Нора Робъртс
Завръщане към залеза (6)

5.

Бодин успя да се прибере вкъщи навреме за вечеря, да избегне гнева на Клементайн и прекара по-голямата част от времето, за да разказва на семейството за новите попълнения.

— Свършила си много за един ден — отбеляза Сам, докато си пийваше от традиционните два пръста уиски след вечеря.

— Утре остава още един човек, но всеки от наетите искаше работата, представи се добре и спечели одобрението на управителите. — Погледна Чейс. — След като Ейб го няма, накарах Калън да се види с Лафой.

— Той ще знае какво да търси в него.

— Лафой… — Сам се замисли. — Не познавам някой с това име наоколо.

— Той е някъде от Гарнет.

— Не мога да се сетя за името…

— Е, ще го видим как работи, но и аз го огледах преди да го оставя с Калън. Наблюдавах как се държи, как се отнася с конете, как говори с Калън и Бен, който работеше по същото време. Преди да ги оставя казах на Калън да ме уведоми, ако има някакви възражения. Понеже нямаше, наех Лафой. Освен това последвах съвета ти, мамо, и говорих с Мади да дава седмични уроци.

— Мисля, че това ще свърши добра работа. И се радвам, че си харесала Челси. Тя ще бъде ценна находка, помни ми думите.

— Харесах я. Джеси пък направо се влюби в нея. Допадна ми и това, че остана още няколко часа, за да си изцапа ръцете. Показва инициатива.

— Ти ни каза, че племенницата на госпожа Пукет е умница — намеси се Рори. — Не сподели, че е красавица.

— Долу, момче — скастри го Бодин, а Морийн вдигна предупредително пръст.

— Дръж ръцете си и чаровната си същност по-далеч, Рори Картър Лонгбоу.

— Но чарът ми просто не може да бъде удържан.

— Имаме достатъчно въжета в плевнята, за да те укротим, ако се наложи. — Чейс довърши вечерята си така, както беше започнал и закуската си — с черно кафе. — Трябва да ви кажа, че тая вечер говорих с Ейб.

— Как е Еда? — запита Бодин.

— Оправя се, но цялата тая история го е уплашила. Мисли с Еда да идат за около седмица на гости при сина им и семейството му за Деня на благодарността. И после мисли да прекарат няколко седмици с дъщеря им за Коледа.

— На мен не ми спомена нищо такова… — каза Бодин.

— Е, изчакай ме да свърша де. Изглежда децата им настояват. Освен това ме увери, че щом веднъж се върне на работа, всичко ще бъде постарому. Според него няма начин да я спре. Иска първо да й даде дълга почивка, а пътуването до Аризона ще помогне за това.

— Мога да го разбера, но…

— Дойде при мен преди теб. — Чейс превключи на кроткия си унищожителен режим. — Искаше да знае дали съм се разбрал с теб Кал да го замести. Наехме Кал за ранчото и той няма как да е едновременно навсякъде и да запълва всякакви дупки, а трябва да се заеме с управлението на пълно време чак до пролетта.

— Да, обаче…

Чейс вдигна пръст и Бодин завъртя очи.

— Ето какво му отговорих. Кал е истинско бижу, но както се стекоха нещата, от него ще има по-голяма полза във ваканционното селище, така че… И татко е съгласен… Нямаме против да го поемеш за зимата, ако това ще помогне. Освен това и Кал го иска, макар да не е нает за това.

Бодин изчака, като подчерта паузата.

— Така значи?

— Аха.

— Аз имам ли право на мнение?

Чейс сви рамене.

— Решението ти не е от особено значение, струва ми се. Ако кажем „Не, оставяме Кал тук“, така ще бъде. Ако Кал каже „Не, благодаря, вие сте ме наели за това, а не за онова“, същата работа. Така че мнението ти ще дойде след като нещата вече са се уредили по един или друг начин.

Бодин почука с пръсти по масата.

— Какво ли ще каже за това Кал?

