета, топящ се под слънцето сняг. Крави — не мършави, а… говеда, припомни си думата. Големи, здрави, ровеха из омекналия сняг, за да се хранят.

След минута пътят щеше да завие надясно. Дали и това не беше сън?

Когато стана, дишането й се учести. Видя в главата си красиво младо момиче — о, толкова хубаво! — с ярки червени кичури в косата, което кара пикап и пее заедно с радиото.

„На спирката стоях и на опашка чаках, измокрен чак до кости под дъжда.“

Чу гласа не само в главата си, този път излизаше от устата й. Това я стресна, а ръката на майката стисна нейната още по-здраво.

Сестрата я погледна в огледалото и запя заедно с нея.

„Профуча край мен със скоростта на самолет, увил ръка около дребничка брюнетка.“

Тя се засмя, слабо, странно и дрезгаво. Полетата, небето — о, Господи, колко беше голямо — планините, които не изглеждаха по същия начин, както от малката й къща, и които спряха да я плашат толкова, когато запя следващите думи. А сестрата после изпя следващия куплет.

И след това заедно изпяха припева.

До нея майката издаде тих звук, Алис се обърна и я видя, че плаче.

Отново потрепери.

— Постъпих лошо. Бях лоша. Лоша съм.

— Не, не, не. — Майката я целуна по ръката и по бузата. — Плача от щастие. Винаги съм обичала да слушам момичетата си да пеят заедно. Момичетата ми имат толкова красиви гласове.

— Не съм момиче. А жената е…

— Винаги ще бъдеш моето момиченце, Алис. Точно както и Рийни.

Пътят се издигна и тя видя къщата. Издаде приглушен звук, когато съзнанието й се залута между спомените и четвърт век строг затвор.

— Малко по-различна е, отколкото беше — каза майката. — Добавихме още стаи и отворихме някои от тях отвътре. Има и различни картини — продължи, докато сестрата паркираше. — Някои нови мебели. Най-много се е променила кухнята, според мен. — Докато говореше, я прегърна и я разтри, за да премахне тръпките. — Хамбарът още си е отзад, както и конюшните. Пилетата, а от известно време имаме и прасета.

До колата дотичаха кучета и Алис се сви.

— Кучета! Те ръмжат и хапят.

— Не и тези двамата. Това са Честър и Клайд и няма да те ухапят.

— Само си мятат опашките, и двамата. — За удивление на Алис бабата скочи право навън. Кучетата я обиколиха, но нито ръмжаха, нито я ухапаха. Размахваха си опашките, когато бабата ги докосваше.

— Само си мятат опашките — повтори Алис.

— Искаш ли да ги погалиш? — попита майката, а тя успя само да присвие рамене. — Не се налага, но няма да те ухапят и няма да ти ръмжат.

Майката отвори вратата на колата и излезе. Паниката се надигна в гърлото на Алис, но майката й протегна ръка.

— Хайде, Алис, тук съм.

Стиснала ръката на майката, тя бавно тръгна да се измъква от седалката. Присви се назад, когато едно от кучетата пъхна вътре носа си и я подуши.

— Долу, Честър — нареди сестрата и за изненада на Алис кучето притисна задник към земята. Изглеждаше сякаш очите му се усмихват. Очите му не бяха зли. Изглеждаха щастливи. Имаше щастливи очи.

Тя помръдна още малко и кучето се разшава, но продължи да седи.

Постави крак на земята. Беше обут с розови гуменки с бели връзки. За минута тя го гледа като вкаменена, после го помръдна, за да се увери, че е нейният.

Постави и другата розова гуменка на земята, пое си дъх и се изправи.

Светът понечи да се завърти, но майката я задържа за ръката.

Хванала се здраво за нея, тя постави единия крак пред другия.

Носеше дочена пола — не можеше да обуе онези панталони или дънки, които жените й купиха. Полата покриваше по-голямата част от краката й, както изискваше приличието. А бялата риза можеше да се закопчае до шията. Палтото й даваше топлина, каквато не можеше да получи от стария шал в къщата си. Всичко отгоре й беше толкова меко и ухаеше на чисто, но все още трепереше, когато стъпи на верандата.

Погледна двата люлеещи се стола и поклати глава.

— Боядисахме ги миналата година — каза сестрата. — Обичам синьото. Като лятното небе е.

