Нора Робъртс
Завръщане към залеза (17)

16.

Така и не отвориха вино, нито пък бира. Когато изтощението победи страстта, Бодин заспа простряна отгоре му, а пръстите му все още бяха вплетени в косата й.

Биологичният й часовник я събуди преди изгрев. Чувстваше се освободена, топла и старателно използвана. През нощта бяха сменили позите и Бодин, която никога не си беше падала особено по гушкането, осъзна, че се беше сгушила в Калън.

Ръката му беше преметната през кръста й, кракът му беше оплетен с нейния и както изглежда, се чувстваше съвсем удобно.

Затвори очи и се намести като коте, с надеждата да поспи още час.

Чу как сърцето му бие бавно и ритмично. Можеше да помирише кожата му. И можеше точно да си спомни как ръцете му, загрубели, силни и опитни, разкриваха всичките й тайни и изпълняваха желанията й.

Сънят така и не дойде и понеже Бодин не беше съвсем сигурна дали ще може да издържи още една порция секс, се измъкна, за да посрещне деня.

Калън я сънуваше. Лежаха голи на ливадата. В косата й бяха разпилени малки маргаритки. Движенията им бяха бавни, за разлика от изминалата нощ, когато страстта, желанието и нетърпението не бяха им го позволили. Но тук, на ливадата, нежността бе победила изпепеляващата страст.

Можеше да наблюдава лицето й, да се диви как очите й стават още по-наситенозелени, когато срещнат погледа му, да слуша дъха й, да гледа как ръката й се надига и се отпуска нежно на лицето му.

Заваля дъжд и тревата засия, зелена като очите й.

Влажна трева, влажни коси, влажна жена.

Протегна се да я докосне и се събуди.

Обърка се, като видя къде се намира. Светлината му подсказа, че изгревът е още далеч.

А дъждът от съня? Шумът на душа от съседната баня.

Споменът за съня още повече го обърка. Еротиката си беше едно на ръка, но ливадите, цветята и дъждът? Това беше толкова романтично.

Засега нямаше да мисли за това.

* * *

Душът спря и не след дълго вратата се отвори.

— Неделя е — каза той.

— Я, ти си се събудил. Да, цял ден е неделя.

Чу я да се движи из стаята и видя силуета й в мрака.

— Защо не си в леглото?

— Имам си вътрешен будилник. Понякога мога да го спра, понякога не мога. Ще направя кафе. А ти ако искаш, поспи още. Знам, че днес си на работа, но имаш още няколко часа. А аз ще ти заема ризата, докато не пийна малко кафе.

Когато Бодин излезе, той се загледа в тавана. Как един мъж би могъл да спи след такъв романтичен сън, та дори и да бе решил да не мисли за него? Особено ако жената бе излязла изпод душа и въздухът ухаеше на мед.

И когато си представяше, че е облечена само в ризата му?

Слабият пол, как ли пък не. Жените притежаваха цялата власт само заради това, че бяха жени.

Стана и отиде гол в банята, за да си вземе душ. На лавицата намери нова четка и паста за зъби.

Нищо не беше пропуснала.

Когато излезе, във въздуха се носеше аромат на кафе. Бодин беше напалила огън, стоеше до големия прозорец и пиеше кафе.

Облечена само в ризата му.

— Лосовете реват — каза тя. — Ще излизат на паша. Изгревът е близо. Ще го видим оттук, прекрасен спектакъл е.

Тя се обърна. Краката й бяха голи, ризата обгръщаше тялото й, само две копчета в средата бяха закопчани. Косата й беше влажна, гладка и тъмна като нощта.

Цялата власт, помисли си той отново.

— Имаме кисело мляко и мюсли, ако искаш.

— Че защо някой би ял такова нещо?

— Знам за какво говориш. — Бодин се засмя, отиде в кухнята и отвори хладилника. — Казвам си, че трябва да се науча да ги харесвам, но вече започвам да губя надежда. Тук има и малко чипс. Взех го, в случай че огладнеем вечерта.

Калън погледна чипса, каза си „какво пък“ и отвори пакета. Трябваха му няколко минути, за да започне да функционира отново. Облегна се на плота и я загледа как смесва кисело мляко с мюсли.

— Трябва да сменя чаршафите и кърпите, да почистя банята и измия чиниите — каза тя.

— Ще ти помогна.

— Няма да отнеме много. После мога да дойда до развлекателния център с теб, а след това ще ида до работата. Инак няма да натрупам стаж. — Изяде една лъжица и се намръщи. — Въобще не става по-вкусно.

