Нора Робъртс
Завръщане към залеза (30)

29.

Нямаше против насиненото си око и ожулената си челюст, нито против порязванията и подутите си кокалчета. Ребрата му създаваха малко проблеми, но след ден-два нямаше да се оплакват при всяко по-рязко движение.

Стараеше се да се придържа към истината и пусна слуха сред гостите, особено сред децата, че се е сбил в бара с някакъв хулиган.

Освен това убеди Алис да излезе с него на езда. Тя обсипваше Роузи с обич и внимание, а младата кобилка й отвръщаше с искрена отдаденост.

Заедно с Морийн Алис засади сестринската градина, а в кухнята помагаше на Клементайн. Със затоплянето на времето често оставаше с бабите на верандата и плетеше.

Големият ден дойде, когато се съгласи да иде с бабите си до Бодин хаус, за да огледа къщата и да реши дали ще й хареса да живее там.

Спряха в развлекателния център „Бодин“ — по искане на Алис. Дори отдалеч си личеше колко е нервна, затова Калън се отклони и поведе към жените двата коня, които беше избрал за предстоящата разходка.

— Дами, досега си мислех, че денят не може да стане по-хубав. Вие доказахте, че греша.

— Харесвам флиртуващите мъже. — Мис Фанси му намигна.

— Бяхме в къщата, в Бодин хаус. Мама и баба живеят там, когато не живеят в ранчото. И аз мога да живея там. И аз мога да живея там. Не знам.

— Не се налага да решаваш веднага — успокои я Кора. — Просто искахме да я видиш.

— И там има хамбар, само че е по-малък. Роузи може да живее там. Няма ли да е самотна? Трудно е да бъдеш сам.

— През целия ден ще я посещават мили момчета като тези тук.

Алис огледа двата коня и се приближи, за да ги почеше.

— На ливадата има много коне. Много. Коя е тази?

Калън се обърна.

— Това е Каръл. Тя работи с мен.

— С конете. Има дълга коса и работи с конете. Тук не изглежда както преди. — Тя се огледа и притисна ръце към гърдите си. — Не помня добре как изглеждаше, но не беше така. Тя работи тук. И ти работиш тук. Близо е до Бодин хаус.

— Понякога обичам да се промъквам там и да си прося обяд, когато майка ти и мис Фанси са наоколо. Може би ако решиш да живееш там, ще идваш понякога и ще ми помагаш.

Тя спря да се оглежда нервно.

— Да идвам и да помагам тук? На теб? С конете? Както помагам на Сам и Чейс в ранчото ли?

— Да, точно така. Винаги мога да използвам човек, който се разбира така добре с конете като теб.

— Бива ме с тях. И те са добри с мен. А кой е това?

— Това е Изи. И той работи тук.

— Това име ли е? Не съм чувала такова име.

— Това му е името — отговори Калън и направи знак на момчето. Алис веднага отстъпи назад и стисна ръката на Кора. — Просто искам да отведе конете на ливадата ей там. Ще дойдат хора да ги яздят.

— Защото той работи тук — прошепна Алис и още по-здраво стисна Кора.

— Дами. — Изи потупа периферията на шапката си.

— Изи, би ли отвел конете за оседлаване?

— Смятай го за свършено, шефе.

— Защото работиш тук — прошепна отново Алис, забила поглед в него.

— Разбира се, госпожо. Най-добрата работа — каза Изи. — Кал, Каръл ще вземе Хармъни на ездата. Исках да питам дали да подготвя Съндаун за урока, дето ти предстои.

— Ще го яздя до центъра.

— Съндаун е тук — показа го Алис. — Виждам го.

— Много добър кон. Иде големият шеф — добави Изи, а Алис откъсна поглед от него и се огледа.

— Бодин е! — Ръката на Алис, с която стискаше Кора, се отпусна. — И Бодин работи тук. Съвсем близо до Бодин хаус.

— Ще оседлая тия приятели. Дами… — Изи отново потупа шапката си и поведе конете, а Бодин дойде при тях.

— Бодин, ходих да видя Бодин хаус. Нищо не изглежда същото. Всичко е различно. Голямо е.