Алис погледна отворената врата и направи крачка назад.

Бабата я прегърна през кръста.

— Знам, че се страхуваш, Алис. Но всички сме тук с теб. Само ние, момичетата, засега.

— Две бисквитки след къщната работа — прошепна Алис.

— Точно така, агънцето ми. Винаги имам по две бисквитки за момичетата си след къщната работа. Но днес няма къщна работа — добави бабата. — Обаче бисквитки имаме. Искаш ли чай с бисквитки?

— Сър вътре ли е?

— Не. — В гласа на бабата се появи гняв. — Той никога няма да влезе в тая къща.

— Мамо…

— Потрай за минута, Кора. — Бабата обърна лицето си към Алис. — Това е твоят дом, а ние сме твоето семейство. Тук сме три поколения жени, които могат да се справят с всичко. Ти си силна, Алис, а ние ще останем с теб, докато си припомниш това. Сега нека влезем.

— И ти ли ще останеш с мен? И ти ли ще останеш в къщата като майката?

— Адски си права, че ще остана.

Помисли си как излезе през отключената врата и премина през отворената.

Имаше цветя във ваза, маси, столове, дивани и картини. Камина, в която гореше огън, но не просто на поляната, нито в печката… Камина с огън. Където пламъците мъждукаха.

Прозорци.

Без да може да се удържи тя удивена тръгна от прозорец на прозорец. Всичко беше толкова голямо, толкова далечно, толкова близко. И не толкова плашещо отвътре. Тук се чувстваше отново в безопасност.

— Искаш ли да видиш и останалото? — попита сестрата.

Как бе възможно да има и още? Толкова много, толкова голямо, толкова далечно, толкова близко.

— Стая с ярки розови стени и бели завеси.

— Твоята стая ли? Горе по стълбите е. — Сестрата тръгна към стълбището — толкова много стъпала, толкова много място. — Бабчето си спомни колко искаше розови стени, така че накарах момчетата си да ги боядисат както си бяха. Толкова точно, колкото успяхме да си спомним. Ела, да видим какво ще кажеш.

— Но нека първо ти взема палтото — каза Кора.

Алис се присви в него.

— Мога ли да го задържа?

— Разбира се, че можеш, миличка. — Кора внимателно й го съблече. — То си е твое, но вътре няма да ти трябва. Тук е хубаво и топло, нали?

— В моята къща е студено. Чаят те топли.

— След малко и ние ще пийнем чай. — Кора поведе Алис по стълбището. — Помня първия път, когато видях тази къща отвътре. Бях на шестнайсет, а татко ти ме ухажваше. Не бях виждала толкова голямо стълбище. Как се извива нагоре, после как се разделя в две посоки. Построил го е прапрадядо ти. Говори се, че искал да построи най-красивата къща в Монтана, за да убеди прапрабаба ти да се омъжи за него и да заживее в нея.

— Сър ми построи къща. Мъжът се грижи.

Кора не каза нищо и поведе Алис по широк коридор към стая с розови стени и бели завеси.

— Знам, че не е съвсем същата — започна тя. — Съжалявам, че не запазих всичките ти плакати и…

Отстъпи, когато Алис мина покрай нея с удивено лице и започна да броди из стаята, да докосва гардероба, леглото, лампите и възглавниците до стола пред прозореца.

— Гледа на запад към залеза — прошепна тя. — Седях отвън веднъж седмично, ако съм била добра. Един час, един път в седмицата, и гледах залеза.

— Имаше ли прозорец в къщата си? — попита сестрата.

— Малък прозорец, високо на тавана. Не можех да виждам залеза, но виждах небето. То е синьо, сиво и бяло, когато вали сняг. Не е като стаята без прозорци.

— Всеки следобед ще можеш да гледаш залеза — каза майката. — И отвътре, и отвън.

— Всеки следобед — повтори Алис.

Изумена от тази мисъл, тя се обърна. И подскочи стресната, като се видя в огледалото. Жената в него носеше дълга пола, бяла риза и розови обувки. Косата й, сива като разгневено небе, беше сплетена назад и откриваше лице с дълбоки бръчки.

— Коя е тя? Коя е тя? Не я познавам.

— Ще се запознаете. — Майката прегърна Алис през раменете. — Сега искаш ли да си починеш? Обзалагам се, че Рийни ще ти донесе сладкиши и чай.