Калън й подаде пакета с чипс, но веднага го дръпна обратно.

— Само този път. — Бръкна вътре. — Защо всичко, което е толкова вкусно, е вредно? — Намръщи се на киселото мляко. — Може да сипя вътре малко чипс.

Калън взе купата й и я остави настрани.

— Трябва да ти кажа нещо.

Развеселеният й поглед стана внимателен.

— Добре.

— Не знам докъде води всичко това, накъде сме се запътили, но докато сме на пътя… на пътя ли сме още?

— Стоим си тук, след като половината нощ се търкаляхме голи, пием кафе и ядем чипс. На мен ми прилича на път.

— Добре тогава. Докато сме на пътя, ще сме си само ние. Без други спътници.

Докато изучаваше лицето му, тя изяде още един чипс.

— Това го разбирам като никой от нас да не спи с някой друг.

— Това е смисълът.

Без да сваля поглед от него, тя отпи от кафето си.

— Предполагам вече си осъзнал, че харесвам секса.

— Да, стана ми ясно. И много те бива.

— Надявам се. — Наслаждавайки се на греховното удоволствие, тя си взе още един чипс. — Обаче това, че харесвам секса, не значи, че си падам по бързия му и разюздан вид.

— Никога не съм си мислил, че си падаш, и не говоря само за теб. Тук сме двама.

Тя присви устни и кимна.

— Добре. Разумна сделка. Без стопаджии, за никой от нас.

Остави чашата и изтръска солта от пръстите си.

— Искаш ли клетва с плюнка?

Отново онази лукава усмивка.

— Не.

Калън бутна настрани пакета чипс и притисна гърба й към хладилника.

— Имам нещо друго наум.

Облада я там, на място, по-яростно, отколкото бе възнамерявал, докато изгряващото слънце обагряше прозорците в червено.

 

 

Макар Бодин да нямаше никаква причина да ходи до офиса, вече го беше записала в неделните си планове. Само за час, час и половина, да поразчисти някои документи. Замисли се дали да не вземе спортния си сак — винаги подготвен — и да не прекара час във фитнеса.

Реши обаче, че през изминалото денонощие се беше упражнявала достатъчно. Толкова, че не се възпротиви, когато Калън настоя да я остави точно пред вратата, вместо да я пусне да върви от развлекателния център.

Тя му остави торбата с виното, бирата и кафето, каза му да я държи подръка, след което изненада и себе си, и него като му лепна забележителна целувка, предвещаваща следващата им среща.

Смяташе, че ако си преспала с мъж и възнамеряваш да продължиш, не би трябвало да се срамуваш, ако хората разберат.

Влезе в офиса, като си тананикаше, и реши да продължи така, както беше започнала от сутринта с картофения чипс.

Взе си кока-кола вместо вода, която се опитваше да пие повече.

Едва беше седнала на бюрото, когато Джесика влезе и бързо отстъпи назад.

— Не знаех, че ще идваш днес.

— Само за около час — каза Бодин. — Ти си тук за брънча след сватбата?

— Оставих Челси да се занимава, но… Дотук добре. Темата продължава с уестърн омлети, буритоси за закуска, бисквити и сос, боровинкови мимози и така нататък.

Джесика изви вежди и наклони глава.

— Трябва много да харесваш тази рокля…

— Така е и я приемам като знак, който заявява „Хич не се срамувам“.

— Чудесно. Той е ужасно симпатичен. Наистина ми беше приятно, че се поопознахме с него и с останалите. Боже… — Отиде, затвори вратата и се облегна на нея. — Спах с брат ти.

— С Рори или с Чейс? Шегувам се — добави Бодин през смях, когато Джесика ахна. — И той е ужасно симпатичен.

— Аз започнах…

— От цял живот го познавам и хич не съм изненадана — отговори Бодин.

— Нямаш нищо против, нали? — Джесика с облекчение прокара пръсти през косата си. — Знам, че сме говорили за това, но сега е реалност. Олекна ми, че го приемаш.

— Предполагам, че и ти нямаш нищо против.

— Аз… Ами изтощена съм — отговори Джесика през смях. — Не искам това да прозвучи странно, затова само ще кажа, че щом веднъж Чейс отбележи гол, получава много енергия. И все пак е странно да го казвам на сестра му.

— Нищо подобно, това ме кара да се гордея. Обичам го, Джеси. Няма нищо странно, че се интересува от момиче, което харесвам и уважавам, а то също проявява интерес към него.

