Нора Робъртс
Завръщане към залеза (10)

9.

Четири дни след смъртта на Били Джийн, Бодин шофира към Хелена за погребението, а на следващия ден на втория етаж на „Мил“ слуша песните на Тим Макграу, Кари Ъндърууд и Кейт Ърбан — любимката на Кели — които звучаха като фон, докато хората отдаваха почит.

Беше благодарна на Джесика за усилията. Снимки на Били Джийн, на някои — сама, на други — с приятели, бяха разпръснати из стаята в обикновени метални рамки, пъстри цветя в буркани, обикновена храна — студени хапки, пържено пиле, макарони със сирене, царевичен хляб — върху дълга маса с мушама.

Нищо превзето или луксозно, всичко нашепваше за утеха.

Всеки можеше да вземе микрофона от сцената, да каже няколко думи или да разкаже история за Били Джийн. Някои разкази водеха до сълзи, но повечето предизвикваха смях, великият победител на скръбта.

Имаше китари, цигулки, банджо.

Бодин се канеше да се измъкне, но видя Чад Амън да идва и да се запътва към сцената.

Разговорите спряха, дочу се шушукане. Тя остана на мястото си и огледа наоколо, за да открие Чейс.

С поглед се разбраха да го оставят да говори и да се справят с всяка беда, която можеше да произтече от това.

— Знам, че мнозина от вас мислят, че не трябваше да идвам. — Гласът му стана неуверен. — Който има да ми каже нещо, може да го направи след като приключа. Не се отнасях добре с нея. Заслужаваше някой по-добър от мен.

— Дяволски си прав! — провикна се някой и това отново предизвика шум в залата.

— Знам, че е така. Тя беше… беше добра жена, добра приятелка. Беше мила. Мисля, че с никого не се е държала зле и всеки можеше да разчита на нея, ако се наложеше. Обаче не можеше да разчита на мен. Изневерих й. Измамих я. Може никога да не съм й вдигал ръка, нито на нея, нито на коя да е друга жена на света, но не се отнасях към нея с уважение. Ако бях по-добър човек, може би още щяхме да сме заедно. Може би ако още бяхме заедно, тя още щеше да е тук. Не знам.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Наистина не знам и никога няма да разбера. Знам само, че някой, който беше мил и добър човек, знаеше как да се смее, обичаше да танцува и ми се довери, вече го няма. Никой тук не може да ми каже нищо по-лошо от нещата, които си повтарям всеки ден. Но можете да го кажете. Няма да ви виня.

Отдръпна се от микрофона. Краката му се люлееха, докато се отдалечаваше от сцената.

Бодин разбра, че има два избора. Да остави шушукането и споглежданията да се превърнат в думи или дори по-лошо. Или да започне да заглажда нещата.

Тръгна през тълпата, видя, че Чад спря, след което обърна обляното си в сълзи лице към нея. Разхлипа се, когато тя го прегърна през рамо.

— Всичко е наред, Чад. Ела с мен. Не се вини за станалото. Тя не би го искала от теб. Не беше такава.

Постара се гласът й да се чува добре, докато го извеждаше от залата.

Сред настъпилото тежко мълчание Джесика бързо отиде до сцената. Трябваше да се опита да продължи започнатото от Бодин.

— Не познавах добре Били Джийн. Не съм работила тук толкова дълго, колкото повечето от вас. Но си спомням как след първата си седмица тук отидох в „Кръчмата“. Беше ми хубаво заради работата, но се чувствах малко не на място и може би домът ми липсваше.

Отметна косата от лицето си. Беше я оставила спусната и сега тя се извиваше по раменете й. Реши, че така ще е по-неформално и по-приятелски, отколкото да я вдигне и изпъне.

