Нора Робъртс
Завръщане към залеза (23)

22.

Времето минаваше. Докато повечето от живота в къщата се въртеше около Алис — какво да се говори и какво да се премълчава, какво да се прави и какво не, пролетта неусетно се появи с цялата си сладост и прелест. Слънцето започна да изгрява по-рано, да се задържа до по-късно, а с уголемяването на деня се увеличаваше и работата.

Бодин често си мислеше за работата като за бягство от стреса и тревогите от деликатното поведение у дома. След което се чувстваше виновна, че си го е помислила.

Мислеше си за нощите, прекарани с Калън в тясното му легло или в някоя свободна вила, като за друг вид бягство. И не чувстваше ни най-малко вина. Ако се заемеше да анализира това, както правеше понякога, щеше да заключи, че той й дава равновесие, компания, че е добър слушател и че й осигурява по-стабилна опора, отколкото бе предполагала.

И наистина добър секс.

Искаше й се да мисли, че му отвръща със същото.

През повечето дни тя яздеше до работата с него, а после се прибираха заедно. Ако успееше да намери време, се връщаше у дома някъде по обед, за да даде на бабите си малко почивка от Алис.

— Харесвам я. — Макар да имаше график в ума си, Бодин яздеше безгрижно до Калън. — Постоянно нещо… или някой… си пробива път навън от травмата й. А аз знам, че харесвам този някой. Кучетата също я харесват, което е добър знак.

— Кучетата харесват Алис?

— Взаимно е. През повечето време лежат проснати в краката й и хъркат, докато тя плете. И това е добър знак. Днес следобед, докато бях там, мина и шерифът. Той има добър подход към нея.

— Успя ли да измъкне още нещо?

— Стана ясно, че била на двайсет и една — тъкмо ги била навършила, когато тръгнала на стоп към вкъщи. Това му дава по-ясна представа кога е станало. Не знам какво може да направи, за да затвори периода от двайсет и шест години и да намери нещо, но разбрах, че си е заслужавало да го научи. Тя поиска да остана, докато разговарят. Беше щастлива, все едно сме й на гости. Плете друг шал, за мен. Завърши шала на Рори. — Бодин вдигна лице към небето и поклати глава. — Изглежда съм навсякъде.

— Не чак толкова. Тя те харесва, доверява ти се. Харесва и Тейт. С мен е срамежлива, ако съм наоколо, но поне не я плаша.

— Същото е с татко и с Чейс — срамува се, но не се бои. И все още не излиза навън. Хората са навън и толкова.

— Трябва й повече време.

— Знам, а и още не е минало достатъчно. Но… Всички трябва да сме много внимателни, а това тежи, Калън. Помага, обаче тежи. Понякога знае, че Рори не й е син. Друг път се държи като майка тигрица. На Рори му е трудно. Той се справя по-добре, отколкото някой би могъл да очаква. Човек понякога забравя да оцени доброто му сърце. А той има толкова добро сърце.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Отново дърдоря за това, така че трябва да искам.

— Винаги сте били сплотени. Боже, цял живот съм ви се възхищавал и съм ви завиждал. Семейството ти винаги е заедно, а в такива ситуации сте още по-близки. Предполагам, че Алис се опитва да се покаже през онова, в което оня шибан кучи син я е превърнал, защото все пак е успяла да се съхрани. Знам какво е да си на осемнайсет и да си бесен на целия свят. Повече от теб.

— Аз съм си била късметлийка в живота.

— Повече от късмет е, но да. Знам какво е да искаш да се прибереш у дома, да трябва да го направиш. Никой не ме е спирал да го направя, никой не е откраднал повече от половината ми живот. И пак ми беше достатъчно трудно да се върна.

— Никога не съм мислила за това — тихо каза тя. — Никога не съм си мислила, че ти е било трудно да се върнеш. — Докато яздеха, бавно и спокойно, тя огледа профила му. — Трябваше да се сетя.

— Никога не знаеш какво се е променило, кое си е същото и дали ще успееш отново да се впишеш. Това е рискът, който поемаш, като си заминеш и се върнеш. Бих казал, че това, дето Алис е в състояние да плете шаловете си и да говори с Тейт и с всички останали, без да крещи, това, че се буди сутринта и си ляга вечерта, говори, че каквато и да е била на осемнайсет, каквото и да й е причинил оня кучи син, в нея има дяволски много от кръвта на Бодинови. И ще продължи да се разкрива.