— Голямо е. — Бодин небрежно прегърна Алис през раменете. — Искаме да вярваме, че разполагаме с по нещо за всеки, който търси истинско уестърн преживяване. Може някой ден да пояздим наоколо и да видиш още повече. Според мен няма по-добър начин да се разгледа курортното селище, отколкото върху кон.

— Може ли да пояздим наоколо?

— Разбира се.

— Сега?

— Аз…

— Искам да яздя сега. Мога да яздя с теб.

— Хм.

Калън й се ухили. Знаеше, че в момента се сеща за куп неща, с които бе планирала да се заеме. И никое от тях не включваше езда с Алис из курорта.

— Бодин сигурно е много заета — започна Кора.

— Тя е големият шеф.

— Да ти кажа, права си. Големият шеф може да отдели час, за да те разведе наоколо. Скинър, избери добър кон за леля ми.

— Ще го направя.

— Ти ще яздиш Лео — обяви Алис. — Видях го на ливадата. А аз ще съм с нов кон. Не се страхувам да яздя нов кон.

— Трябва да дойдеш с мен и да си избереш кон — каза Калън.

Тя го хвана за ръката с удоволствие.

— Знам, че си заета, Бо — тихо каза Кора, докато гледаше как Алис се отдалечава с Калън.

— Харесва ми да съм заета. Защо с бабчето не идете да обядвате, а аз ще ви пратя съобщение като се връщаме.

— Ти си добро момиче, Бодин. Не оставяй някой да ти казва противното. Кора, идвай. Имам настроение за чаша вино с обяда.

Щеше да се наложи да работи до по-късно, мислеше си Бодин, докато оседлаваше Лео. Но и без това го беше планирала. За тази вечер имаше две събития, а искаше да присъства поне в началото.

Освен това трябваше да се погрижи и за специалната вечеря следващата вечер. Предполагаше, че Калън ще удържи на думата си. А ако не го направи, тя щеше да хване бика за рогата.

— Каръл работи тук — каза Алис толкова тихо, че Бодин едва я чу. — Извежда онези хора на езда. На ботушите си има сини птици.

— Ще изведе хората на ездитна разходка. Мислех да пояздим наоколо, за да разгледаш.

— Ще яздим наоколо. Изи работи тук. Твърде е слаб. Трябва му съпруга, която да му готви.

— Може да се научи и да си готви сам.

— Нарича Кал „шефе“, обаче ти си големият шеф.

— И тя не ни оставя да го забравим — каза Калън и се приближи, за да провери дали всичко е наред. — Направила си добър избор с Джак. Искаш ли да ти помогна?

— Вече не се налага — каза Алис.

Метна се на седлото, все едно цял живот го беше правила. И го накара да се гордее.

— Яздиш добре, мис Алис.

— Така е, защото ти и Съндаун отново ме научихте. Ти си приятел с мама, но също си и мой. Можеш да бъдеш и мой.

Калън се разчувства и я потупа по коляното.

— Можем да сме един на друг.

— Аз съм Алис. Наричай ме Алис. Без повече „мис Алис“, ако ще сме си приятели.

— Така да бъде.

Бодин и Алис подкараха конете през портата, която Калън отвори.

— Можем да тръгнем към реката — предложи Бодин. — Ще видим някои вили, хубав пейзаж и един от къмпингите.

— Къмпинги.

— Луксозен къмпинг, да. Защото е наистина луксозен и е устроен точно в курорта. Не е като да разпъваш палатка и да спиш в спален чувал.

— Ще трябва ли да срещаме още хора?

— Не. — Разпознала нервното напрежение, Бодин се усмихна непринудено. — Имам предвид, че може и да подминем някой, който ще ни поздрави, но няма да се налага да разговаряме с никого, ако не искаш.

— Изнервям се, когато говоря с непознати. Обаче съм по-добре. Мисля, че съм по-добре.

— Алис, ти си много по-добре.

— Запознах се с Каръл и Изи.

— А това е достатъчно за един ден.

Бодин се обърна с усмивка и видя сълзите в очите на Алис.

— Какво има? Какво стана? Искаш ли да се връщаме?