— Исках да се впиша тук, да опозная хората — продължи тя, — така че онази вечер отидох в бара. Били Джийн беше там. Попитах я какво ще ми препоръча и й казах, че току-що съм започнала работа тук. Тя ми каза, че вече знае, че барманите чуват всичко рано или късно, но по-често рано. Препоръча ми боровинкова маргарита. Ще призная, че не ми прозвуча добре.

Джесика се усмихна от сцената като чу кикотенето.

— Онази вечер имаше много клиенти и забелязах как правеше работата си да изглежда лесна. Имаше усмивка за всеки, дори когато беше здравата заета. Постави онова питие пред мен. Погледнах го и се зачудих защо, по дяволите, хората тук слагат боровинки във всичко. След това отпих и получих отговор.

Усмихна се отново при спонтанния смях и изчака малко.

— Изпих първата си боровинкова маргарита, след това и втора, докато седях на бара и гледах как Били Джийн работи. Когато постави трета пред мен, й казах, че не мога. Трябваше да шофирам до вкъщи. Само до селото, но нямаше как да седна зад волана след три питиета. А тя каза: „Скъпа, давай и изпий това, отпразнувай първата си седмица тук“. Каза, че смяната й свършва след час и ще ме откара. Така и направих, така направи и тя. Не боровинките ме накараха да се чувствам, че започвам да съм част от това място. Беше Били Джийн.

Тръгна си от сцената и прецени настроението наоколо.

— Това беше хубаво.

Видя Чейс насреща. Не беше го забелязала да идва към нея.

— Сестра ти постъпи правилно. Аз просто довърших започнатото. А разказът беше самата истина.

— Това беше хубаво — повтори той. — Също като помена. Искам да кажа, че си организирала нещата точно както трябва и може би си я познавала по-добре, отколкото си мислиш.

— Чувствах какъв човек е и разговарях с хора, които добре са я познавали. — Огледа се наоколо, към снимките, цветята, лицата на присъстващите. — Всичко това ме научи на някои неща. Иска ми се да бях прекарвала повече време с нея. Освен това тя беше — всички сме част от цялото, не само служители в добра компания. Бодин ми каза, че някои от хората тук са сезонни работници и някои от тях са шофирали стотици километри, за да дойдат. Така постъпва семейството. Семейството ти е задало този тон и той е правилният.

— Искам да се извиня.

Сините й очи срещнаха неговите и веждите й се извиха.

— Нима?

— Нямах намерение да те карам да се чувстваш, че не се вписваш тук.

— Но просто си го мислиш?

Той пристъпи неловко.

— Извинявам се.

— А аз трябва да съм достатъчно добра, за да приема извинението ти. Така да бъде. Нека го забравим. — Тя протегна ръка.

— Добре. — Макар ръката й да беше дяволски миниатюрна в дланта му, Чейс я стисна. — Трябва да се връщам, обаче…

— Мис Фанси седи ей там, а Рори трябва да се появи всеки миг. Няма проблем да тръгнеш.

— Тогава аз, ъ… — След като установи, че думите не му достигат, той кимна и избяга.

Докато се изнизваше навън и разменяше по някоя дума с хората, седнали около масите, видя Калън да идва към „Мил“.

— Не можах да се измъкна досега — обясни той.

— Има повече от достатъчно време. Имаше малко драма, когато Чад се появи, да ти кажа.

— Така ли?

Чейс долови настроението и побутна шапката си с въздишка.

— Още си ядосан.

— Нарушил си клетва.

— Нямаше те там. Съжалявам, че си позволих да си изпусна нервите, но така стана. И вече е сторено. Ако искаш да си го върнеш, можеш да нарушиш клетвата, която си дадохме, когато сипах уиски в бутилка от кока-кола и го измъкнах от вкъщи, и после двамата се опитахме да го изпием навън, но вместо това се поболяхме като кучета.

— Ти беше по-зле.

— Може би. Ти повърна твоята част. Можеш да го разкажеш, за да сме квит.

Замислен, Калън напъха ръце в джобовете на дънките си.

