Нора Робъртс
Завръщане към залеза (12)

11.

Бодин истински обичаше Бъдни вечер. Ваканционното селище затваряше по обед, след като и последните гости си тръгнеха, и оставаше затворено до деня след Коледа. От охраната щяха да правят обиколки, разбира се, да поемат смени, а за конете щяха да бъдат полагани грижи. Но при всички случаи всеки щеше да разполага с ден и половина, които да прекара със семейството си и с приятели.

Бабите й щяха да дойдат и да прекарат нощта при тях, а работниците от ранчото и служителите, които не бяха със семействата си, щяха да бъдат добре дошли да празнуват с тях.

Язди до вкъщи с Калън — правеха го вече три пъти седмично — през обилния коледен снеговалеж.

— Ще ходиш ли при майка си и сестра си за Коледа? — попита тя.

— Да, утре, за вечеря.

— Да ги поздравиш от мен. Какво правеше на Коледа в Калифорния?

— Мотаех се с приятели. Както ще правя и при вас довечера.

— Имаме храна за цяла армия. Благодаря на Бог, че още преди години жените от семейството са отстъпили това задължение на кухнята на курорта. В противен случай щяха да ме хванат да беля и кълцам в мига, в който прекрача прага.

— Можеш да дойдеш в хижата и да ми помогнеш с подаръците за сестра ми.

— Още ли не си ги опаковал?

— Имам време до утре, нали така? А и аз не опаковам. Тези красиви торбички за подаръци нали за това служат? — Той я погледна. Бодин беше сплела косата си на дълга тъмна плитка, лицето й беше зачервено от студа и от удоволствие. — Ти всичко ли си опаковала?

— Опаковала, вързала с панделки, надписала и натикала под елхата.

Не изглеждаше ли прекалено самодоволна? И красива като коледна панделка.

— Фукаш се.

Тя се разсмя, наведе глава и запърха с мигли.

— Да си умен и организиран не е фукане. Ще призная, че и Сал ми помогна. Харесва й да опакова и дяволски я бива в това, макар да й отнема цяла вечност. И освен това така се разсейва. — Усмивката й се стопи. — Липсва й Били Джийн. Винаги прекарваха заедно Бъдни вечер, пиеха коктейли с шампанско. А сега, като изчезна онова момиче, Сал мисли, че е била отвлечена от същия, който уби Били Джийн.

Когато той не каза нищо, Бодин го погледна.

— И ти ли така мислиш?

— И двете са били сами жени, и на двете са им се повредили колите — на едната й свършва бензинът, другата пука гума. Оставям останалото на шерифа. Колата била вдигната с крик, все едно е започнала да сменя гумата, но нямало ключ за джанти, от това, което прочетох. Изглежда се е обадила на някого, защото майка й казва, че като тръгнала, телефонът бил с нея. Може да му е паднала батерията. Най-вероятно се е качила на стоп, а после…

— Трябва да съм я подминала — измърмори Бодин.

— Какво имаш предвид?

— Четох кога е тръгнала от майка си. Била отишла да я види, след което тръгнала обратно за Мисула, за да се срещне с приятели от колежа. Движела се е в обратната посока. С Джеси трябва да сме я подминали, като сме се връщали от града онази вечер. Минахме точно оттам, където са намерили колата й. Чудно ми е с колко ли съм я изтървала.

Тя се отърси от тези мисли.

— Аз обаче си мисля, че станалото с Били Джийн е дело на някой външен човек. Може дори да е бил гост, макар да ми е неприятно да го мисля. Според мен някой е отвлякъл онова момиче. Което е ужасно, но не е същото. Била е само на осемнайсет — много по-млада, а Били Джийн е шофирала към тях по пътя, по който е минавала почти всяка вечер. Тази Карин Алисън не е посещавала дома си от две седмици, както чух.

Той разбираше защо на нея й се искаше да вярва в това, а може и да беше права. Ако обаче вярваше в това, нямаше да вземе предпазни мерки. Така че уверено прегази теорията й.

— Възможно е двама различни мъже да са тръгнали след две различни жени, които са имали проблеми с колите си, в разстояние на месец и на трийсетина километра една от друга.

Бодин изпъшка.

— Точно това казвам на Сал, когато започне да мисли. Повтарям си го и на мен, защото искам да спя през нощта.

Отговорът й го удовлетвори и той кимна.

— Не вреди, стига да си разумна и да си държиш очите отворени. Не си представям да постъпваш иначе.