Бодин помълча, преди да успее да каже нещо.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Разбира се.

— Мисля си, че можеше и малко да полудея, ако те нямаше, за да си говорим. Нещата, които говорим в ранчото, и бог знае, че и нещата, които премълчаваме, сега са много премерени. Трябва да са такива. Мама и бабчето се тревожат за маминка, татко се притеснява за всички. Чейс се грижи за Рори повече, отколкото се налага, само за да му даде малко пространство.

— И ти така правиш.

— Така е, просто не говорим много за това. Наистина не можем. И се обзалагам, че не съм единствената, която се обляга на теб.

— Спокойно, стабилен съм.

— Точно това си мислех.

Калън се извърна на седлото и я изгледа продължително.

— Значи не се налага да си мислиш, че трябва да смениш посоката и не трябва да продължиш по пътя, по който си поела. Вече сме на земя, която можеше да е моя, ако нещата се бяха развили по друг начин. Но не стана така. И не е моя.

— Съжалявам. — Тя спря коня и осъзна, че не би трябвало да се изненадва, че той я беше уловил как се опитва да го приближи до старата му къща. — Стори ми се добра идея. Сега не толкова.

Калън познаваше земята като ръцете си. За момента беше доволен просто да седи на коня и да я гледа.

— Подписахме документите и е ваша. На семейството ти. Не съжалявам.

— Ако се беше наложило да продаваме нашата земя, това щеше да разбие сърцето ми.

Странно, но и той си помисли, че сърцето му ще се разбие, ако това някога стане.

— Не беше така за мен, не и тази земя. Не знам дали някога е било. Някой ден ще поискам моя собствена и ще я получа. — Той сви рамене и й се усмихна. — В Калифорния се оправих, макар че никога не си ме питала за това.

— Е, добре, нека да съм груба — реши тя. — Горе-долу колко си заработил?

— Достатъчно, за да не се налага да продавам. Можех да запазя земята, да дам на майка ми и сестра ми техните дялове. Да купя малко добитък, да развъртя ранчото.

Може би това беше повече, отколкото бе предполагала, а може би разкриваше друга негова страна, за която не беше подозирала. Оценяваше нюха му към бизнес и финансова стабилност.

— Но не го направи…

— Не. Защото не това исках. Не бих имал против да управлявам собствен бизнес, а и не бях лош в това.

— Какво имаш предвид под твой собствен бизнес?

Калън знаеше накъде го води.

— В Калифорния се хванах с партньор, с когото развихме собствено скотовъдно предприятие. И тръгна добре. Когато бях готов да се върна, той откупи дела ми. Нямам против да работя и за някой друг. Така че сега съм добре.

Още нещо, което не беше подозирала.

— Не знаех, че си имал бизнес… Мислех си, че си работил за някого.

— Исках да опитам. — Просто така, помисли си той. Наистина искаше да опитва, да трупа опит. — За известно време се чувствах добре. На теб повече ти отива, доколкото мога да преценя. Искрено харесвам жени, които знаят как да управляват и особено много си мисля за една, която така си подрежда графика, че успява да се прибере за един час насред работния ден, защото семейството й е преди всичко останало.

— Стига де, Калън Скинър. — С широко разтворени очи тя притисна ръка до сърцето си. — Ще ме накараш да се изчервя.

— Да бе, сигурно.

Вече можеше да види къщата, с единствения етаж, леко наклонена. Празните ограждения пред конюшните, обраслия двор, покрива на курника. Празния червен хамбар, избледнял до сиво, където баща му се беше обесил.

Някои диви цветя опитваха да разцъфнат. В далечината по планините се виждаха сивосинкави участъци под снежната покривка.

— Какъв беше планът? — попита я той. — Да дойдем тук?

— Още мислим какво да правим. Имаме няколко варианта. Първият е дали да не включим имота ви към ранчото, или може би към курорта. Аз, за твоя голяма изненада, клоня към курорта.

— Шокиращо — измърмори той.

— Чейс още не е решил — също толкова шокиращо. Макар че предполагам, че част от нерешителността му се корени в това, че чака да разбере ти какво ще предпочетеш.

— Това не е моя земя.