— Ако издам онова, което ти избираш, не ни прави квит. Трябва аз да избера какво да кажа.

Чейс се намръщи, нямаше как да оспори логиката му.

— Давай тогава. Избери си нещо и да приключим с това.

— Може да избера историята как изгуби девствеността си, когато Бренда Абът те примами в плевнята на тринайсетия рожден ден на сестра ти.

Чейс потрепери. Моментът не беше най-подходящият — предвид цялото семейство и петдесетината други хора, които бяха на достатъчно разстояние, за да ги чуят.

— Щом това ще помогне.

Калън застана с разтворени крака и се загледа към планините заедно с приятеля си, заслушан в музиката и гласовете, които долитаха от сградата.

— Мамка му, това ще ме накара да се почувствам като задник, а ти ще спреш да се чувстваш такъв. По-скоро предпочитам да ти е гадно още известно време. Какво стана с Бренда Абът?

— Последното, което чух, е, че живее в Сиатъл. Или може би Портланд.

— Колко бързо забравяме. Е, нека го забравим — каза Калън и протегна ръка.

Чейс погледна дланта му и се разсмя.

— За втори път в разстояние на десет минути някой ми казва същото. Явно ми става навик да оплесквам нещата.

— Не е чак навик. По-скоро е временно състояние.

— А, и още нещо. Ако Клинтък започне нещо, извикай ме, преди да се захванеш с него.

— Клинтък не ме тревожи.

— А бе ти ме извикай — повтори Чейс, след което плю на дланта си и протегна ръка.

— Господи… — Разчувстван и развеселен, като се опитваше да не мисли за коментарите на Бодин за дванайсетгодишните, Калън повтори жеста и двамата си стиснаха ръцете.

— Добре тогава. Трябва да се връщам. — Чейс бавно се отдалечи.

Като изтри ръка в дънките си, Калън влезе вътре.

 

 

Бодин не би казала, че е добра готвачка, но за Деня на благодарността винаги изпълняваше дълга си.

Кълцаше, белеше, бъркаше, смесваше. И съгласно традициите, мърмореше, че никой от братята й не помага.

— Не е съвсем честно, така е. — Морийн внимателно зашиваше пуйката. — Но знаеш не по-зле от мен, че мъжете в тая къща са бедствие в кухнята. Двете с Клементайн направихме всичко възможно, за да ги научим, както научихме и теб, но Рори може да загори и вода, а Чейс е като слон в стъкларски магазин.

— Правят го нарочно — заяде се Бодин, докато двете с Кора белеха планина от картофи.

— Е, миличка, знам го, но резултатът е същият. Бабче, би ли погледната тази шунка?

Мис Фанси, която носеше престилка с надпис „Жените и виното стават по-добри с възрастта“, надникна в долната фурна и кимна.

— Бих казала, че е време да направя глазурата. Недей да се ядосваш толкова, Бодин. Мъжете пекат телешкото на скарата. Освен това ще отнесат втората пуйка и гарнитурата при момчетата от ранчото. Предпочитам да не са тук и да ми пречат.

— Харесвам миризмите и звуците в кухнята в Деня на благодарността — каза Кора и взе още един картоф. — Рийни, помниш ли как правех допълнително тесто за пай и ви оставях с Алис… — Гласът й заглъхна и тя въздъхна. — Ох, да.

— Помня, мамо — отговори рязко Морийн и се обърна да изчисти нещо от печката, която не се нуждаеше от чистене.

— Няма да изпадам в сантименталности — каза Кора. — Предпочитам да си мисля, че днес Алис също подушва и слуша Деня на благодарността. Че е намерила онова, което е търсела и което ние не можахме да й дадем.

Мис Фанси отвори уста, но после решително я затвори.

Бодин преднамерено не каза нищо. В редките случаи, когато името на сестрата на майка й се появяваше, бабите й обикновено заемаха противоположни позиции. Едната беше изпълнена с тъга, другата — с негодувание… а майка й клонеше на страната на негодуванието.