Алис седна на леглото. Беше толкова дебело, толкова меко и тя отново се разплака.

— Меко е. Мое ли е? Хубаво е. Значи мога да задържа палтото?

— Да. Виждаш ли? Можеш да плачеш и когато си щастлива. — Майката седна до нея, а бабата се настани от другата й страна.

Сестрата седна на пода.

И в този момент, поне за този момент, Алис се почувства в безопасност.

 

 

Макар чувствата й относно връщането на Алис у дома да оставаха смесени и мрачни, Бодин се усмихна, когато влезе в кухнята.

Завари майка си и мис Фанси да белят картофи.

— Очаквах да видя Клементайн.

— Отпратих я вкъщи. Решихме да държим новите или не толкова познатите за нея лица по-далеч през първия ден, а сестрата от болницата вече е горе с Алис и маминка.

— Как върви?

— Мисля, че е по-добре от очакваното. — Мис Фанси остави един обелен картоф настрани и взе друг. — Имаше някои лоши моменти и ще има и още, но имаше и някои добри. Бяхме прави да я доведем, Рийни.

— Така е, а и мама вече изглежда по-спокойна. Мисля, че тая вечер най-сетне ще се наспи добре. Клементайн остави пиле във фурната преди да си тръгне. Ще го сервираме с картофено пюре, сос, сладките моркови на бабчето и броколи в масло. Алис някога много харесваше това ястие, така че…

— Ще ви помогна.

— Не. — Като остави картофобелачката, Морийн избърса ръцете си в кърпата. — Искам да се качиш и да се запознаеш с нея.

— Но…

— Решихме да държим момчетата и Сам настрани. За днес ще се придържаме само към жените. За вечеря ще качим поднос в стаята й, за да се успокои и тя. Трябва да те види.

— Добре.

— Вие двете се качете. Аз ще обеля картофите и ще ги сложа да се варят.

Тръгнаха нагоре по стълбите.

— Говорихме да задържим нещата спокойни и колкото се може по-естествени.

— Знам, мамо.

— И знам, че за теб е трудно, Бодин.

— Не е.

— Напротив. За теб, за всички нас. Казвам ти, както ще кажа и на останалите, че когато ти трябва почивка, ще я получиш.

— Ами ти?

— Баща ти беше ясен по въпроса, че от време на време ще си вземам почивка. — Сниши гласа си, когато стигнаха втория етаж. — Сестрите ще използват дневната пред спалнята на Алис, когато не са вътре с нея, а банята през коридора е за тях и за нея. Силия ще дойде утре към единайсет. Известно време домът ни ще е пълен с хора.

— Мамо. — Бодин я накара да спре. — Нима не бяхме всички заедно, когато дядо се разболя? Нима не го доведохме тук от Бодин хаус, не седяхме с него, не му четохме, не правихме всичко, което можехме — дори заедно със сестрите, за да може да умре у дома, в дома, който той е избрал?

— Алис не умира — продължи Бодин, — но е същото. Ние просто ще направим всичко, което можем, за да й помогнем да заживее отново.

— Толкова те обичам, миличка.

— И аз теб. Сега ме запознай със сестра си.

Майката и дъщерята плетяха заедно в два стола, които Морийн беше избрала точно за тази цел.

Макар Бодин да беше подготвена за срещата с Алис, ако не знаеше, че жената е с няколко години по-млада от майка й, щеше да се закълне, че е с десет години по-възрастна.

— Алис…

Алис изправи глава, щом чу гласа на Морийн. Очите й тревожно проблеснаха, когато видя Бодин.

— Тя лекарка ли е, или сестра, или е полицайка?

— Не, това е дъщеря ми. Това е племенницата ти, Бодин.

— Бодин. Алис Бодин. Майката казва Алис Ан Бодин.

— Кръстих я Бодин от уважение към тази част от рода ни.

— Тя има зелени очи. И ти имаш зелени очи.

— Също като майка. — Като се опита да се държи непринудено, Бодин се приближи. — Харесват ми обувките ти.

— Розови са. Не ми убиват на краката. Съсипах чехлите и чорапите си. Това беше лошо и разточително.

— Понякога нещата просто се износват. Шал ли плетеш?

— Зелен е. — Алис поглади нежно преждата. — Обичам зеленото.

— Аз също. Така и не успях да се науча да плета.