— Я млъквай. Рори е с мен. Мама в момента е твърде заета с друго, за да мисли ясно, а татко клони към ранчото, но не е категоричен. Не сме намесили бабите в това, но ще го направим.

— Добре.

— Възможни са и други варианти, но по-вероятно е да се реши в полза на курорта, така че ето какво ще ти кажа. Можем да стегнем къщата и външните постройки и да го пуснем като някакво мини ранчо изживяване. За семейства, групи, корпоративни събирания. Можем да надстроим къщата и външните постройки и да издигнем нови. Или мини ранчо, или няколко луксозни вили с централна кухня и обществен център, както правим за луксозното къмпингуване. Ще докараме малко добитък, ще го превърнем в незабравимо изживяване за по-младите. Как да се грижат за конете, за добитъка, за пилетата. Има много възможности.

— Ти си имаш предпочитания. Какви са?

Тя поклати глава.

— Всички са възможни, всички са добри, могат да се разработят и да се пласират. Питам те ти какво мислиш за това.

— Казах ти, нямам проблеми. И все пак да добавя, че имотът не е мой.

Тя изсъска и слезе.

— О, я слизай от тоя кон, Скинър. Имам предвид и в буквален, и в метафоричен смисъл. — Заведе Лео до ограждението пред конюшнята и привърза юздите му. — Израснал си в тази къща. Обработвал си земята тук, отглеждал си коне и добитък. Имаш право на мнение. Имаш чувства.

Той слезе от коня. Ясно усещаше накъде се опитваше да го поведе тя.

— Не ме е грижа толкова, колкото изглежда, че искаш от мен.

— Глупости. Пълни глупости. Карам те да ми кажеш сега, както стоим тук. Дали да съборим къщата, хамбара, всичко, или да ги поправим и да станат като нови. Само това. Кажи ми. — По-ядосана, отколкото й се искаше, тя го перна. Той задържа ръката й. — Кажи ми какво чувстваш, какво искаш.

Калън можеше да се закълне, че ръката й гореше както слънцето гореше в небето по време на бавното си спускане. Също както очите й върху неговите.

— Съборете го. Всичко. Аз…

— Готово.

— Бодин…

— Готово — повтори тя. — Само това ми трябваше.

Той хвана китката й, преди да е успяла да я издърпа. Ядът, който и двамата изпитваха, се изпари, когато тя притисна другата си ръка на лицето му.

— Има значение какво чувстваш, Калън. Не само за мен, но е дяволски сигурно, че това ме вълнува. Това са варианти и всичките са добри. Защо да не се вземе предвид мнението ти?

— Имотът не е мой.

— Бил е.

— Може и да е бил, но вече не е. Ако единственият ми избор беше да се върна тук, на тази земя, в тази къща, щях да го направя. Но не съм закотвен тук, а каквито и корени да са ме свързвали с това място, са били толкова плитки, че прекъсването им не променя нищо.

Дръпна я настрани, за да огледат предната част на къщата.

— Спомените ми са смесени, и добри, и лоши. Не знам кои са повече. Спомням си когато баща ми си науми да направи онази пристройка там. Не знаеше какво прави, а аз бях някъде на около дванайсет, така че също не знаех. Обаче той опита.

Чу гласа на майка си, когато стояха на вятъра над бащиния му гроб.

„Опита се.“

— Опита се — повтори Калън и може би най-накрая го прие. — И това направи майка ми щастлива. Крива е и вътре подът е наклонен, но той опита и я направи щастлива. Ето така се преплитат спомените ми.

Без да каже нищо, Бодин се притисна към него. Предложение за утеха.

— Майка ми никога повече няма да мине по този под. И никога няма да застане тук, да погледне хамбара и да си спомни как е висял обесен. Не заради мен искам да го събориш.

— Както казах, готово. — Обърна се към него и постави ръка на сърцето му. — Може би тя някой ден ще дойде отново тук и ще види какво сме построили. Може това да я направи щастлива. Може и теб да направи щастлив. — Тя му направи знак, изчака го да спре да я гледа в очите и да погледне накъдето му сочи. — Там има два розови храста. Трябва да ги изкопаеш. Увери се, че корените им са изкопани добре, покрий ги със зебло и ги отнеси на майка си. Обзалагам се, че сестра ти ще знае как да ги съживи. За майка ти това ще е от значение.

Калън изпита благодарност.