— Мисля, че целият кухненски персонал заслужава чаша вино. — Морийн отиде до шкафа и извади чаши. — Можете да заложите и задниците си, че онези мъже досега са изкъркали по повече от една бира. Бодин, измий тези картофи и ги сложи да се варят. Мамо, сладките картофи ми изглеждат готови за магията ти.

— Нека само обеля още няколко.

Морийн постави чашите и хвърли бърз поглед към ръката на баба си. Мис Фанси сви рамене.

— Мислите, че не мога да отгатна какво си мислите и двете ли? — настоя Кора. — Не се опитвайте да ми угаждате.

Бодин скочи.

— На вратата се чука. — С облекчение забърза да отвори.

Оказа се Джесика.

— Чудесно — каза Бодин.

— Ами, благодаря ти. И благодаря, че ме покани.

— Влизай бързо. Кога е започнал да вали сняг? Не съм обърнала внимание заради кухненските си задължения и семейния призрак. — Подкани Джесика с ръка и пристъпи навътре. — Можеш да се включиш към първото и да помогнеш с екзорсизма на второто само с присъствието си. Не трябваше нищо да носиш — добави и кимна към тортата, която Джесика държеше.

— Трябва, означава задължение, а да си щастлив да го правиш, означава признателност.

— Във всеки случай, благодаря. Чакай да ти взема палтото.

Като прехвърляше тортата от едната си ръка в другата, Джесика свали палтото и шала си. Огледа антрето.

— Великолепно е. Обичам таваните с гредоред, дъсчените подове и… о, тази камина.

— Забравих, че досега не си идвала. Ще трябва да те разведа.

— С удоволствие.

Облечена в семпла синя рокля, Джесика направи няколко крачки към дневната.

— И какви гледки!

— Обожаваме ги. И от кухнята са страхотни. Идвай. Нека ти сипя питие.

Къщата беше голяма и всичко в нея нашепваше за удобство в небрежен семеен стил. Много дърво и кожа, забеляза Джесика, много изкуство от запада, разнообразено с образци от ирландски кристал и порцелан от Белийк. Прозорците бяха с широки первази и без завеси, за да се виждат през тях полетата, небето и планините.

Застана пред стаята с голямото старинно бюро и посочи стената.

— Какво е това?

— Индианска носилка за бебета — обясни Бодин. — Носилката на дядото на баща ми.

— Чудесно е и е достойно за завист да можеш да проследиш рода си толкова назад и от двете страни, както и да притежаваш неща като това. Материална връзка.

— Ние сме пъзел от народности — обясни Бодин и я поведе обратно. — Вижте кого доведох.

— Джеси… Толкова се радвам да те видя. — Морийн остави печката, за да поздрави Джесика с прегръдка. — Винаги изглеждаш толкова красива.

— Няма да те заболи, ако от време на време обличаш хубава рокля, Бодин — каза мис Фанси, докато бъркаше глазурата за шунката.

— Благодаря — измърмори Бодин на Джесика. — Какво да ти донеса за пиене?

— Каквото ви се намира. — Джесика остави подноса с тортата върху плота. — Как да помогна?

— Първо виното — разпореди Морийн. — Какво си ни донесла?

— Птичье молоко.

— Не съм сигурна, че ще мога да го произнеса, но ще погледна.

Кора се приближи и повдигна капака.

— О, изглежда превъзходно!

— Това е руски десерт, торта „Птиче мляко“, макар да не се прави от мляко от птици. Баба ми винаги я приготвяше по специални поводи.

Бодин й подаде чаша вино и погледна гладката глазура от крем „Шантили“, артистично поръсена с шоколад.

— Ти ли я направи?

— Обичам да пека, но не е много забавно да го правиш само за себе си, така че беше удоволствие.