— Не. Не. Не. Радвам се да те видя. Радвам се да видя Кал. Радвам се да видя Чейс и Рори. Вие не сте мои. Не сте мои. Той ми взе бебетата, всичките ми бебета. И сега те не са мои. Мои са и не са мои. Ако Боби ги намери, ако ги намеря, няма да са мои бебета. Всички ще са пораснали и ще са с други майки. Една добра майка никога, никога не би им казала за баща им. Не мога да си ги върна. Трябва да им кажа. А те не ме познават. Аз не съм майката.

Въздъхна накъсано и продължи:

— Мога да го кажа, мога да ти разкажа, докато яздим. Сърцето ме боли, но още повече ме боли, когато си мисля да им кажа. Кал казва, че съм смела. По-смело е да не търсиш, да не намираш, да не казваш. Обаче боли.

— Дори не мога да си представя колко.

— Боби вкара в затвора мъжа, дето простреля Кал и Съндаун. Ще вкара и сър в затвора, като го намери. Но трябва да му кажа да не намира децата ми. Трябва да му кажа и да ги защитя.

— Ако някога имам дъщеря, ще я кръстя Алис.

Алис ахна и въпреки насълзените й очи, в погледа й проблесна радост.

— Алис ли? На мен?

— На смелата ми леля, която ще я разглези.

— И ще я люлея, за да я приспивам? — Този път въздишката й беше пълна с щастие. — Мога да й пея. С Рийни можем да й пеем. Тя ще си има добра мама и добър татко. — Поуспокои се и се огледа. — Красива е околността. Чувствам се отново у дома. Всеки ден се чувствам отново у дома. — Усмихна се. — Мога да яздя в галоп.

След тези думи потегли бързо с коня.

 

 

Каквото и да беше предизвикало кризата, Бодин реши, че часът, прекаран в езда с Алис, си струваше.

По залез намина през фотографския клуб, който провеждаше годишните си награждавания, и с удоволствие видя, че небето не поднесе разочарование.

Всичките трийсет и осем човека от клуба се стремяха да уловят блясъка на светлината, цветовете и вихрещите се облаци. Гостите, дошли за първия концерт на открито за сезона, правеха същото.

Доволна, Бодин отиде да види водещия и музикантите и се натъкна на Челси и Джесика.

— Погрижила съм се свещите да бъдат запалени след петнайсет минути — каза Джесика. — Искам верандите, дворовете и градините да засияят още щом мръкне. И ни трябват поне две групи персонал, които да се въртят наоколо.

— В списъка ми е — увери я Челси.

— Щях да ви търся, а вие сами се появихте. Челси, взе ли образците за летните програми? Кърпите, пръстените и свещите?

— Вчера. Оставих ги на… — Плесна се с ръка по челото. — По дяволите! Оставих ги на кухненския плот. Излязох без тях, а ти ги искаше за днес. Още сега ще ида да ги взема.

— В момента имаш достатъчно работа. Мога да изчакам.

— Съжалявам, Бо. Знам, че искаше да ги видиш, да ги покажеш на майка си и на бабите, а аз просто… Няма да отнеме и десет минути да ги донеса.

— След пет минути ще трябва да си тук — напомни й Джесика. — Аз мога да се измъкна след около час.

Моделите не бяха най-важното нещо, помисли си Бодин, но бяха в графика за деня. Тъй че…

— Защо не направим така? Мога просто да ида и да ги взема. Надявам се да оставя всичко това на двете ви за час. За мен ще е лесно да мина на път за вкъщи. Ако нямаш против да ми дадеш ключ.

— Ще ти го дам. Наистина съжалявам.

— Мога да почакам, но ще ги показвам на цял куп жени. Искам да им дам време да поспорят.

— Просто сложи ключа под изтривалката, като тръгваш. По пътя ще предупредя персонала.

— Цяла седмица ще се ядосва… — каза Джесика.

— Не, няма — отговори Бодин. — Тя ми направи услуга да ги вземе, защото нямах време. Все едно, ще остана тук за час, може и за по-дълго, ако се наложи. Само ми кажете дали ви трябва помощ с някоя от групите.