— Дори не знам защо говоря за това през любимата си вечер от годината. Мислех си, че майка ти сигурно е много щастлива, че ще се прибереш за Коледа, а онази, другата майка не знае къде е момичето й и дали е добре.

За да се успокои, тя се наведе да погали Лео, след което рязко се изправи.

— Момент. Да си държа очите отворени ли? Затова ли ти или Рори все настоявате да ви возя в колата, когато не съм с Лео?

Калън яздеше спокойно.

— Просто пестим гориво.

Сарказмът й прокапа като топящ се лед.

— Мислите за околната среда?

— Повече хора трябва да го правят.

Не можеше да спори с това. А и откри, че не се чувства обидена. Много.

— Ценя загрижеността. Макар да мога добре да се грижа за себе си, ценя лукавите ви мъжки грижи.

Усмихна се широко, когато Калън я изгледа внимателно.

— Нима?

— Да. Не ми харесва, когато големи силни мъже идват и се разпореждат, за да пощадят женската ми чувствителна душа, но ценя загрижеността.

— Не става въпрос за женската ти чувствителна душа. По-скоро говорим за ината ти и характера ти.

— Защо в такива случаи мъжете са силни или упорити, а жените — инати?

— Нищо такова не казвам. — Вместо това цъкна с език и подкара Съндаун в тръс.

— Страхливец — обвини го Бодин, но се засмя и го настигна.

— В някои отношения.

Яздиха заедно до двора на ранчото.

— Ще ида до хижата да взема нещо.

Когато Калън смени посоката, Бодин сви рамене и поведе Лео към конюшните.

— Това беше хубава езда — каза тя, докато го разседлаваше. — Заслужаваш хубаво четкане и може би нещо специално след това.

Взе четката за копита и се погрижи за краката му, след което хубаво го отърка с кърпата. Когато хвана меката четка, чу Калън да идва със Съндаун.

Когато приключи, остави седлото на мястото му и се върна при Калън.

— След минута приключвам.

— Вече съм готова. — Помълча и добави: — Освен това имам буркан с ментови бонбони…

Преди Калън да успее да извика „Недей!“, Съндаун изцвили продължително и радостно и ентусиазирано го бутна с главата. Изгледа с диви блеснали очи Бодин.

— Следващия път го кажи буква по буква. Предполагам, че скоро и така ще почне да се досеща, но засега не произнасяй тези думи на глас. А ти се дръпни!

Калън успя да избута Съндаун обратно и излезе от ограждението преди конят отново да подаде глава.

Бодин не можа да се сдържи и повтори:

— Ментови бонбони.

— О, за бога… — Калън поклати глава и взе седлото от Бодин, докато Съндаун танцуваше и цвилеше.

— Той… смее ли се?

— Може да се каже, че това е неговият начин да вика от радост. Почакай малко.

Очарована, Бодин се върна до ограждението на Лео, докато Калън отнасяше седлото и юздите. Взе буркана с ментовите бонбони от рафта — беше ги купила специално за Лео за Коледа.

Бръкна в джоба, извади джобното си ножче и отряза печата.

Даде два бонбона на Лео, които той излапа с удоволствие, след което го целуна по бузата.

— Весела Коледа, Лео.

Взе още два бонбона от буркана и излезе от ограждението. Съндаун ги видя и направи впечатляваща мимика, като премлясна с устни.

— Невероятен е — каза тя, когато Калън се върна. — Може ли да му ги дам?

— Не и докато не ти каже „моля“.

В отговор Съндаун издаде гърлен звук и очите му казаха „моля“ толкова ясно, все едно го бе изрекъл на глас.

Тя му подаде бонбоните и той внимателно ги лапна от дланта й.

— Да ти е сладко. Лео с радост те черпи с коледните си… думите, които няма да кажа… Ако знаех, че толкова много ги обича, щях да взема още един буркан.

— Имам един в хижата. Ако го държа някъде наоколо, той ще намери начин да го докопа, дори да го завра в мазето. Като заговорихме за Коледа…

Калън отново отвори ограждението и извади плик за подаръци.

— О! — Бодин се притесни и погледна Калън. — Аз не… Не трябваше да ми вземаш нищо.

— Че кой казва, че е за теб? Опитай да запомниш, че духът на Коледа е в подаряването, не в получаването на подаръци, Бодин. Това е за Лео от Съндаун.

— Тоест… Твоят кон има подарък за моя кон?

— Ами двамата станаха добри приятели. Ще му го дадеш ли?

— Разбира се. Мисля, че ако Съндаун няма нищо против, ще му го занеса.