— Ще взема оттук прекрасната торта и ще я сложа на десертния бюфет при пайовете и дреболиите на мама. — Морийн тръгна към трапезарията за поднос. — Седни и си изпий виното, Джеси.

— Ще го направя, ако след това ви помогна.

— Дай на момичето работа — нареди мис Фанси. — Мъжете скоро ще се струпат тук и ще почнат да се пречкат.

Джесика беше очарована да бъде част от голямото семейство. Съвместната работа на четири поколения жени, като някои роли не бяха ясно ограничени — „Бо, дай ми това“; „Мамо, ще опиташ ли това“ — а други — ревностно пазени.

Мис Фанси печеше шунката, докато Морийн се беше заела с пуйката. Сосът беше във владенията на Кора.

Семейният призрак, който Бодин беше споменала, бе изчезнал, докато четирите жени работеха с лекота в хармония и с взаимна обич. Макар да не можеше да си се представи да приготвя сос, научи някои основни неща от Кора. Сети се за часовете, прекарани в кухнята с баба си.

— Изглеждаш ми малко меланхолична — внимателно каза Кора. — Семейството ли ти липсва?

— Мислех си за баба, как ме научи да готвя и да ценя творчеството в готвенето.

— Може да ни дойде на гости.

— Тя почина миналата зима.

— О, миличка, толкова съжалявам. — Кора инстинктивно прегърна Джесика през раменете с едната си ръка, докато с другата продължаваше да бърка соса. — Тя ли те научи как да приготвяш тази торта?

— Да.

— Значи тя сега е тук, нали така? — При тези думи Кора целуна Джесика по главата.

Чейс влезе и се изненада, когато видя Джесика, прегърната с баба му и с леко насълзени очи.

Изкашля се.

— Такова, готови сме да отнесем пуйката и останалото при работниците в общежитието.

Думите му предизвикаха бърза и безмилостна надпревара за подготвянето на гозбите и десертите за работниците от ранчото.

Един от тях, прошарен широкоплещест мъж, стоеше зад Чейс, стиснал шапката си в ръце.

— Искрено сме ви благодарни за цялата тая вкусна храна, мис Фанси, мис Кора, мис Рийни, Бо, ааа…

— Джесика — представи се тя.

— Тук ухае толкова вкусно. Моля ви, не вдигайте тази голяма тенджера, мис Кора, аз ще я взема.

— Вие с момчетата да хапнете добре от онова, което е вътре, Хек, и после гледай тенджерата да ми се върне.

— Аз ще ви я донеса, но можете да сте сигурна, че няма да остане и хапка от картофеното пюре. Много съм ви задължен и честит Ден на благодарността на всички.

Когато вратата след Хек и Чейс, натоварени с храната, се затвори, Бодин изсумтя.

— Все още ти е хвърлил око, маминке.

— Спри веднага, Бодин Саманта Лонгбоу.

— Като изговаряш цялото ми име, не променяш нещата. Хектор е хвърлил око на маминка откакто се помня.

— Не си достатъчно възрастна, че да помниш толкова, нали? — кисело каза Кора.

— Достатъчно съм възрастна да знам, че ще си имаш гадже, ако му позволиш.

— С твърде закостенели навици съм, че да си взема и мъж. А и точно ти ли ще ми говориш за гаджета? Кога за последно си излизала с мъж в събота вечерта?

Бодин отхапа едно от фаршированите яйца, приготвени от прабаба й.

— Може би съм с твърде закостенели навици.

— Виждам някой, който да ти ги промени. — Мис Фанси погледна през прозореца и се усмихна. — Този Калън Скинър определено добре запълва дънките си „Ливайс“.

— Бабче!

Мис Фанси се засмя и намигна на Бодин.

— Имам си очи и дори не ми трябват очила, откакто ми оперираха пердетата. Да, госпожице, съвсем добре си виждам. И добре чувам, също така. Например дочувам, че напоследък често яздиш с него до града.