— Не съм стигнал дотам, тъй като говорих с Ейб, а после ме повикаха за вечеря. Реших да разговарям с него сутринта.

— Аз ще говоря с него, благодаря.

— Няма проблеми. Не знам защо се инатиш толкова.

Вместо отговор Бодин се усмихна с една от най-сладките си, но и плашещи усмивки.

— Ще ти обясня. Ейб трябваше да дойде при мен, тъй като именно от мен се иска да задържа две ключови позиции отворени от ноември до април. Това първо. Трябваше да дойде да говорим дали съм съгласна да наема Калън Скинър като коняр на пълен работен ден от сега до април, което е точно онова, което е трябвало да му кажеш. След това да реша какво да правя и ако се съглася, да дойда при теб и татко и да ви питам дали можете да ми отстъпите Кал за това време. И ако вие се съгласите, да питам и него дали е съгласен.

Чейс отново сви рамене.

— На мен ми се струва, че стигнахме до същото място, може би малко по-бързо.

— Работата не е в бързината. — Разочарована и малко обидена, Бодин вдигна ръце. — Ранчото и ваканционното селище са отделни неща. Това е умно и практично решение, взето от маминка, когато реши да разшири курортната част на ранчото. Става въпрос за документация, заплати, описание на работата, договори.

— При всички случаи ще си ги получиш — изтъкна Чейс.

— О, Бо е ядосана, защото Ейб е дошъл при теб, вместо при нея. — Морийн хладно изгледа по-малкия си син. — И е права. Мъжете може и да сте повече от жените на тази маса, но това не ви придава по-голяма тежест. А правилното си е правилно. Ейб е трябвало да отиде при шефа си, а това е Бо. Ще припиша тази грешка на стреса и притеснението му за Еда. Надявам се да направиш същото, Бодин, и да проявиш малко разбиране.

Гневът й малко се поуспокои.

— Мога. Ще го направя. Обаче…

— Права си, ранчото и ваканционното селище са две отделни неща. — Сам отново отпи от уискито си. — Баба ти е била достатъчно умна да види преди толкова години, че чичовците ти няма да са способни да вложат необходимото време и работа, за да управляват ранчо с такива размери, а никой от техните синове… или дъщери… — погледна жена си — не показаха никакъв интерес. Така че тя измисли курортното ранчо, видя как може да го използва и да запази другото.

Помълча малко, като отпи от уискито си. На никого не му хрумна да се намеси.

— Знаете, всички мислихме заедно и имахме големи планове. Няма съмнение, че в това семейство имаме умни и напредничави жени и че имаме две бизнес начинания, които ни дават живота, който искаме да живеем, на мястото, където искаме да сме. И това отдава чест на паметта на дядо ви. Но това не са просто бизнес начинания и ние никога няма да го забравим.

— Не, сър — каза Бодин. — Не забравям това.

— Знам, че не го забравяш, но има случаи, когато не те виждам наоколо, по ливадите, в конюшнята, в хамбара. Понякога на човек може да му липсва дъщерята…

— Татко…

— Може да му липсва, но и едновременно с това да се гордее с нея. Онова, което не можем да забравим и не го правим, е онова, което имаме, онова, което започнахме с баба ви. Това е общност, семейство. Ейб се тревожи за съпругата си и прави всичко по силите си, за да се грижи за нея. Все едно дали на нея й се иска, или не, а като познавам Еда, със сигурност е оказала известна съпротива. Не мисля, че преднамерено е показал неуважение, като първо е говорил с Чейс.

— Вероятно е така. — Бодин изгледа Чейс.

— Просто говорих с човека и сега ти казвам как стоят нещата. Ти само ми кажи какво решаваш.

— Ще се поразходя и ще помисля как да се справя с това.

Рори изчака, докато Бодин се отдалечи достатъчно.

— Божичко, какво толкова е станало? Mucho sensitivo^[1]. Просто…

Млъкна, когато срещна погледа на майка си.