— Разрешаваш ли? — запита Калън коня си и получи бързо кимване.

— Е, Лео, я да видим какво имаме тук. — Тя отиде до ограждението на Лео, бръкна в торбата и напипа нещо кожено. — Виж, Лео, имаш си нов оглавник. Я колко е хубав. О, и е с името ти и с емблемата на „Бодин“. Калън, това е толкова мило, благодаря ти.

— Не ми благодари. — Облегнат на вратата на ограждението, Калън посочи с пръст зад гърба си. — Съндаун го избра.

— Но разбира се. Благодаря ти, Съндаун. Това е най-хубавият оглавник, който Лео някога е имал. Още сега ще го пробваме. Да го пробваме — прошепна тя на коня, докато му го слагаше. — Става му идеално и виж колко е хубав.

Обърна се към Калън.

— Благодаря, че си помогнал на Съндаун с подробностите.

— Е, той си го беше наумил.

Като я гледаше, на Калън също му дойде нещо на ума.

— Виждаш ли онова там? — запита и посочи тавана.

Тя погледна нагоре, но видя само гредите.

— Нищо не виждам.

— Имелът, който виси там.

Тя отново погледна нагоре.

— Там няма имел.

— Сигурно не гледаш на правилното място.

Само че той гледаше, помисли си Калън. Определено гледаше.

Придърпа я към себе си.

Този път нямаше инцидентно докосване на устните. Този път той действаше преднамерено и се постара тя да разбере. Ръцете му се плъзнаха по раменете й, стигнаха до талията й и я притиснаха, докато устните му се впиха в нейните точно както си го беше представял. Бавно, уверено, силно.

И както си го беше представял, тя не се отдръпна, а се изправи срещу него лице в лице.

Беше пораснала и станала голяма хубавица, помисли си той, а устните й бяха плътни и топли, но не и срамежливи. Тялото й се притисна към неговото, а той се опита да запомни всяка негова извивка.

Когато ръката й се притисна към шията му, той усети как всяка клетка в тялото му подскача.

Тя знаеше, че рано или късно щеше да се стигне дотук. Твърде много жега, твърде много искри имаше около ездата им заедно. Беше мислила как ще реагира, дали стъпката ще я направи тя или той, беше си мислила, че е напълно готова.

И беше сгрешила.

Беше по-голямо, по-дръзко и по-ярко от всичко, което си беше представяла. Тялото й застина, докато цялата вътрешно трепереше.

Той имаше ухание на истински мъж, миришеше на коне, на кожа, а устните му показваха умения, които беше подценявала.

Когато Калън понечи да се отдръпне, тя го върна обратно.

Той го беше започнал. Значи тя щеше да го довърши.

Когато дъхът й почти свърши, тя го бутна назад.

— Имел, да бе.

— Може и да съм се объркал. — Погледна нагоре, замисли се, после срещна погледа й. А тя забеляза, че очите му сега бяха по-скоро сини, отколкото сиви. Намек за светлина сред бурята. — Исках да направя представяне за онова, което предстои.

— И какво предстои, Скинър?

— Знаеш го не по-зле от мен, но ще стигнем дотам, след като Ейб се върне напролет. Мога да чакам.

Тя се обърна, за да вземе палтото си от куката на стената.

— Звучиш дяволски уверен.

— Ами повече от сигурен съм.

И проклет да беше, накара я да се разсмее.

— Може би, но и аз имам думата по въпроса.

— И току-що си я каза.

Докато го наблюдаваше зорко, тя си облече палтото. Не беше сигурна дали иска да спори, или да намери празно ограждение и да довършат онова, което той беше започнал.

— Може просто да съм почувствала малко коледен дух.

— Можем да проверим. — Пристъпи към нея, а тя вдигна ръка.

— Мисля, че е най-добре да оставим всичко така.

Той просто пъхна ръце в джобовете си.

— Както казах, мога да чакам.

— Април е много далеч. И двамата можем да си променим намерението дотогава.

— Не ми се вярва. Но ще видим напролет.

— Добре. Идваш ли?

— Първо трябва малко да почистя.

— Тогава ще те видя след това. — Тръгна по циментовия под. — Да знаеш, Скинър — каза, без да се обръща. — Мога да спя с теб просто заради тоя кон. Имай го на ум.

Докато вратата се затваряше зад гърба й, Калън погледна Съндаун.

— Не ти си причината.

Съндаун отново показа, че конете могат да се кикотят.