Алис присви плътно устни.

— Сестрата има дъщеря — прошепна на себе си. — Аз имах дъщери. Сестрата е запазила дъщеря си. Аз не запазих своите. Мъжът има нужда от синове.

Бодин отвори уста, но видя баба си да клати глава.

— Хубава стая. Весела е, с това розово. Харесва ли ти?

— Не е студена. Не ми трябва шал. Леглото е меко. Гледа на запад към залеза.

— Това е най-хубавото, да. Днес има хубав залез.

Объркана, Алис погледна навън.

Изтърва плетката в скута си. Изпусна дълга, дълга въздишка и лицето й се промени. Кора успя да хване куката и преждата, когато Алис се изправи.

Отвън небето сякаш изпълваше света с диви, наситени цветове, златни нюанси пронизваха издутите облаци, от които излизаха лъчи и оцветяваха белите планини.

— Искаш ли да излезем навън, за да гледаш? — попита Морийн.

— Навън. — Гласът й беше изпълнен с почуда, но после наведе глава и бързо я поклати. — Хората, хората са отвън. Не можеш да говориш с хората. Ако хората те видят и те чуят, Бог ще те порази. Теб ще порази, а тях ще погуби.

— Тук това не е истина. — Кора се изправи и се приближи до дъщеря си. — Но днес ще гледаме оттук. Красиво е, нали, Алис?

— Всеки ден? Не само веднъж в седмицата?

— Да, всеки ден. Мисля, че Господ, който ни дава нещо толкова красиво като този залез, е твърде любящ и твърде мъдър, че да ни порази.

Все едно дали й повярва, или не, думите и красотата я успокоиха и Алис положи глава на рамото на майка си.

 

 

В хижата Калън миеше чиниите. Беше очаквал на вратата му да се похлопа, но след като това не стана, реши, че може да отиде да си потърси мъжка компания. Може би да поиграе покер. Не играеше хазарт нито често, нито много, но понеже не страдаше от проблемите на баща си, се наслаждаваше на някоя случайна игра.

За едно нещо беше сигурен — че не желае да прекарва вечерта сам. Твърде много мислеше и се тревожеше за онова, което можеше да става в голямата къща, твърде много мислеше и желаеше Бодин. Твърде много разсъждаваше над онова, което му беше казала майка му.

Просто твърде много мислене.

Така че може би бира с мъжете, няколко ръце карти, което можеше да доведе и до някои промени в джобовете му. Нямаше проблема на баща си и като цяло имаше и доста по-добър късмет.

Разговаря с Бодин сутринта, докато яздеха към работата. Можеше да се съгласи само да си говорят, докато животът й не се поуспокоеше.

И тогава се похлопа. Стоеше до мивката и малко се подразни на себе си заради внезапния проблясък на удоволствие. По-добре щеше да бъде да се сдържи. Само че просто не можеше.

— Отворено е — извика.

Когато тя влезе, стресът и умората, изписани на лицето й, го накараха да се срамува от мислите си.

— Наистина се налагаше да поизляза малко.

— Дошла си на правилното място. Искаш ли бира?

— Не.

— Вино. Бутилката от вилата е още у мен.

Тя понечи да поклати глава, но после въздъхна.

— Да. Да, това ще е добре. Тази вечер не съм пила чашата си с вино.

— Сядай. Имам също и боровинков кейк.

— Откъде?

— От Йоланда, шефа по десертите. Дадох на момчето й да язди Съндаун. От цяла седмица ме гледа жално като се прибира от училище. Така че му дадох и в замяна получих боровинков кейк.

— С бита сметана?

— Без бита сметана не е боровинков кейк.

— Хубава сделка. Участвам. — Тя съблече палтото си и седна.

Калън извади джобното си ножче и изправи тирбушона. Докато вадеше тапата, видя сълзи в очите й.

— О, по дяволите.

— Няма да се разрева, не се притеснявай. Може няколко минути да бъда на ръба да го направя, но няма да се дам.

— Толкова ли беше зле?

— Да. Не. Не знам. Не знам, това е истината. — Пое си дълбоко дъх и притисна пръсти към очите си, за да спре сълзите. — Изглежда с десет години по-възрастна от майка ми, тялото й е разплуто като тесто, бръчките по лицето й са като на жена, водила тежък живот. Боже, знам как звучи това. Не го казвам, за да осъждам.