— Докато не почнеш да работиш в мъжки свят, без да имаш пенис, можеш да си замълчиш. Можеш да помислиш върху това, докато помагаш на Клементайн да прибере и да измие чиниите.

— Да, госпожо.

След пет минути Чейс остана сам с баща си на масата.

— Просто говорих с човека — каза отново Чейс. — И й предлагам да вземе, ако той е съгласен, нашия най-добър коняр, когото току-що наехме, за цели четири месеца.

— Всичко е еквилибристика, синко. Жените, бизнесът, семейството. Еквилибристика. Искаш ли да излезем на верандата да изпушим по една пура и да се оплачем от жените? Това помага за баланса.

— Ще си взема палтото.

 

 

Загърната в своето, Бодин ядно се разхождаше и вдишваше с удоволствие студения чист въздух. Над главата й безброй звезди блещукаха върху индиговото небе. Луната, почти пълна, изплува като кръгъл бял кораб върху спокойно море.

Вятърът режеше и носеше миризмата на борове, сняг и животни. Чу мученето на крава, обади се бухал, видя промъкващата се сянка на котка.

Двете щастливи кучета Клайд и Честър известно време подтичваха около нея, но сякаш усетиха настроението й и избягаха, за да си търсят забавление.

След като се поуспокои, тя се зае да планира следващите си ходове. Трябваше да говори с Ейб и Еда. Баща й беше прав за общността и семейството, трябваше да се отърси от обидата преди да го направи. Но преди всичко трябваше да даде да се разбере, че решенията започваха и свършваха с нея.

Налагаше се временно да натовари някоя от камериерките с управлението, иначе щеше всяка седмица да се занимава с планиране и дребни проблеми. Вероятно всеки ден.

Освен това трябваше да се подготви и за вариант в случай че двама от най-важните й хора решат да се пенсионират, вместо да се върнат.

Тази мисъл я натъжи, просто я натъжи. Ейб и Еда бяха много важна част още откакто баба й беше развила идеята за увеселителното ранчо, бяха устояли на всички промени и разширения.

Можеше и щеше да намери квалифицирани заместници, ако стане необходимо, но те нямаше да бъдат Ейб и Еда. По някаква неясна и за нея причина се почувства самотна при тази мисъл.

Вместо към хижата, тръгна към конюшните. Калън можеше още да изчака.

Вдигна резето на голямата врата, влезе вътре и вдиша миризмата на коне, сено, тор, зърно. Докато вървеше по наклонения циментов под, от двете й страни над огражденията конете подадоха глави. Тя продължи напред и се спря пред един от боксовете.

— Ей, здрасти. Ето го момчето ми. — Почеса главата на красивия кон, когото беше кръстила Лео заради леопардовите шарки по бялата кожа.

Той я побутна по рамото и я изгледа с прекрасните си сини очи.

На някой баща можеше да му липсва момичето. И на един кон можеше да му липсва, помисли си тя.

Поклати глава, влезе в ограждението и взе четката, за да среши хълбоците му.

— Без извинения. Не и между нас. Знаеш ли какво? Утре ще пояздим. Можеш да посетиш конете от ваканционното селище през деня, ще имаме хубава здрава сутрешна езда, а после хубаво ще пояздим и до вкъщи. И ти ми липсваше.

Извади морков от джоба си и Лео го загриза.

— Ти всичко знаеш. Просто на никого не казваш.

Докато конят дъвчеше, тя облегна глава на шията му.

— Ще го измисля, нали? Вече съм готова до половината. Още ми се ще да изритам Чейс в задника, но почти съм го измислила.

Няколко пъти мина бързо с четката.

— Ще те видя сутринта. Много рано.

Мисълта за хубава здрава езда й допадна. Излезе от конюшните, като почеса още няколко глави по пътя си, и се отправи към хижата.

Малка, селска, с кедрови люлеещи столове на предната веранда, тя се намираше на един хвърлей от главната къща, както и на ентусиазирана плюнка разстояние от общежитието на работниците.