— Понякога не знам какво да ти кажа. Понякога ти просто пробиваш дупка в мен.

Придърпа я към себе си и я притисна.

— Ще ги изкопая — обеща й той. — На нея ще й хареса, а аз не бих се сетил.

— Можеше и да се сетиш.

— Всичко ще изкопая — прошепна Калън и погледна над главата й към имота, който можеше да бъде негов. — Подхождам грешно. Там са нарцисите, които опитват да поникнат, от едната страна на къщата. Мога и тях да извадя. Савана винаги ги е харесвала като бяхме деца. А…

— Какво?

— Може да изкъртя и няколко от дъските на пода на къщата преди да си я съборила. Джъстин и Савана може да направят нещо от тях. На нея ще й хареса. Наистина харесваше новия под, макар да скърцаше като гумена играчка.

— Ето на. — Бодин се наведе към него и го целуна. — Защо не се поразходим за малко? Да видим дали няма и нещо друго?

Преди да й отговори, телефонът му изсвири.

— Съобщение от майка ми. — Намръщи се пред дисплея. — Тя никога не пише есемеси. Тя просто… Боже, сестра ми ражда.

— Е, ами трябва да тръгваш! — Бодин го хвана за ръката и го повлече към конете. — Трябва да идеш веднага.

— Ще ражда вкъщи. Защо някой би постъпил така? Трябва да има закон или нещо… Тя защо…

— Качвай се, Скинър — нареди тя през смях, забелязала силното му притеснение. — Можеш да стигнеш до колата си за по-малко от десет минути, да отидеш и да я попиташ.

Той се метна на коня си.

— Може би Вана няма да ме иска…

— Мъжете сте идиоти. — Бодин подкара Лео в галоп, знаеше, че Съндаун ще я последва.

 

 

В приповдигнато настроение Бодин влезе в къщата. Завари Клементайн до плота да бели картофи с Алис.

— Правя картофено пюре. Клементайн ми показва как. Мога да я гледам как пържи пилето.

— А аз мога да го ям — каза Бодин, с което накара Алис да наведе глава и да се усмихне. — Нещо вече мирише хубаво.

— Опекохме шоколадов кейк. Харесва ми да готвя с Клементайн. В моята къща няма фурна. Не бих могла да изпека шоколадов кейк.

— Караш ме да огладнявам. — Докато си сипваше чаша вино, майка й влезе. — Нося новини — каза Бодин. — Сестрата на Калън ражда.

— Това е хубава новина — отбеляза Морийн. — Можеш да сипеш и на мен, ще пием за здравото бебе.

— И аз имах бебета. — Алис продължаваше да бели, докато говореше, но раменете й хлътнаха. — Боли и има кръв, и боли още повече и още повече. Ако са момичета, не можеш да ги задържиш, защото носят добри пари. Сестрата е запазила момичето си, но аз не можах да запазя моите. — Погледна яростно Морийн. — Моите момичета щяха да са красиви като твоето. Още по-хубави. Не е честно.

— Не, не е — съгласи се Морийн. — Съжалявам…

— Не ща да съжаляваш. Не ща да съжаляваш. Искам си бебетата. Искам си моя Рори. Защо той е и твой? Защо ти имаш всичко?

— Нека седнем, Алис. — Бодин отиде при нея. — Можеш да ми покажеш шала, който ми плетеш.

— Не! — За първи път Алис удари Бодин, а после й се нахвърли. — Ти си дъщеря. И аз съм дъщеря! Аз съм дъщеря. Защо все тя получава всичко?

— Достатъчно. — Ядосана, Морийн застана между тях. — Достатъчно, Алис.

— Млъкни. Млъкни, млъкни! Не си ми шефка. Рийни, Рийни, Рийни. Все е най-добрата, все е победителка, винаги, винаги. — Алис я бутна.

За изненада на Бодин Морийн също бутна Алис.

— Може би трябва да почнеш да се държиш като за годините си. Може би трябва да спреш да хленчиш за всичко, както винаги си правила. Може би трябва да спреш да виниш всички, освен себе си.

— Мразя те.

— Кажи ми нещо ново.

— Момичета! — Кора се втурна в кухнята с мис Фанси по петите. — Спрете веднага.