С ключа на Челси в джоба Бодин обиколи, влезе в трапезарията, за да провери подготвено ли е всичко, а след това отиде и в „Мил“ за същото.

Върна се при Калън, който стоеше с конете под изгрева на пълната червена луна.

Музиката започна с енергичното парче „Нищо, освен радиото“.

Бодин реши, че е идеално.

— Мислех, че вече си тръгнал към къщи — каза му тя.

— Щях — призна той, докато тя се приближаваше. — Чудех се дали не мога да се забавя достатъчно, за да те изчакам.

— Не и още час. Ще заведеш ли Лео вкъщи вместо мен? Аз ще си открадна една кола.

— Тогава по-добре да ти ги дам сега. — Извади букет цветя от дисагите си.

— Купил си ми цветя?

— Отмъкнах ги оттук-оттам по пътя. Мисля, че залезът беше виновен, а тази луна довърши останалото. Веднъж ми каза, че обичаш да ти подаряват цветя.

— Така е. — Взе ги и му се усмихна. — Не очаквах, че ще го запомниш.

— Много неща помня, що се отнася до теб. И съм подготвил някои думи.

— О, но…

— Мислех утре да ти ги кажа, след онази вечеря. Така би било по-стандартно. Обаче виж тази луна, Бодин, тази огромна червена луна, която виси там. За хора като мен и теб тя говори повече от шампанското.

Бодин погледна към голямата светеща топка в безкрайния небосвод. Тя говореше повече за хора като него и нея. Той я познаваше. Познаваше го и тя.

— Искам да знаеш, че онова, което ще ти кажа, не съм го казвал на друга жена. Може би на майка ми, на сестра ми няколко пъти. Не достатъчно, но ще поработя над това. Но никога на друга жена, означаваща нещо за мен, защото тези думи променят всичко.

Тя погледна цветята. Диви, помисли си. Не от парник, а цветя, родени диви и свободни. После погледна към него. Лицето му — още ожулено, очите му — сини на лунната светлина.

— Доста думи каза, Скинър.

— Опитвам се да намеря важните. Когато се върнах, когато те видях отново, бях разтърсен. Не само че беше пораснала и беше се разхубавила, но като те видях, осъзнах, че бях мислил много за теб, докато ме нямаше. Дребни неща, парченца от живота ми тук. Хубавите неща. А хубавите спомени включваха теб по един или друг начин. Не се върнах заради теб, но ти ме накара да остана. И ме караше през цялото време.

— Чувствахме нещо един към друг — продължи той — и може би предполагахме, че ще го започнем и това ще е достатъчно. За мен не е достатъчно и ще направя всичко възможно, за да не е достатъчно и за теб. Обичам те.

— Ето на — тихо каза тя и направи стъпка към него.

Калън вдигна ръка и я спря.

— Не съм приключил. Ти си първата и ти ще си и последната. Мога да ти дам известно време, за да свикнеш, но ето така стоят нещата. Сега вече приключих.

— Щях да ти кажа, че и аз те обичам, но трябва да уточниш с какво трябва да свиквам.

— Умна жена като теб би трябвало да направи връзката. Ще се женим.

— Ще се… какво? — Тя отстъпи назад.

— Може да го обмислиш, обаче… — Той я придърпа обратно. — Да се върнем към първата част.

— Не можеш просто така да прескачаш…

Той я целуна и повтори:

— Да се върнем към първата част.

— И аз те обичам. Но не можеш да ми казваш, че ще се женим.

— Току-що го направих. Ще ти взема и пръстен, ако искаш. Ще го избера сам.

— Ако ще нося нещо, трябва да имам ду… — Тя рязко млъкна и го бутна. — Може пък да не искам да се омъжвам.

— Жена като теб знае какво е да се даде такова обещание. Ще ми трябва обещанието ти, Бодин, точно както ще трябва да ти дам своето. Но можеш да си помислиш известно време.

Отново я целуна, силно, кратко, за последно.

— Можем да поговорим за това като се прибереш. — Той хвана юздите на Лео и яхна Съндаун. — Ще те чакам.