— Това нищо не означава.

— Не означава, че не може да стане нещо, ако той те загледа.

— Не съм мишена — измърмори Бодин.

Кора я побутна по рамото.

— Научи се да си мериш думите за това кой на кого е хвърлил око.

— Трябва да питате Джесика защо не излиза в събота вечер.

— Защо така, Джеси? — поиска да разбере Морийн.

— А, от болната глава, че на здравата. — Джесика скастри Бодин.

— Нещо такова, да.

Джесика беше спасена, не трябваше да търси отговор, защото мъжете нахлуха в къщата и започнаха да се пречкат.

Ако се изключеха събитията, които организираше, Джесика никога не беше виждала толкова много храна. В допълнение към традиционната пуйка имаше още и шунка, телешко, картофено пюре, огретен, цял океан сос, сладки картофи с бренди, сладки картофи с маршмелоу, купища зеленчуци и салати, пресен ябълков сос, боровинков сос, бисквити и кифлички с квас, топли и току-що извадени от фурната.

С храната и пиенето разговорите вървяха леко. Джесика забеляза, че темата за Били Джийн остана извън празничната трапеза, за което можеше единствено да е благодарна.

Нямаше и един ден, който да бе минал без предположения и въпроси. Празничната вечеря й се стори истинско облекчение.

Седнала между Чейс и Калън, Джесика опита от шунката.

— Внимавай с тези резенчета месо в чинията си — предупреди я Калън. — Няма да ти остане място за десерта.

— А ти къде ще намериш място? — Тя посочи с пръст доста по-щедро напълнената му чиния.

— Ябълковият пай на мис Морийн е неповторим. На всеки Ден на благодарността, когато съм отсъствал от тая маса, си мечтаех за него.

Значи за него беше традиция, помисли си тя, да споделя Деня на благодарността с това семейство, вместо със своето. Джесика си го отбеляза.

— Предполагам, че си го заслужил. Не можах да присъствам на шоуто ти миналата събота, но чух, че с коня ти сте голям хит.

— Да, позабавлявахме се.

— Следващия път искам да направя малко снимки. — Бодин се показа от другата страна на Калън, след което махна на Рори, който седеше срещу нея. — Трябва да качим една-две на сайта. Хванах част от шоуто. Хората се влюбиха в Съндаун, като го гледаха как яде от ръката му. И ти не беше зле — добави тя към Калън.

— Той ме е научил на всичко, което знам.

— Най-умният кон, който съм виждал — намеси се и Сам. — Няма да се изненадам, ако някой ден, когато минавам покрай конюшнята му, ми каже „Как си, Сам?“.

— Работим над това — каза Калън.

— Трябва да видя този кон чудо — обади се Джесика и взе с вилицата си от картофеното пюре.

— За него ще е удоволствие. Харесва красивите жени. Особено онези, които му носят моркови.

Бодин помръдна, когато Калън я погледна.

— Предполагам, че той ти го е казал.

— Имаме си наши си начини. Съндаун и аз. Обичаш ли да яздиш, Джеси?

— Аз ли? О, аз не яздя.

Разговорите около масата рязко секнаха. Бодин отново надникна от другата страна на Калън.

— Ама никак ли?

— Нямаше големи възможности за това в Долен Манхатън.

— Но си се качвала на кон. Например за разходка с езда. — Чейс извърна лице към нея.

— Всъщност, не. Никога не съм се качвала на кон.

— Как така не знаем за това? — зачуди се Рори. — Как така не сме разбрали?

— Никой не ме е питал. — Джесика посегна към виното си, сякаш току-що беше признала за извършено престъпление. — Не беше в изискванията за работата.

— Е, ами ще поправим това. — Сам си взе още една бисквита. — Кора е чудесна учителка. Всъщност всички на тая маса тук могат да те научат за нула време. Да я качим на Мейбъл, какво мислиш, Бо?