— Ти лесно се сприятеляваш. — Усмивката на Джесика стана леко замислена. — Виждала съм го. Сприятеляваш се и запазваш приятелствата. Аз лесно завързвам запознанства, но те идват и си отиват. Искам да ти кажа колко те ценя като приятелка. Сега ще те оставя да си свършиш работата и ще се помотая около Челси за около час, а след това ще се прибера. Трябва да поспя.

— Ще ми направиш ли приятелска услуга?

— Разбира се.

— Върни се, за да ме откараш до нас преди да си легнеш.

— Дадено.

След като остана сама, Бодин се замисли за още едно интересно нещо. Ако Джесика не беше наполовина влюбена в Чейс, то й оставаше само една стъпка да го направи.

Колко хубаво… каза си тя и после се обърна към компютъра.

 

 

Шериф Тейт стоеше пред болничната стая, в която беше пратил една от подчинените си. Сутринта говори с дежурната сестра и разбра, че Джейн Доу е била упоена, след като дошла в съзнание, защото била истерична и буйствала.

„Ужасена“ беше думата, която сестрата използва.

Прочете доклада от отзовалия се на мястото полицай и показанията на хората, обадили се на 911, а сега искаше да говори с лекаря, преди сам да види жената.

— Не съм бил тук, когато е била приета. — Доктор Гроув, мъж със строго лице и внимателни ръце, продължаваше да преглежда диаграмите, докато говореше. — Говорих със служителя от спешното, който я е прегледал. Проверил е за изнасилване и ето с какво разполагаме. Има следи от насилствен и жесток секс. Оказана й е помощ заради измръзване на краката. Не е било достатъчно студено, за да получи хипотермия, но дрехите й са били мокри. Сериозни охлузвания по ходилата и дланите, по коленете и лактите. В нараняванията е открит пясък. Сериозни контузии и разкъсвания по дясното слепоочие и челото, най-вероятно от удара в земята. Със сътресение е.

Погледна Тейт в очите.

— Има белег около левия глезен и белези по гърба.

— Това следи от връзване ли са?

— Най-вероятно. А белезите по гърба й най-вероятно са от постоянни побои. Колан или ремък. Някои са от години, някои са нови.

Тейт въздъхна.

— Трябва да говоря с нея.

— Разбирам. Обаче трябва да знаеш, че когато се опитах да го направя сутринта, тя не беше на себе си и изпадна в истерия. Упоихме я, за да я предпазим от самонараняване.

— Каза ли си името?

— Не. Докато подействат успокоителните, ни умоляваше да я пуснем да си иде, че трябвало да се прибере. Говореше за някого, когото наричаше „сър“. Щял много да се ядоса.

— Кога ще се събуди и ще може да разговаря?

— Скоро — каза лекарят. — Съветвам те да подходиш внимателно. Която и да е тя, каквото и да е станало с нея, е била жертва на дългогодишно насилие. С нея ще говори и психиатърът ни.

— Нямате ли жена за това? Ако е била изнасилвана и бита от мъж, една жена би се справила по-добре.

— На едно и също мнение сме по този въпрос.

— Добре тогава. Искам да я видя. Имаме отпечатъците й и ще проверим дали не присъства в системата. Може да отнеме още някой и друг ден, предвид че е неделя, а бюрокрацията и без това си е главоболие. Поне ще опитам да разбера името й — каза шерифът.

— Ще дойда с теб. Ще мога по-лесно да провеждам лечението й, ако започне да гледа на мен като на познато лице, а не да ме вижда като заплаха.

Влязоха заедно.

Жената лежеше неподвижно на леглото, сякаш едва дишаше. Мониторите работеха, към ръката й беше прикрепена система.

На приглушената светлина изглеждаше бледа като труп, дългата й прошарена коса беше разбъркана.

— Може ли да усилим малко осветлението? — запита Тейт.

Приближи се до леглото, а доктор Гроув усили осветлението.

— Според помощника ми жената е около шейсетте, но той е млад човек. Имала е тежък живот, но по-скоро бих казал, че е около петдесетте.

— Съгласен съм.

Тейт огледа превързаната й глава, раните по ръцете, охлузването по челюстта.

— Това не го е получила от падането си на пътя.

— Не, съжалявам, че пропуснах да го спомена. Бих казал, че е бита с юмруци.

— Да, виждал съм достатъчно, за да кажа същото. — Прецени, че помощникът му е бил по-внимателен, като е определял ръста и теглото й.