Беше построена за увеселителното ранчо, с остър покрив и квадратни прозорци. Колибите наоколо бяха разградени за материали при строежа на курорта. Хижата обаче я бяха запазили — за някой случаен среднощен гост, за склад, както и за неофициално място за игра.

А сега и за Калън Скинър.

Чукало с форма на конска подкова украсяваше предната врата, но Бодин потропа с ръка, докато гледаше дима от комина.

Калън отвори вратата и застана с гръб към светлината.

— Здрасти, съседке.

— Здравей и на теб. Имаш ли минутка?

— Имам достатъчно. Вечеряла ли си?

— Да. Аз просто… — Когато влезе, видя чинията на масата. — Ти вечеряш… Може да поговорим и по-късно.

— И сега няма проблеми. — За да го докаже, затвори вратата зад нея. — Искаш ли бира?

— Не, няма нужда.

Той отиде до масата, взе дистанционното и изключи телевизора, по който вървеше стар черно-бял филм.

Сградата беше малка и уютна, с кухня и дневна, хубаво обзаведена от майка й. Спалнята беше осветена от кухнята. Имаше и баня, толкова малка, че Бодин се зачуди как ли успява Кал да се изкъпе, без да удря лактите и коленете си.

— Ще седнеш ли?

— Наистина не искам да прекъсвам вечерята ти.

— Няма, ако седнеш и говориш, докато ям. Свали си палтото, тук е доста топло.

Малката печка в ъгъла вършеше добра работа и Бодин преметна палтото си на облегалката на стола.

Настани се срещу него на малката квадратна маса.

— Ти ли готвиш?

Той отряза хапка от пържения телешки антрекот.

— Достатъчно, за да се оправя. Можех да вечерям и в общежитието, но имаше някои неща, които исках да свърша.

До него имаше затворена папка.

— Просто наминаваш ли? — попита той.

— Ами да. Харесвам околността.

— И аз също.

— Не ми се обади, за да ми кажеш, че Лафой не е достатъчно добър, така че го наех.

— Каза да ти се обадя, ако не е дяволски добър, а той не ми създаде такова впечатление. Бива го с конете, оправя се наоколо, изглежда слуша, като му се говори, и се сближи с всички, които срещнахме, докато обикаляхме. Дойде една двойка просто да погледне конете, бяха с детето си, още не ходи на училище. Той беше учтив и убедителен. Мисля, че това ме убеди, макар да не бих казал, че е възможно най-добрият.

— Е, и аз имах същото впечатление, което е достатъчно. — Тя се облегна и въздъхна. — Ето какво, Скинър. Изглежда, че Ейб няма да се върне до пролетта. Тревожи се за Еда, иска да я предпази, да си почине известно време, затова смятат да прекарат известно време със семейството си из различни места.

Докато я слушаше, Калън си отряза още от пържолата.

— Идеята ми се струва добра, като си помисля.

— Говорихме да работиш и тук, и там, и да запълваш празнините до януари, но сега това няма да свърши работа.

— Все трябва някак да запълниш тая дупка.

— Така е. Татко и Чейс казаха, че ако искаш да преминеш към ваканционното селище за през зимата, те няма да имат нищо против. Ако искаш, можем да поговорим с теб за заплатата, докато официално те отпишем от персонала на ранчото и те прехвърли в селището, до завръщането на Ейб. Ако не искаш, ако си дошъл да работиш с конете на ранчото, също няма проблем. Ако е така, просто бих искала да продължиш да заместваш, докато наема човек, който да запълни тая дупка.

Той лапна картофено пюре и го прокара с бира.

— Хм — каза най-сетне.

— Занимавам се с планирането на дейностите и на обслужващия персонал, откакто Еда се поболя. Мога да преместя част от хората в обслужването, за да попълнят празнотите, но не мога да взема главен коняр от развлекателния център „Бодин“ или от конната база. Дори Мади да не беше бременна, тя не е управител. Поне все още. А и не мисля, че би й се искало. Така че трябва да търся другаде. Мога да го направя, ако не искаш да се заемеш.