Тръгна да обръща конете, а Съндаун я изгледа. Ако беше човек, със сигурност щеше да се усмихва.

— Може да чакаш дълго!

— Не ми се вярва — отговори той и подкара в лек тръс.

 

 

Причината Бодин да закъснее несъмнено се дължеше на това, че Калън й беше объркал мислите. Как се предполагаше да се съсредоточи в работата си, във въпросите на персонала, в подсигуряването, че концертът за откриването на сезона ще мине гладко, след като той й беше тръснал предложението за брак като връзка ключове за кола и й беше заявил, че тя ще кара, все едно дали беше в настроение, или не.

Беше подготвена за частта с „обичам те“ — „и аз те обичам“, макар че според графика й това трябваше да фигурира в съботното меню. Прямото зачекване обаче на брачната тема не й даде време да стъпи здраво на краката си.

Все пак постави цветята във вазата, а вазата — на бюрото си. Цветята й харесваха. Много неща й харесваха, когато бяха свързани с Калън Скинър.

Само дето не й харесваше да й казват как да прекара остатъка от живота си. В едно отношение обаче той беше улучил целта. Тя знаеше откъде идва, а там, откъдето идеше, приемаха брака сериозно. Не като прищявка, не като прилив на хормони или някакви романтични мечти, а сериозно, като основа за всичко останало.

С ключа на Челси в джоба си, седна зад волана на малката кола, която беше заела за вечерта. Ето какво щеше да му каже, реши тя. Нямаше да й казва какво да прави, а брака, брака приемаше на сериозно.

И щеше да каже точно това, когато почувстваше, че е готова. Той можеше и да почака.

Остави музиката, светлините, гостите и персонала зад гърба си и подкара към тишината. Можеше да използва спокойствието, за да помисли. Докато паркираше пред жилището на Челси, почти си пожела да беше помолила и Джесика за ключа й. Малко спокойствие и време за размисъл, а после приятелка, която да я изслуша.

Може би щеше да вземе мострите и да ги отнесе в офиса. Или пък щеше да покара покрай реката. Или щеше да се прибере и да се затвори в стаята си.

Призна си, че всичките тези възможности звучаха като бягство.

По дяволите.

Отключи вратата и я задържа с бедрото си, докато пъхаше ключа под изтривалката. Влезе вътре и се пресегна да включи осветлението.

 

 

Ръката около гърлото й спря въздуха й и заглуши писъка й. Бодин инстинктивно опита да изрита нападателя с ботуша си и го удари с лакът. Острото убождане превърна паниката й в ужас и тя безпомощно се вкопчи в ръката, стиснала шията й.

Усети как пропада, пропада в някакъв тунел, с отпуснати крайници. Всичко се забави. И после спря.

 

 

Макар да наближаваше полунощ, по пътя към къщи Джесика се чувстваше превъзбудена. Всичко беше минало идеално и можеше да остави почистването под надзора на Челси и на Рори, който също се беше появил.

Макар да подозираше, че Чейс ще е заспал — животът в ранчото започваше рано — реши да му прати съобщение, за да го види още щом се събуди сутринта.

Да, щеше да му пише, помисли си, след като се преоблече и си сипе чаша вино.

С усмивка на лицето (все още се изненадваше как някой може да бъде толкова щастлив!) паркира колата си и слезе. Направи две крачки, когато забеляза спрялата до тротоара кола пред входа на Челси.

Зачуди се защо ли Бодин ще е още там повече от час, след като беше тръгнала. Отиде до колата и я огледа. Куфарчето на Бодин беше на седалката до шофьора.

Неуверена и неспокойна, отиде до вратата на Челси и почука.

— Бо?

Може би се беше забавила с мострите, помисли си, само дето прозорците бяха тъмни.

Надигна ъгъла на изтривалката и видя ключа.

Заряза вродената си дискретност, вдигна го и отключи.

— Бодин?

Пресегна се към ключа за осветлението и го натисна, но лампата не светна. Направи крачка напред и срита нещо. Наведе се и вдигна шапката на Бодин.