— Знам. — Калън й сипа вино и макар самият той да предпочиташе бира, от солидарност също си напълни една чаша.

— Косата й е стърчаща и суха като слама и стига чак до задника й. Сякаш не е виждала балсам и ножици от години и предполагам, че е точно така. Погледът й е наплашен като на животно, което очаква ботуш или камшик. После видя залеза, през прозореца на онази стая, за която знам, че си помогнал с боядисването.

— Дойдох чак в края.

— Помогнал си да се боядиса — отново каза Бодин и една сълза се отрони от окото й. — А на лицето й имаше такава радост, Калън. Такова учудване, като на дете. Не пожела да излезе, защото някои от мъжете още работеха навън, но гледа целия залез все едно фойерверките на Четвърти юли, коледната сутрин и цирков парад се бяха появили едновременно в лъскава опаковка.

— Никъде няма залези като в Монтана. — Той постави чиния с кейк пред нея.

— Боже, Йоланда наистина умее да прави кейк. Да ти кажа, Сал, аз и още няколко момичета отидохме на брега на Орегон през лятото, след като завършихме. Имаше някои наистина впечатляващи залези, но не могат да се сравняват с тукашните, не и според мен. А Алис… Калън, тя каза, че й е било позволено да седи навън за един час веднъж седмично, по залез. Ако е била послушна.

— Тя ще си спомни достатъчно, за да го намерят, Бо.

— Спомня си някои неща — за бабите и за мама, а може би и за къщата. Каза, че имала дъщери, но не ги запазила, както мама ме запазила мен. Разкъса ми сърцето.

Гласът й заглъхна и тя лапна парче кейк.

— На парченца го разкъса.

Въздъхна и се насили да хапне още.

Калън не каза нищо и я остави да довърши.

— Занесохме подноси за нея, маминка и сестрата от болницата. Хубава домашна храна в хубавите чинии на мама, с кърпи от плат. Човек би си казал, че сме й устроили пиршество. Останалите от нас, без Чейс, ядохме долу. Няма да забравя как гледаше чиниите с пиле с картофи все едно беше най-изтънчената френска кухня и не знаеше какво точно да прави.

Отново въздъхна и си взе още кейк.

— Така че трябваше за малко да изляза.

— Не казвам, че ще е лесно, но мисля, че все по-лесно ще става. Надявах се да наминеш.

Тя успя да му се усмихне.

— Човек би казал, че искаш секс.

— И на това се надявах, да, но виното и кейкът също не са лоши.

— Наистина е хубав кейкът. Чейс отиде да вечеря при Джесика.

— Чух това.

— Взе дивиди с „Тумбстоун“.

Калън се засмя и се зарадва като видя, че очите й се усмихнаха.

— Този човек просто не може да се спре.

— Може и да изгледат част от него. Съвсем сигурна съм, че той възнамерява да остане там за през нощта. Днес й занесе цветя.

Калън само изсумтя и си взе от кейка.

— Влюбен е.

— Защото й е занесъл цветя?

— Ти ми кажи — знам, че те нямаше няколко години, но го познаваш толкова добре, колкото и аз. Така че ми кажи дали си спомняш някога да е носил цветя на момиче навремето.

Калън отпи от виното и се замисли.

— Занесе на Миси Криспин едно от онези… — Очерта кръг около китката си с пръст. — За пролетния бал.

— Онова е задължително. А това сега е по средата на седмицата, дори нямаха среща, а й носеше цветя. Видях ги да стърчат от дисагите му. Ириси, значи е отишъл и специално ги е купил.

Калън посочи с вилицата към нея.

— Дали всеки мъж, който ти е носил цветя, е бил влюбен в теб?

— Определено ми ставаше много сладък, че си е направил труда. А Чейс винаги е бил стеснителен с жените. За него цветята са знак за сериозни намерения.

— Намерения за…

— Тя няма как да го знае. — Бодин махна с ръка. — Обаче аз го знам. Той е влюбен в нея, никога не е бил и наполовина толкова мил с някоя друга. Знаеш ли какво още?

— Може и да знам, но ти и без това ще ми кажеш.

— Не знам дали тя е влюбена в него — не я познавам от достатъчно дълго време, за да съм сигурна в това, но знам, че тя също го харесва. Не е просто симпатия. — Бутна чинията си настрани. — Боже, чувствам се по-добре. Мисля, че Рори ще излиза с Челси.