Той задъвка и се замисли.

— Можеш ли да ми дадеш малко подробности? Заплатата, да, но задълженията, отговорностите, каква свобода ще имам?

— Разбира се. — Отбеляза си наум как я разпитва, вместо просто да й отговори с „да“ или „не“. — Ако ми дадеш имейла си, мога да ти изпратя всичко необходимо.

— Мога да ти дам имейла си — бързо каза той, — но ако в момента в главата си нямаш всяка подробност, ще си изям шапката. А аз си я обичам.

Тя размисли за момент.

— Имаш ли бира там? — посочи с пръст към хладилника, след което му махна да остане на мястото си, преди да е успял да скочи да й донесе.

Извади си бутилка „Мусхед“ и я отвори с отварачката на стената. След това отпи дълга глътка.

— Обичам бира. — Отпи отново. — И вино обичам, но, човече, няма нищо като студената бира.

След това седна и започна да описва работата, задълженията, отговорностите, очакванията, кой пред кого отговаря, политиката на ваканционното селище.

Списъкът беше дълъг. Направи пауза и отново отпи от бирата.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти изпратя имейл?

— Схванах го. Повечето неща ми се струват разумни.

Тя все пак реши, че ще му го изпрати.

Когато спомена заплатата, той си взе още от пържолата и задъвка.

— Изглежда ми съвсем справедлива.

— Добре. Искаш ли време, за да помислиш?

— Искам само да уредя нещата със Сам и Чейс.

— Казах ти, че те вече са ги уредили.

— Така е. Но не ти си ме наела тук, а те. Искам да получа одобрението им лично. Понеже очаквам да ми го дадат, точно както каза, време за мислене не ми трябва. Ще се заема. Макар че това ще ми причини някои затруднения за няколко месеца.

— Затруднения? Как?

Калън отпи от бирата и я изгледа преценяващо над бутилката със зелените си очи.

— Малко е сложно да се преместя при теб и ти да си ми шефка. Сестра и дъщеря на шефовете ми, сложничко, но възможно. Заслужаващ доверие шеф… Това е нещо, което трябва да обмисля.

Тя го погледна над своята бира.

— Доста ще трябва да поработим, за да влезем в крачка.

— Е, не чак толкова много. — Изгледа я развеселено. — Колко добра танцьорка си?

— Много съм бърза и лека в краката, Скинър. И наистина искам това да проработи, така че не усложнявай нещата.

— Не е моя вината, че си станала такава красавица. Какво ще кажеш да излезем на среща? На първи май, това е хубав ден. Пролетта е наоколо, а ти вече няма да си ми шефка. Ще те заведа на танци, Бодин.

Огънят в старата печка изпращя.

— Да знаеш, Калън, че ако ме беше гледал с този флиртаджийски поглед и ми беше говорил толкова сладкодумно когато бях дванайсет-тринайсетгодишна, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Много бях хлътнала по теб.

Този път той не се ухили.

— Нима?

— О, боже, да. Кльощав, с почти дивашки маниери и мрачни очи, ти беше обект на отчаяната ми любов и пробуждащите се хормони седмици наред. Може би дори месеци, макар тогава да ми се струваха години.

Тя размаха бутилката си.

— Това, че двамата с Чейс ме считахте в най-добрия случай за пречка, само допълваше тайния ми копнеж.

— Предполагам, че често сме се държали гадно с теб.

— Не, не мога да кажа това. Ти разби горкото ми сърце с меко пренебрежение, понеже точно по този начин момчетата на петнайсет или шестнайсет гледат на дванайсетгодишните момичета. И също като дванайсетгодишна и влюбена за пръв път, го преодолях.

— На няколко пъти предизвика интереса ми, когато стана някъде на петнайсет.

Изненадана, Бодин отпи бавно от бирата си и реши да използва собствените му думи:

— Нима?