* * *

Това, че го беше накарала да изчака, не тревожеше Калън. Нямаше да е жената, която обича, ако беше покорна. Освен това му беше приятно да знае, че бе успял малко да поразклати увереността й. Тая жена имаше дяволски добър баланс.

Трябваше да изчака. Един мъж можеше да си прекарва времето много по-зле от това да стои навън в красивата пролетна нощ под тая огромна червена луна и да чака любимата. Реши да влезе, да си вземе бира, а може би и книга.

Чейс изскочи от къщата и Калън се втурна да го пресрещне. Сърцето му заблъска лудо, преди приятелят му да е успял да каже нещо.

— Някой е отвлякъл Бо.

 

 

Нещо не беше наред. Нещо ужасно не беше наред. Всичко бе замъглено, приглушено. Зрението й, умът й, слухът й. Искаше да извика, но не можеше да изрече и една дума.

Не чувстваше болка, не чувстваше страх. Нищо не усещаше.

Постепенно започна да различава светлината като от лампа с мръсен абажур. Започна да долавя звуци, някакво неясно цъкане. Нямаше цветове, само някакви форми зад мръсната светлина. Не можеше да измисли имена, които да прикачи на формите. Опита се, но яростна болка запулсира в главата й.

По-скоро усети стенанието в гърлото си, отколкото го чу. Една от формите се приближи.

Мъж. Мъж. Формата беше на мъж.

— Ти не си онази! Това не е твоят дом! Вината е твоя. Не е моя.

Отново се отдалечи. През гадното пулсиране в главата си и яростно препускащото си сърце, тя започна да различава и други форми и да им намира имена.

Стени, мивка, котлон, под, врата. Ключалки. Боже Господи.

Опита да помръдне, да се изправи и светът се разтресе.

— … за коне — долови думите му. — Не използвах много. Само за да те усмири, докато те доведа тук. Но не теб, не трябваше да си ти.

Жилището на Челси. Ключ под изтривалката. Вътре — тъмнина.

Съсредоточи се да си размърда пръстите, после ръцете, краката. Нещо тежеше на левия й крак… левия й крак… и когато чу дрънченето на верига, разбра.

Треперенето започна дълбоко отвътре, продължи да избива навън.

Алис. Като Алис.

— Трябва да извлечем най-доброто. — Върна се и седна до нея на походното легло. — Ето какво ще направим. Ти си млада и красива.

Тя извърна глава, докато той й търкаше бузата.

— Имаш дълги години, за да раждаш деца. Ще си направим много синове. Знам как да те накарам да се чувстваш добре, докато ги правим.

Все още слаба, Бодин опита да го избута, когато той прокара ръка през гърдите й.

— Не искаш да стане по тоя начин. Сега си моя съпруга и ще трябва да ме задоволиш.

— Не, не мога да съм ти съпруга.

— Мъжът избира и го прави. Щом веднъж те заплодя, ще видиш. Ще видиш как е.

— Не мога. — Тя избута ръцете му, докато той разкопчаваше дънките си. — Лошо ми е. Вода. Моля. Може ли вода?

Ръката му замръзна. Изправи се с тежка въздишка и отиде до мивката.

— Това е от конското успокоително, предполагам, но ще ти мине. При всички случаи ще започнем тази нощ. Достатъчно дълго чаках.

Тя се отпусна и се насили да мисли, да мисли достатъчно ясно въпреки страха и пулсиращата болка. Прималяваше й, стомахът й се бунтуваше, но тя разбираше.

Наложи се той да я надигне, за да може да пие, а докосването му я отвращаваше. Въпреки всичко отпи, бавно.

— Не мога да съм ти съпруга.

Той й удари шамар.

— Това са глупости и аз няма да ги търпя.

Болката само й помогна да разсее остатъка от мъглата в съзнанието й.

— Не мога да съм ти съпруга, защото с теб сме братовчеди. — Използва всичките си сили, за да успее да се отдръпне от него. — Майките ни са сестри. Това ни прави братовчеди, Изи.

— Не ща да те удрям отново, но ще го направя, ако продължиш да лъжеш и да говориш глупости.

— Не те лъжа. Майка ти е Алис Бодин, моята леля.