— Тя започна. — Алис посочи Морийн с пръст. — Не може да ми нарежда, мамо. Все заставаш на нейна страна. Не е честно. Как става така, че трябва да мия чиниите цяла седмица, а тя не? Само защото все получава отлични оценки? Учителят не ме харесва, ясно ли е? А и щях да си почистя стаята, мамо, щях! Просто забравих. Рийни, Рийни, Рийни, каква красива булка. Е, аз пък ще стана кинозвезда. Само чакайте и ще видите. Защо тя е запазила бебетата си? Защо?

Алис се разрида и притисна ръце към главата си.

— Защо, защо, защо? Не разбирам. Коя съм аз? Коя съм? Не съм жената в огледалото. Не, не, не! Старата жена, коя е старата жена в огледалото? Коя съм аз?

— Алис. Моята Алис. — Кора пристъпи напред. — Алис Ан Бодин. Ето, успокой се. — С връхчетата на пръстите си избърса сълзите й. — Коя съм аз?

На Бодин й се сви гърлото, докато гледаше как Алис се измъчва.

— Мама. Мама. Аз… Аз се прибирах.

— Знам. Знам. Вече си у дома.

— Не се чувствам добре. Не се чувствам добре в мен. Мога ли да се върна? Просто да се върна?

— Ще започнем оттук и всичко ще бъде наред.

— Рийни ми е сърдита.

— Не, не съм. — Морийн прокара ръка през плитката на Алис. — Не съм сърдита. Радвам се, че си вкъщи, Алис.

— Аз бях сърдита. Аз бях сърдита. Аз бях сърдита. Не мога да си спомня защо. Боли ме главата.

— Можеш малко да си полегнеш — каза й Кора. — Ще поседя с теб.

— Не. Не, аз правя картофено пюре. Клементайн ме учи. Клементайн… Ако оплакванията струваха долар, щеше да си милиардерка.

— Точно така. — Макар очите й да бяха влажни, Клементайн размаха наполовина обелен картоф. — Няма да се обелят сами, момичета.

— Ще седна точно до теб, за да се уверя, че вършиш хубава работа. — Мис Фанси се приближи и седна на една табуретка.

— Бабче. — Алис облегна глава на рамото на мис Фанси. — Баба винаги мирише толкова хубаво. Къде е дядо?

— Той е на небето, миличка, и се грижи за твоя малък Бенджамин.

— Дядо е с Бенджамин. Не трябва да се тревожа. — Взе картофобелачката и погледна Морийн с пълни с мъка очи. — Това не е моят Рори. Твоят е.

— Ние сме сестри. Споделяме си.

— Мразя да деля.

Сега Морийн се разсмя.

— Все едно не знаех.

Зад тях Бодин прегърна Кора през рамо и заговори меко.

— Ела да седнеш. Трепериш. Ще ти направя чай.

— По-скоро бих пила от това вино.

— Но първо седни.

Бодин отиде за виното, изчака баба си да хване чашата с две ръце и да отпие.

— Нарече ме „мамо“.

— Знам.

— За пръв път е. Нарече ме „мамо“, после ме погледна и си спомни. Видях го в очите й. Тя се връща. Алис се връща.

 

 

Изморен, объркан и щастлив Калън влезе в хижата и хвърли шапката и якето си на най-близкия стол. Макар много да му се искаше бира, още повече му се искаше да спи. Тръгна към банята и като се отпусна на леглото, за да си събуе обувките, почти седна върху Бодин.

— Боже! — възкликна той изненадан, а тя се завъртя и изсумтя.

— Би трябвало да гледаш, преди да сядаш.

— Това не е честно. — Потърси ключа на осветлението, което я накара да притисне ръка към очите си.

— Защо спиш на леглото ми с всичките си дрехи?

— Не спях.

— Създаваше дяволски добро впечатление за обратното.

— Мислех си да те изчакам и заспах. Савана? Бебето?

— Тя е добре, а малката е красавица. Мисля. За първи път виждам съвсем новородено бебе. Ето на. — Извади телефона си. — Виж сама.

Бодин примигна със замъглени очи и се фокусира върху малкото вързопче, омотано в розово-бяло одеялце и с розова шапчица.

— Красавица! Великолепна е! Как ще я кръстят?

— Обри. Обри Роуз.

— Държа ли я?