— Раждала е неведнъж — каза Гроув.

Тежък живот, помисли си отново Тейт, брутален дори, за да изреже тези дълбоки бръчки на лицето й и да я дари със затворническа бледност. И все пак можеше да види, че някога е била хубава — тънки кости, добре оформена уста, деликатна челюст, въпреки или може би в контраст с охлузването.

Нещо привлече вниманието му и стомахът му се сви.

— Може ли?

Гроув кимна, когато Тейт вдигна ръка над чаршафа, над левия глезен. Шерифът го вдигна и огледа дебелия белег.

— Колко старо е това според теб?

— Както казах, някои от белезите са нови, но иначе са най-малко на десет години.

— Значи този може и да е по-стар. Била е държана вързана дълго?

— Да.

— Какъв цвят са очите й? Помощникът ми го е пропуснал. Млад е, както казах.

— И аз не съм съвсем сигурен. — Гроув се приближи и внимателно надигна клепача й. — Зелени.

Стомахът му още повече се сви.

— Тя има ли родилен белег? Трябва да видиш зад коляното й. Лявото коляно, точно на сгъвката. Виж дали има родилен белег.

Гроув застана над нея, без да сваля очи от Тейт.

— Мислиш, че знаеш коя е?

— Провери. Просто провери.

Гроув надигна чаршафа и се наведе да провери.

— Малко овално петно, в сгъвката зад лявото коляно. Познаваш я…

— Да. Боже всемогъщи, познавам я. Това е Алис. Алис Бодин.

Докато говореше, тя се раздвижи и миглите й потрепнаха.

— Алис… — Шерифът й заговори, нежно като на уплашено бебе. — Алис, аз съм Боб Тейт. Боби. Вече си добре. В безопасност си.

Но когато отвори очи, те се изпълниха с ужас. Изкрещя, нададе висок протяжен вой и опита да го изблъска.

— Боб Тейт. Алис, Алис Бодин, Боби Тейт е. Няма да позволя на никой да те нарани. — Тейт й показа Гроув. — В безопасност си. Вече си у дома.

— Не, не, не. — Тя диво се огледа наоколо. — Не съм си у дома! Сър! Трябва да се прибера.

— Била си затворена, Алис — продължи Тейт със същия успокояващ тон. — В болницата си, за да се излекуваш.

— Не. Трябва да се прибера. — Отново изпищя, а лицето й се обля в сълзи. — Показах неподчинение. Трябва да бъда наказана. Сър ще избие злото от мен.

— Кой е „сър“? Мога да опитам да го намеря заради теб. Как е името му, Алис?

— Сър. Той е сър. Аз съм Естер. Естер съм.

— Той те е нарекъл Естер. Майка ти и баща ти са те кръстили Алис. Едно лято с теб се къпахме голи, Алис. Ти беше първото момиче, което целунах. Аз съм Боби Тейт, Алис. — Повтаряше името й отново и отново, спокойно и ясно. — Аз съм старият ти приятел Боби Тейт.

— Не.

Той видя как в очите й се появява нещо… или се опитваше да се появи.

— Не се бой. По-късно ще си спомниш. Искам да го знаеш. Можеш ли да ме погледнеш, Алис?

— Е… Естер?

— Погледни ме, миличка. Искам да знаеш, че тук си в безопасност. Никой няма да те нарани.

Очите й, онези зелени очи, които той толкова добре си спомняше, взеха да се въртят като на уплашено животно.

— Трябва да бъда наказана.

— Вече си била наказвана и то повече от достатъчно. Сега просто малко ще си починеш и ще си върнеш силите. Обзалагам се, че си гладна.

— Аз… аз… Сър ми дава. Ям, каквото ми дава сър.

— Докторът ще нареди да ти донесат храна. Ще се почувстваш по-добре.

— Трябва да се прибера. Не знам как да се прибера. Изгубих се под луната, в снега. Можете ли да ми кажете как да се прибера вкъщи?

— Ще поговорим за това, може би след като хапнеш нещо. Докторът тук добре ще се погрижи за теб. Прави всичко, за да се почувстваш по-добре. Ще каже на сестрата да ти донесе храна. Гладна ли си?

Тя започна да тресе яростно глава, но погледът й остана върху него. Прехапа долната си устна, после кимна.

— Мога да си правя чай винаги, когато поискам. От билки.