— Майка ми е умряла при раждането ми. Проклятието на Ева.

— Така ли ти каза баща ти? Чул си за Алис Бодин, как се е върнала след толкова години. След години, прекарани в тази стая.

— Това е къща!

— Точно тук, заключена и окована, точно като мен сега. Но не може да си го направил ти. Твърде си млад.

Но не беше чак толкова млад, че да не убие две жени, помисли си тя. Не твърде млад, за да не я убие, ако имаше грешния подход.

— Кръстила те е Рори и постоянно говори за теб. Как ти е пяла и те е люляла, за да заспиш. Колко те е обичала.

Очите му — лешникови, с лек намек за зелено — се впиха в нейните.

— Майка ми е умряла още щом съм се родил.

— Майка ти е живяла тук години, след като си се родил. Разказа ми всичко за това място. Знам, че стиропорът на стената е сложен скоро. Знам, че зад него стените са с гипсокартон, шпакловани са, но не са довършени. А от другата страна на оная завеса има тоалетна и малък душ. Откъде мога да го знам, ако майка ти не ми е казала?

Той се почеса по главата.

— Опитваш се да ме объркаш.

— Ти се срещна с нея. Мисля, че тя някак успя да те познае. Разплака се, след като двете с нея се отдалечихме след срещата ви. Плака и ми разказва за теб и за другите си деца. Бебетата, които баща ти е взел от нея. Би трябвало да си я виждал понякога наоколо. Да работи в градината. Тя каза, че той я бил оковавал навън, за да работи в градината. Виждал ли си я?

— Това не беше майка ми. Не беше и жената, която видях в курорта.

— Била е и двете. Не ти е било позволено да излизаш, когато тя е била навън, нали? Не ти е било позволено да разговаряш с нея.

— Млъкни.

— Ние сме кръвни роднини, Изи.

Той отново я удари, само че по-силно, достатъчно, за да усети вкуса на кръвта. В очите му се появиха сълзи.

— Той ти е казал, че името й е Естер, но тя се казва Алис. Знаеш, че не те лъжа. Излъгал те е. Излъгал те е и те е взел от нея.

— Просто млъкни!

Изи се отдръпна от леглото и започна да отстъпва.

— Имало е куче, зло куче, както и кон, с хлътнал гръб. Крава, която дава мляко, и няколко пилета. Има и хижа. Там я е държал първо, в мазето. Ти си роден в това мазе и си живял с нея около година, преди той да те вземе от нея.

— Той каза, че е умряла, също като останалите.

Стомахът й се сви, като чу за останалите, но успя да запази гласа си спокоен.

— Излъгал те е, знаеш, че те е излъгал. Направил е живота ти толкова тежък, нали така?

— Махнах се като бях на петнайсет.

Сега трябваше да прояви състрадание, разбиране.

— Не се учудвам.

— Всичко трябваше да е по правилата, по неговите правила и ми съдираше кожата от гърба, ако нарушах някое.

— Не те виня, че си се махнал. — Още съчувствие, каза си тя. Дай му съчувствие, разбиране. Семейни чувства. — Майка ти е щяла да те защити, но той я е държал заключена.

— Върнах се. Земята е толкова моя, колкото и негова. Имам право над нея. Ще си създам семейство. Ще имам синове, съпруги и семейство.

— Имаш си семейство. Аз съм ти братовчедка. Трябва да ме пуснеш, Изи. Мога да те отведа в ранчото, при майка ти.

— Няма да стане така. Не съм глупак. Може би ти си лъжкинята. Ще помисля. — Отиде до вратата и я отключи. — Ако лъжеш, ще се наложи да те нараня. Ще трябва да те накажа за това.

— Не лъжа.

Той излезе и Бодин чу щракането на ключалката. За миг си позволи да се отпусне, да се предаде разтреперана и да се разплаче. После стана от леглото и се изправи. Клатушкаше се, но стоеше изправена.

Бръкна в задния си джоб и не се изненада когато откри, че й е взел телефона. Но от предния си джоб извади малкото сгъваемо ножче, което винаги носеше, седна на пода и започна да дълбае около веригата.