— Мейбъл е нежна и спокойна. Ейб винаги я предпочита за съвсем начинаещите и за плашливите.

— Наистина няма нужда да си правите труда. Аз не…

— Да не се страхуваш от коне? — запита Чейс толкова любезно, че тя усети как жегата се надига около шията й.

— Не. — Не и на теория. — Не, никак — каза по-уверено.

— Ще те качим на седло — каза й Сам. — Въобще недей да се тревожиш за това.

Хваната в капан, Джесика се усмихна и отпи още вино.

Не се тревожеше за това. Сега вече почти за нищо нямаше да се тревожи.

Прекъсването между вечерята и десерта включваше разчистване, както и избор между игра на карти и гледане на футболен мач.

Джесика разбираше футбола по-добре от картите, затова гласува за него. Но още не беше успяла да седне, когато Чейс донесе палтото й и чифт велурени ботуши.

— Мама каза, че трябва да те изведа, за да свикнеш с конете.

— О, наистина, това не е необходимо.

— Аз не споря с майка си. Загуба на време е, понеже тя винаги побеждава.

— Това е факт — потвърди Рори.

— Тя каза, че тези трябва да ти станат. — Чейс й показа ботушите. — Не можеш да обикаляш двора с тези високи токове.

— Добре. — Наложи й се да се примири. Нейната домакиня, а и работодателка настояваше. Щеше да се поразходи, да види конете и готово.

Беше видяла доста коне, откакто се премести в Монтана.

От безопасно разстояние.

Обу ботушите, които се оказаха достатъчно удобни, макар да изглеждаха нелепо с роклята й, след което си облече палтото.

Чейс я изведе през задната врата. Не валеше, но прясно натрупалият сняг блестеше под осветлението на двора.

Това я накара да се почувства благодарна за ботушите.

— Не че ми е необходимо да мога да яздя… — започна тя.

— Това е полезно умение. Като плуването. Можеш ли да плуваш?

— Естествено, че мога да плувам.

— Никога не съм бил в Долен Манхатън. Не знаех, че там има много възможности и за това.

— Остров е — каза Джесика, а от общежитието долетяха грубовати възгласи.

— Гледат мача.

— Вероятно и ти искаш да го гледаш — каза тя. — Да свършваме бързо тая работа, за да можеш да се върнеш.

— Харесвам футбола, но това е само игра.

Отвори вратата и включи осветлението.

Мека миризма, помисли си Джесика. На коне. Различна, малко по-различна от онази, която беше долавяла, когато минаваше покрай огражденията или манежа.

Чейс тръгна по наклонения циментов под и спря.

— Това е Мейбъл. Тя е добър избор за първо качване на кон.

Докато говореше, кобилката надигна глава — тъмнокафява, с назъбен бял пламък между очите — над вратата на ограждението.

— Ако имаше вълна, щеше да е агънце. Нали така, Мейбъл?

Ушите й се наклониха напред, докато той я чешеше под брадичката. Очите й срещнаха погледа на Джесика.

— Можеш да я погалиш. Харесва й. Галила ли си преди кон?

— Не.

— Не казвам, че не хапят, защото някои го правят. Но не и Мейбъл. Тя е добро момиче. Ето на.

Преди Джесика да отгатне какво се канеше да направи Чейс, той хвана ръката й и я притисна към бузата на кобилката.

Мека, като миризмата. Нежна. Топла.

Сърцето й спря да блъска и успя да се наслади на преживяването.

— Има красиви очи.

— Така е.

Чейс я изчака да се престраши, за да плъзне ръката й по шията на Мейбъл.

— Някога бил ли си изхвърлян от седлото?

— Не точно изхвърлян. Плъзнах се и се озовах на земята. Тогава яздехме без седла, Кал и аз, бяхме и почти пияни. Беше много отдавна — добави, когато Джесика го погледна.