— Отне ти известно време да разцъфтиш, но накрая го постигна. Забелязах го. — Изправи се, взе си още една бира, предложи и на нея. Тя обаче поклати глава. — Трудно беше да не го забележа или да пренебрегна чувствата си. Само че тогава бях на колко, на осемнайсет. А на осемнайсет вече мислех как ще се махна и ще натрупам състояние. А към това трябва да прибавим, че ти все още беше малката сестра на най-добрия ми приятел.

— Това никога няма да се промени.

— Но ти вече не си толкова малка. А тези три години разлика между нас вече не са от значение, когато сме пораснали. Освен това се върнах.

— Натрупа ли състояние, Калън?

— Справих се достатъчно добре. Правих, каквото трябваше да правя, учих, каквото трябваше да уча. Сега се върнах, завинаги.

Когато тя надигна вежди, той поклати глава.

— Приключих с бягствата, приключих с търсенията. Това е моята земя. Не става въпрос за притежание, а да се будиш сутринта и да знаеш, че си там, където искаш да си, че имаш добра работа за вършене и добри хора около себе си.

Думите му докоснаха невидима струна в нея.

— Вече не си толкова мрачен.

— И не съм толкова ядосан, предвид че двете вървят ръка за ръка. А сега за нашата среща.

Тя се изкикоти, остави бирата и се изправи.

— Ще ти изпратя седмичния график. Ще се промени, защото някои от гостите изчакват да дойдат, преди да се запишат за уроци по езда или за разходка с коне… както и за возенето с шейни, което започваме следващата седмица.

Тръгна, загърната в палтото си.

— Ако имаш някакви въпроси за работата, прати ми имейл. Или ела в кабинета ми.

— Не се разбрахме за първи май.

Тя се усмихна.

— Благодаря за бирата — добави и излезе.

Калън тихо се засмя и потупа с ръка сърцето си. Един от най-добрите подходи според него спрямо дръзките и опърничави жени, особено ако са с остър ум, беше предизвикателството.

Никога не успяваше да устои на предизвикателства.

 

 

Били Джийн знаеше, че когато раздигне последната маса и приключи с рутинното затваряне на „Кръчмата“, краката й щяха да лаят като раздразнителния джак ръсел териер на майка й.

Нямаше търпение да се отърве от клиентите и да се пъхне в леглото, макар и сама. Само преди няколко дни беше посочила вратата на гаджето си (лъжливо скапано копеле). Нямаше търпение да добави бакшишите от вечерта към своя фонд „Червена рокля“.

Откри я, докато пазаруваше по интернет, и я изпепели луда страст. Всеки ден я гледаше в количката си и по нейна преценка тазвечерните бакшиши щяха да й позволят най-сетне да натисне „Купи“.

Сто четиридесет и девет долара и деветдесет и девет цента.

Много пари за рокля, помисли си тя, докато гасеше осветлението. Но не и за тази рокля. Освен това беше награда за тежката работа и символ на нейния нов статус на независима жена.

Щеше да облече тази червена рокля през следващата си почивна вечер, може би щеше да слезе до „Раундъп“ за малко пиене и танци. След това щеше да реши какво да направи, за да се отърве от натрапчивите мисли за бившия си приятел.

Вървеше в студа. Чуваше как ботушите й хрущят върху чакъла в тишината. Остави последната група клиенти да се забавят малко повече, отколкото трябваше. Но бакшишите, бакшишите се трупаха.

Утре можеше да спи половината ден, ако искаше.

Просто обичаше последната смяна.

Качи се в колата си — лек джип втора ръка, който вечно изплащаше, както й се струваше. Но той я отвеждаше там където искаше, и после я връщаше.

Потегли от Бодин таун с ресторантите, магазините и офисите, зави по непавирания път, обграден от дървета и тъмни хижи, по неравната повърхност, от която бъбреците й заподскачаха. Щеше да е по-добре, ако се беше отбила в тоалетната, преди да затвори.

Но щом веднъж се озове на асфалта, можеше да натисне газта. Малката й кола беше бърза и маневрена, а по това време на нощта пътят щеше да е чист като лятно утро.