— Обзалагам се, че можем да ти намерим билков чай. И може би супа. Ще седна тук с теб и ще ти помогна да се нахраниш. Ще седна точно тук. Сега ще изляза само за минута, за да говоря с лекаря ти.

— Не трябва да съм тук, не трябва да съм тук, не трябва да…

— Алис. — Прекъсна я със същия спокоен глас. Не я докосна, макар да му се искаше да я хване за ръката. — В безопасност си.

Когато отстъпи назад, тя събра двете си наранени длани, затвори очи и взе да мърмори нещо, което той реши, че са молитви.

— Алис Бодин? — каза докторът. — Семейство Бодин — каква им е тя?

— Тя е дъщеря на Кора Бодин. Малката сестра на Морийн Лонгбоу. Изчезна преди около двайсет и пет години, или повече. Засега тази информация не бива да напуска стаята. Не искам и дума да се разчува за това. — Киселината в стомаха му се надигна чак до гърлото. — Боже, мили боже, какво е станало с нея? Може ли да се храни?

— Ще пратя да й донесат чай и бульон. Ще започнем бавно. Много добре се справи с нея, шерифе. Знаеш какво да кажеш и как да го кажеш.

— Ченге съм почти откогато тя изчезна. Човек се научава. — Тейт издърпа кърпа от джоба си и избърса потта от лицето си. — Трябва да се обадя на майка й.

— Да, но ще трябва да говоря с нея и с останалите от семейството, преди да им позволя да я видят. Тя е крехка, във всеки един смисъл. Може да отнеме време.

Тейт кимна и се загледа в Алис, докато вадеше телефона си.

 

 

Кора подреждаше масата за неделната вечеря. Искрено обичаше семейните вечери в ранчото и оценяваше как Морийн беше установила обичая да се състоят всеки месец, независимо от обстоятелствата. Оценяваше също как дъщеря й се суетеше около тези ежемесечни събирания по нейния си лековат начин.

Нищо не можеше да изкара нейната Рийни от равновесие. Кора можеше да си спомни, все едно беше вчера, неделната вечеря по време на онзи хубав летен пикник, с картофената салата и набраните от градината зелен фасул и домати, докато Сам и баща й печаха пържоли и пиле.

Малкият Чейс тичаше наоколо с кучетата така, все едно гащите му горяха, а Бодин се стараеше да се задържи на нестабилните си крачета.

Седяха, разговаряха и се смяха около голямата маса за пикник с ягодовия сладкиш и боровинковите парфета, когато Морийн им каза да бъдат спокойни, но е по-добре да извикат акушерката, защото бебето идвало.

Ама че момиче, каза си Кора, докато опитваше новото розово червило. Твърдо беше решила да роди третото си дете вкъщи. Беше пресмятала контракциите си повече от три часа, без да каже на никого, без да й мигне окото.

И нима не роди Рори едва два часа по-късно, в голямото старо легло, с цялото й семейство наоколо?

Спокойна решимост, помисли си Кора и одобри с усмивка новото си червило. Ето такава си беше нейната Морийн.

Не би могла да е по-благословена. Може би беше изтървала някои моменти, в които й липсваше ранчото, дори да бяха миговете, в които се будеше сутрин, за да иде да работи, да се погрижи за животните.

Но никога не съжали, нито за миг, че даде ранчото на Морийн и Сам и се премести в Бодин хаус с родителите си.

Факлата трябваше да се предаде, докато още гореше ярко. Дъщеря й и зет й я носеха в здравите си стабилни ръце.

Погледна снимките, които Бодин беше намерила и поставила в рамки. Колко хубав беше нейният Рори, колко щеше да е горд от онова, което бяха създали заедно. Двете им момичета…

Притисна пръст към устните си, а след това към лицето на любовта на живота си, след това към голямата си дъщеря, а после и към малката.

Ако беше изрекла желание, то щеше да е голямата й дъщеря да разбере, че майка й я обича твърде много, че се гордее с нея… и че можеше все още да скърби дълбоко за изгубеното си дете.

Кора преглътна желанието, защото благословиите винаги натежаваха над желанията. Трябваше да прибере в кутия кейка, който двете с майка й бяха направили.

Погледна се за последно в огледалото.

— Все още държиш фронта, Кора. Битката е тежка, Бог ми е свидетел, но все още държиш фронта.

Засмя се, взе си чантата и леко подскочи, когато в същото време телефонът й звънна. По гръбнака й пробяга странна тръпка и тя завъртя очи заради собствената си реакция.

Отговори на обаждането.