— Семейството ти наистина иска да го направя.

— Никой няма да те накара да направиш нещо, от което се страхуваш или просто не го искаш.

— Трябва да опитам, да разбера какво е. — Отдръпна се назад. — При всички случаи ще си помисля. — Леко се стресна и се обърна, като чу изпръхтяването зад себе си. — А това кой е?

— Това е известният Съндаун.

— Съндаун, конят чудо. — Приближи се внимателно, но все пак се осмели. — Красив е. И голям.

— Достига сто и седемдесет сантиметра, по-голям е от повечето други. Умен, както казва баща ми, но може да бъде и лукав. Обаче не таи зло.

За да изпита смелостта си, тя го приближи. Ръката й спря на средата на пътя и тя се поколеба. Конят дали може да изглежда развеселен, зачуди се тя и вдигна ръката си до бузата му.

— Добре, успях две от две. Ти наистина си голям, много впечатляващ и много, много красив.

Съндаун извърна глава и я наведе, сякаш внезапно се засрами. А Чейс се засмя.

— Кълна се, не знам как го прави. Сякаш разбира всяка дума, която казваш.

Джесика се усмихна и се обърна.

— А може и да е така. Мисля, че…

Този път не само се стресна от коня, но подскочи и се приземи почти в прегръдката на Чейс.

— Просто ти душеше косата. — За да й помогне, Чейс я подхвана с ръце, или поне си каза, че това е причината. — Хубава е и мирише хубаво. Не искаше да те уплаши.

— Просто ме стресна. — Тя погледна Чейс. Очите му бяха толкова зелени, помисли си тя, толкова наситенозелени, напръскани със златно.

— Хубава е — отново каза Чейс. — Косата ти е хубава.

И приближи устни към нейните.

Миришеше на конете, помисли си тя. Меко и топло. Устните му бяха същите, топли и меки, като се притиснаха в нейните. Внимателна целувка, спокойна, ако не беше препускащото й сърце. И въпреки това, да се облегне на него, да потъне в момента беше най-лесното нещо, което някога бе правила.

Той леко се отдръпна.

— Съжалявам. Не трябваше… да се възползвам така.

Мекият блестящ мехур се пукна.

— Как по-точно?

— Ами, аз… може би изглежда, че те примамих тук и се възползвах от теб.

Тя повдигна вежди.

— Мисля, че аз бях първа.

— Това беше… — Той млъкна, дръпна шапката си и прокара пръсти през косата си. — Не съм сигурен, че искам да… Не съм сигурен.

— Виждам. Предполагам, че ще ми кажеш, когато си сигурен. Трябва да се връщаме.

Той отново нахлупи шапката си, напълно погълнат от Джесика.

— Просто не искам да чувстваш, че се възползвам от теб, че си задължена…

Джесика застина на място и го вледени с поглед.

— Не ме обиждай.

— Няма. Нямах намерение… Иисусе всемогъщи, и по-добре мога да говоря с хората… С жените. Не казах онова, което излезе.

— Ако и за минута си помислиш, че вярвам, че ще ме въвлечеш във физическа или сексуална връзка, защото си член на семейството, за което работя, обиждаш интелигентността ми и способността ми за преценка. И казвам точно онова, което имам предвид.

— Добре.

— Ако си мислиш, че ще насърчавам или ще позволя това, значи си идиот.

— Мисля, че схванах всичко. Исках само да се извиня, ако съм преминал границите. Нямах намерение да го правя, все едно дали е правилно, или грешно. Миришеш хубаво…

— Това вече го разбрахме, благодаря. И ще ти кажа дали и кога преминаваш границите.

— Добре. — След като реши, че ще е по-безопасно да остави нещата така, Чейс й отвори вратата.

Погледна назад и видя как Съндаун наблюдава разговора им с очевидна наслада.

Чейс изгаси осветлението и затвори вратата.