След петнайсет минути, каза си, щеше да си е у дома.

И тогава колата й се заинати, задави се и спря.

— Ей, проклятие! Проклятие, какво е това!

Завъртя ключа и натисна газта. И когато не последва нищо, удари волана.

Какво, по дяволите, какво да направи сега?

Поседя за момент със затворени очи, докато дойде на себе си. Излезе от колата и надигна капака. Отново изруга и се върна, за да вземе фенерче от жабката.

Можеше да сменя гуми, беше го правила. Знаеше как да долее вода в радиатора, бензин в резервоара и да провери кабелите на акумулатора. Извън това със същия успех можеше да гледа и ракетен двигател.

Остави капака отворен и заобиколи, за да изрита предната гума, преди да извади телефона от чантичката си, която беше оставила на предната седалка.

Първото, което й хрумна, беше да се обади на Чад — лъжливия й скапан бивш. След това си спомни, че вече й е бивш. Помисли дали да не звънне на родителите си, но щеше да им отнеме поне четиридесет минути, за да стигнат до нея.

Зачуди се дали да не се обади на денонощната пътна служба или на приятеля си Сал. Сал беше по-близко, обаче…

Чу двигател, видя светлината на фарове и си помисли: слава богу!

Когато пикапът забави и спря зад колата й, Били Джийн се втурна към прозореца на шофьора.

— Изглежда имате нужда от помощ — каза той.

Тя му се усмихна с най-хубавата си усмивка.

— Със сигурност ще я оценя.

 

 

1992

Още един Ден на благодарността дойде и отмина. Алис отмяташе дните по квадратчетата и числата на календара. Не го беше взел… все още. Тя отброяваше времето по него и опитваше, толкова силно се опитваше да си се представи у дома, около голямата маса в трапезарията.

Мама щеше да приготви две големи пуйки — едната за работниците в ранчото. Ако опиташе достатъчно силно, можеше да подуши миризмите в кухнята. Дядо щеше да пече телешко, а баба — да глазира шунка. Любимата й.

И гарнитурата също. Картофено пюре, сладки картофи с маршмелоу, зелен боб, брюкселско зеле — не го обичаше. Бисквити и сос.

Тя щеше да приготви боровинковия сос. Обичаше да гледа как боровинките изплуват, докато врат. Рийни бе специалист по фаршированите яйца. Те отнемаха време и изискваха много търпение.

И точно когато си помислиш, че не можеш да поемеш и една хапка повече… Всички ония пайове!

Представи си, че е малко момиченце. Седнала е до сестра си на кухненската маса и прави малки плодови пити с остатъците от тестото за пая.

Мама мърмори, но после я поглежда с любов.

Но макар устните на Алис да се извиха, образите не се задържаха. Проблеснаха и се стопиха, докато лежеше на леглото в онази ужасна стая, с тежките окови на крака си и с празни ръце.

Беше й взел бебето.

Млякото й беше пресъхнало, но болката в гърдите остана като ужасен спомен.

Търсеше бягство в съня — какво друго имаше? В съня си се опитваше да се върне у дома. Пуйката за Деня на благодарността, как язди бърз кон, докато небето експлодира със слънчевата светлина.

Щеше ли някога отново да види слънцето?

Да си сложи червило, да си купи нова рокля. Да лежи под летните звезди до момче, което я желаеше.

Щеше ли отново някой някога да я докосне с любов и нежност?

Представи си, че е в стаята си. Розови стени и плакати с филмови звезди, небето и планините бяха толкова близки през прозорците.

Но когато отново отвори очи, реалността затисна душата й. Четири голи стени, циментов под, заключена врата над стръмно стълбище.

Не, повече никога нямаше да види слънцето, изгрева и залеза. Светът й нямаше прозорец, който да го доведе при нея.

Никой никога вече нямаше да я докосне с любов и нежност. Защото съществуваше само сър. Само сър, който я обладаваше всяка нощ. А когато тя започнеше да крещи, защото тялото й още не беше се възстановило от раждането, той започваше да я чука още по-силно и я удряше, за да млъкне.