* * *

Мис Фанси седеше на леглото и гледаше ботушите си. Харесваше ги, с малките червени мълнии, които се спускаха отстрани. Винаги беше харесвала хубавите обувки. Но, честно казано, липсваше й усещането да носи секси чифт обувки на високи токчета.

— Свърши се с тези дни — каза тя с въздишка и пак го повтори, като чу стъпките на Кора. — Само си напомнях, че с дните, когато се дуех на високи токчета, е свършено.

— Мамо…

— А беше време, когато можех да танцувам цяла нощ, та до сутринта, с чифт високи червени обувки. Имах такъв чифт, червени, с много високи токчета, пестих почти шест месеца, за да…

— Мамо. Мамо. Маменце.

Тонът на дъщеря й накара мис Фанси да я погледне. Бледото й съсипано лице й подейства като забит в сърцето нож.

— Миличка, какво има? Какво е станало?

— Алис… — успя да каже Кора, докато майка й се изправяше. — Алис е… Намерили са Алис…

Свлече се на колене, а мис Фанси се втурна към нея.

 

 

Докато Джесика паркираше до ранчото, Бодин се обърна към нея.

— Наистина трябва да промениш намерението си за неделната вечеря. Епична е. А и ще имаш шанс да пофлиртуваш с Чейс.

— Изкушаващо е, повярвай ми, но ми трябва сън — настоя Джесика. — Пък и ми се струва, че не бива да прекалявам с флирта точно сега.

— Стратегия, ясно. — Бодин одобрително потупа Джесика по рамото. — Нека следващата стъпка да е на Чейс.

— Именно.

— Е, благодаря, че ме докара.

— Няма защо. Поздрави всички от мен.

— Ще го направя.

Джесика беше спряла пред къщата и Бодин тръгна по същия път. Просто щеше да се качи, помисли си тя, да си смени роклята и после да види с какво да помогне на майка си за вечерята.

Когато влезе, рязко спря. Видя майка й да плаче на рамото на баща й. Не само плачеше, осъзна Бодин, а направо се тресеше.

— Какво е станало? — Леден юмрук стисна сърцето й толкова здраво, че се замая. — Бабите…

Сам поклати глава, без да спира да гали Морийн по косата, и срещна очите на дъщеря си.

— Всички са добре — каза той.

— Добре съм, добре съм. — Морийн се плесна по лицето и се дръпна. — Всичко ли изключих? Трябва да проверя дали…

— Всичко е изключено — увери я Сам. — Трябва да тръгваме, Рийни.

— Къде да тръгваме? Какво става? — попита Бодин.

— Алис… — Гласът й заглъхна, Морийн си пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Намерили са Алис. В болница е. В Хамилтън.

— Те… Алис? Но къде…

— Не сега, миличка. — Сам задържа ръката си около раменете на Морийн. — Трябва да идем да вземем бабите ти. Не можем да оставим Кора да шофира в такова състояние.

— Аз… аз… оставих всичко в кухнята… — започна Морийн.

— Ще се погрижа, мамо.

— Чейс, Рори, щях да им оставям бележка. Трябва да…

— Ще им кажа, ще им кажа. — Бодин се приближи, прегърна силно майка си и я усети как трепери. — С теб сме. Ще бъдем там. — Хвана лицето й в шепите си. — Погрижи се за маминка и бабчето.

Оказа се, че точно това беше правилното нещо, което да каже. Погледът на майка й се проясни.

— Ще го направим. Ще се погрижим. Чейс и Рори…

— Ще ги намеря. А вие вървете.

Щом майка й излезе, Бодин бързо отиде в задната част на къщата и извади телефона си. Не спря, когато стигна в кухнята, където се носеха уханията на неделното печено и пресния хляб, набра номера на Чейс и отново изтича навън.

— Къде си? — запита го още щом й отговори.

— Проверявах едни огради. Сега пътуваме. Няма да закъснеем.

— Трябва веднага да се прибереш у дома. Веднага, Чейс. Намерили са Алис, сестрата на мама, Алис. Рори с теб ли е?

— До мен е. Идваме.

Бодин с облекчение се изкачи по задните стълби. Съблече роклята, взе дънки и риза. Не можеше да забрави майка си как плаче и трепери.

Майка й не беше си взела чантата, сети се Бодин, и полуоблечена влезе в стаята на родителите си, за да я вземе. Опита се да се сети от какво още тя можеше да има нужда, замисли се за кухнята и за ястията.

Облече се и се обади на Клементайн. След това слезе, за да посрещне братята си.