— Ще призная, че не исках. По-скоро бих държал динамит, но ме принудиха. Ето виж. — Започна да прехвърля снимките, за да й ги покаже — бебето в ръцете на майка си, на баща си, на баба си. И накрая в неговите.

Една мисъл се появи в главата на Бодин, докато го гледаше с племенницата му — Калън изглеждаше като омагьосан.

— Не ме е срам да кажа, че бях извън стаята толкова, колкото ми беше възможно, но те продължаваха да настояват да съм вътре. Да, имаше си някои моменти…

Най-сетне си събу обувките, след което се изтегна до нея.

— Никаква работа не съм свършил, а имам чувството, че съм изкатерил няколко планини. — Затвори очи. — По едно време им казах, че ще вземам малкия за по няколко часа в продължение на няколко дни тая седмица, за да могат да си починат. Ще измисля какво да правя с него. Ще язди пони, ще го оставя да гребе малко конска тор. Момчетата на тази възраст най-много това харесват.

— Миранда — детската аниматорка, може да ти помогне.

— Така ли?

— Със сигурност.

— Може да опази разсъдъка ми… — Остави мислите си да се реят. — И така, как мина вечерта ти?

— Напрегнато. Мама и Алис здравата се скараха преди вечеря. Викаха, бутаха се.

— Какво? — Умът му отново заработи. — Моля?

— Всъщност всичко започна с Обри Роуз. Споменах, че бебето се ражда, след което Алис се намеси, а после и мама беше въвлечена. Странно е да видиш майка си да се кара със сестра си така, както ти си се карала с братята си. Маминка се намеси и Алис се успокои.

Обърна се с лице към него.

— Спомни си разни неща, Калън. Смесени, глупави, незначителни, детински неща, но си спомни. Нарече маминка „мамо“. Не „майката“, както й вика. Нарече майка ми Рийни. Беше много. Наистина много. Може би е пробив. Не знам. Маминка със сигурност мисли така и се тревожа да не си създава надежди, защото утре Алис може да се събуди и да не помни нищо от това.

— Няма лошо да таиш надежда. И ти трябва да правиш същото.

— Може би. Чейс, Рори и аз по-късно се срещнахме, в хамбара. Решихме татко да се погрижи за мама, а през деня с Рори ще ги наглеждаме. Чейс ще поеме бабчето, Рори — маминка, а аз — Алис. Може твърде много да се привърже към Рори, а с мен все още й е по-спокойно, отколкото с Чейс. Единственото, което ми остава, е да измисля как да поема отговорността там. Днес беше първият ден без сестра на смяна и бум, напрегната обстановка.

— Ще се справиш. Трябва да се съблечем и да си легнем като хората.

— Да. След минутка.

След минута и двамата бяха заспали с дрехите.

 

 

Сър си направи груб бастун от един здрав клон, помогна му да довърши работата си във фермата, когато краката му станаха твърде нестабилни.

Кучето умря, но с куче лесно можеше да се сдобие. Щеше да си вземе ново, когато се оправеше.

Обмисли дали да не застреля коня — повече грижи му създаваше, отколкото да му носи полза, но се сети, че макар човек да можеше лесно да се сдобие с куче, мъж без кон беше като сакат.

Така че го нахрани пестеливо, като раздели зърното на порции.

Повече време отдели на кравата. Тя все още даваше мляко, макар доенето да го изтощаваше.

Дишаше трудно, докато вървеше, но можеше да върви. Поне докато кашлицата не го връхлетеше отново. Когато се появяваше, му се налагаше да спре, да поседне и да я изчака да отмине.

След няколко дни, когато се почувстваше по-добре, щеше да иде за още лекарства и да даде малко пари за храна и сено.

И да тръгне на лов за нова и млада съпруга. Достатъчно силна, за да обработва земята и да сее. Достатъчно здрава, за да му дава синове. Достатъчно хубава, за да му доставя удоволствие.

Само трябваше да изчака.

Всяка вечер, когато се довличаше до леглото, си казваше, че на сутринта отново ще е здрав. Достатъчно здрав, за да започне лова.

Приготви мазето, тя щеше да остане там. И както ореше земята, така той щеше да оре нея. И както земята раждаше благата си, така и тя щеше да ражда своите. От неговото семе.

Всяка нощ заспиваше с пистолет под възглавницата и с куршум, готов да прониже всеки, който се опиташе да го спре да защити правата си, дадени му от Господ.