Никога вече нямаше да види стаята си, толкова розова и хубава, никога нямаше да седи на голямата маса в ранчото и да споделя вечерята за Деня на благодарността със семейството си.

Никога повече нямаше да държи малкото си момиченце. Нейната Кора, с малките розови пръстчета.

Загубата на всичко това, празнотата в нея и загубата на детето, за което не беше вярвала, че ще го иска и обича толкова много, задушаваше всяка мисъл като зловонен дим.

Хранеше се, защото когато отказваше, той й изсипваше супа в гърлото, издърпваше главата й назад за косата и й стискаше носа. Миеше се, защото когато спреше, той я биеше, а после я обливаше с ледена вода и я търкаше с твърда четка, докато от кожата й не потечеше кръв.

Молеше се за бебето си. Щеше да е добра, да се грижи, да прави всичко, ако й върнеше бебето.

Сега тя е нечий друг проблем.

Това й отговаряше. Не му трябваха дъщери.

Алис се надяваше да я пребие до смърт, но изглежда той знаеше докъде точно би могъл да стигне.

Нямаше да й помогне да умре, както тя искаше. Просто да я остави да умре, да я остави да потъне в съня, в който седи на люлеещия се стол на предната веранда и гледа планините, докато пее на бебето.

Ако имаше нещо остро, щеше да го използва, за да си пререже гърлото. Не, не, първо неговото, помечта си тя, докато лежеше на леглото с плътно затворени очи, за да не вижда нищо наоколо.

Да. Първо щеше да убие него, а после и себе си.

Зачуди се дали не би могла някак да заостри пластмасовите лъжици, които й носеше с храната. Или четката за зъби. Може би четката, да.

Можеше да опита, можеше да опита, но, Господи, беше толкова изморена.

Искаше само да спи.

Докато умът й блуждаеше, тя си представи как завързва чаршафа и прави примка. Нямаше на какво да я окачи, но може би ако я завържеше на някое от стъпалата, ако я увиеше достатъчно здраво около шията си, можеше да се удуши.

Не можеше да продължава по този начин, да се буди ден след ден, нощ след нощ на това ужасно място, да знае, че той ще слезе по тия стъпала.

Още по-лошо от бруталността и изнасилванията бяха безкрайните самотни часове. Самотни, още по-безкрайни, пусти и черни без детето й.

Насили се да се изправи и огледа чаршафа с празни очи.

Трябваше ли да го накъса на ленти и да ги навърже? Щеше ли така да стане по-здрав?

Толкова й беше трудно да се съсредоточи, когато всяка мисъл трябваше да си пробива път през мъглата. Огледа чаршафа и затърси по-слаби места, лесни за късане.

Идеята да се самоубие вече не й изглеждаше по-ужасяваща от решаването на обикновена математическа задача.

Беше дори по-лесно.

Трябваше да изчака, напомни си. Той скоро щеше да слезе. Да изчака, докато си тръгне отново. Самоубийството й можеше да отнеме известно време.

Днес, помисли си с уморена въздишка. Можеше да умре днес.

Да избяга.

Отново се изправи, но стаята се залюля.

Не, осъзна, че тя се люлееше. А стомахът й се обърна.

Едва успя да стигне до тоалетната и да се свлече на колене.

Изпотена и отпаднала, задържа дъха си и отново повърна.

Потекоха й сълзи, когато се сви на пода, бездиханна и трепереща. Сълзи от мъка и от странна радост.

Чу щракането на ключалките. Стъпките му — тежки, тежки…

Успя да се изправи, стиснала мивката, докато главата й още се въртеше.

И отново усети омразата си, когато гъстата мъгла отстъпи място на едно ужасно прояснение.

Постави ръка на стомаха си, все още отпуснат от раждането, и отново намери причина да живее.

— Бременна съм — каза тя.

Той кимна.

— Най-добре ще е тоя път да е син. А сега се почисти и си изяж закуската.