— И той ли е влюбен?

— Не, но много я харесва и определено изпитва страст. Мисля, че е напълно взаимно. Татко ще е спокоен, че мама ще си почине, а е по-добре, че бабите точно сега са в ранчото. Така че… Имаш ли резервна четка за зъби?

— Не.

— Ох, добре.

— Зъбите си ли искаш да миеш?

— Не точно в момента, но на сутринта — да. — Довърши виното си и се изправи. — Искам да опитам леглото ти.

— Не е толкова голямо като онова, което опитахме преди, но има здрави пружини.

— Ами нека тогава да ги пораздрусаме. Имаш ли нещо против да заключа предната врата? Не ми се ще някой да влезе, докато съм гола отгоре ти.

— Кой казва, че ще си отгоре?

— Предполагам, че ще разберем.

— Заключи вратата.

 

 

Пружините издържаха. А след това Бодин почувства сладка умора и изтощение.

— О, да, чувствам се по-добре.

— Радвам се, че можах да помогна. Но мисля, че ти е време да се почувстваш много по-добре.

Отново се търкулна отгоре й.

Тя вплете пръсти в косата му и се усмихна.

— На това му се вика героично възстановяване, Скинър.

— Не точно, защото ще опитаме нещо, което не сме правили преди.

— Не се сещам да сме пропуснали нещо.

— Пропуснахме да си отделим повече време. — Притисна устни към нейните, после ги плъзна по врата й.

— На мен ми хареса частта с бързите и яростните.

— Да видим как ще се справим бавно и внимателно. Харесва ми как го правиш, Бодин.

Прокара пръсти нагоре и надолу по дясната й гърда.

— Имаш дълги крака, дълги и красиви.

— Работя по въпроса — каза тя.

— Твърди, красиви гърди. — Погали връхчето с палеца си. — И тази коса, права като линия, тъмна като полунощ. Харесва ми как мирише, така че искам винаги да е по-близо до мен. Харесва ми вкуса ти.

Целуна я по шията.

— И тези очи, с цвят на листа в сенките. Кожата ти под ръцете ми, копринено гладка. Устните ти до моите.

Започна да я целува, отново и отново, нежно и мързеливо като пролетен дъжд.

— Харесваш ми каквато си, Бодин.

— Ще ме главозамаеш. — Не успя да приглуши смеха си. Не и когато главата й се замая, а топлината пробяга под кожата й.

— Колкото повече те докосвам, толкова повече искам. Този път просто ще трябва да се примириш.

Пулсираше под устните му, бавни и плътни, точно както той искаше. Тялото й се изпъваше и извиваше под ръцете му, вибрираше, омекваше. Искаше я такава, искаше не само възбудата, не само облекчението, но всичко. Какво щеше да е това „всичко“ с Бодин?

Въздишки и сладки целувки, тихи стенания и лунна светлина в тясното легло. Заедно в плавен ритъм. Очи, красиви зелени очи, натежали от очаквания.

Той продължи надолу по тялото й и този път когато изстена, изстена с името му.

Главата й вече не се въртеше. Вместо това се движеха през топлата нежна мъгла, в която всичко блестеше. Ръцете му, здрави, мазолести, правеха ленивите докосвания още по-еротични. Грапавото докосване до кожата й, докато той прокарваше език по корема й, я накара да потрепери.

След това езикът му слезе още по-надолу, плъзна се, влезе в нея и я накара да се извива, извива и извива, бавно, сънливо, безпомощно, чак до покрития с кадифе връх.

А той продължаваше да не бърза. Онези твърди длани я повличаха надолу, още по-надолу в замаяно удоволствие, където блещукащата мъгла се сгъсти. Когато устните му отново срещнаха нейните, тя вече се беше предала.

Плъзна се в нея, чу как дъхът й секва и видя замаяния й поглед.

— Сега отново — прошепна той и си поигра с устните й. — Бавно. Хубаво и бавно.

Продължително, бавно, дълбоко. И тя, толкова топла, толкова влажна около него. Бодин отново изстена, но той задържа, задвижи се в нея, извличайки всеки миг, всяка капка удоволствие. Още малко и още, бавно, безмилостно, докато не я усети как се предава отново и не се отдаде заедно с нея.