 

 

Сватбата на Линда-Сю, дори с допълнителната пищност и условности, се оказа огромен успех и добави голямо ярко перо в шапката на Джесика. Или поне в каубойската й „Стетсън“ с плоска периферия, която Бодин й беше подарила за Коледа.

Оправи се с булката и нейното парти, остави на Бен да се занимава с младоженеца и с неговото парти, а заедно с Челси се заеха с най-важния проблем.

Майката на булката.

От гостите до критичните моменти с гардероба, от цветята до декорацията и музиката (и арфистката), сватбата държа Джесика и екипа й в трескаво състояние цели три дни. Нагласяха, утешаваха, подкрепяха, действаха в синхрон през цялото време.

Сватбата се проточи чак до пакетите за новогодишната вечер, менюто с дейностите, забавленията и голямото шумно парти.

Не се възпротиви, когато Бодин й нареди да си вземе два почивни дни и почти през половината време спа.

Събуди се в два посред нощ, схваната и объркана, стана от леглото и погледна през прозореца, докато отиваше към малката кухня за бутилка вода. Забеляза непознат пикап, паркирал на пътя, вместо на паркинга.

Сънливо се зачуди дали Челси — най-близката й съседка — нямаше среднощен гост и защо бе паркирал на пътя.

Когато се върна, пикапът го нямаше. Без повече да мисли, тя се пъхна в леглото и заспа.

* * *

Обикновеното януарско затишие беше нарушено от конференцията на писателите — още едно перо в шапката й — и се сблъска право със забавлението със снежни скулптури.

След всяка нова резервация Рори нахлуваше в кабинета на Джесика, за да играе танца на победата.

Интересът на местните медии също не беше малък.

С цялото поле зад нея, пълно с хора, с теглени от коне шейни и малки деца, които яздеха понита на заградената ливада до конюшните, Бодин даде и интервю за една местна телевизия.

— Изгаряме от вълнение заради домакинството на първата ни годишна „Екстраваганца със снежни скулптури“ тук, във ваканционното селище „Бодин“. Имаме гости от цялата страна и от Канада. Присъстват и двойка младоженци от Англия, които решиха да участват днес.

С периферното си зрение видя Калън да вози едно дете на конче на гърба си, докато малкият чакаше реда си за понито, и се зачуди откъде ли се е научил така да се оправя с децата.

Задържа все пак вниманието си върху репортерката и отговаряше изчерпателно на въпросите й.

— Искам да кажа, че всички, свързани с ваканционното селище „Бодин“, работиха усилено, искрено се постараха да направят това събитие специално и забавно за всички участници. Освен това се радваме да видим, че много от нашите приятели и съседи се включват — или като участници, или просто за да гледат. Щастливи сме, че Ана Лангтрий и „Маунтин Мен“ осигуряват забавлението днес следобед от два до три и половина, а по-късно вечерта, от девет, и в „Мил“.

След като приключи, Бодин отиде при Джесика.

— Много те бива с това — похвали я приятелката й. — Предаваш посланието и подробностите, докато изглеждаш и звучиш съвсем спокойна.

— Ами просто си говоря. Някои от скулптурите започват да придобиват доста впечатляващ вид. Сякаш цяло снежно семейство е изградено там, има и дворци. Мисля, че онова там е кон, наистина голям. И… не знам обаче какво е това, точно отпред.

— Прилича ми на голяма змия.

— Не обичам змиите, но хора всякакви. — Усмихна се и перна периферията на шапката на Джесика. — Да знаеш, отива ти.

— Аз наистина си я харесвам. Кой да знае? Е да де, ти. Ако преди една година някой ми беше казал, че ще съм в Монтана и ще гледам как някой прави снежна змия, а аз ще нося шапка „Стетсън“, щях да си пукна някое ребро от смях. А ето ме тук.

— И това също ти отива. И по тази причина променяме длъжността ти на събитиен директор, тоест, получаваш повишение.

— Хм. — Джесика свали очилата си и присви очи заради отблясъците на светлината по снега. — Леле. Щяхме да говорим за това след като изтече година от назначението ми.

— Съкратихме срока. Ти си го заслужи.

— Благодаря. — Джесика прегърна Бодин. — Благодаря на всички ви. Аз… — Млъкна, когато телефонът й иззвъня за получен есемес. — Челси — каза тя. — Точно на време. Подреждат бюфет в „Мил“. Можеш да го обявиш след петнайсет минути. Ще се уверя, че всичко е наред.

— Ето затова вече си директор.

Дочу се смях и Бодин погледна към оградената ливада, където Калън и Съндаун правеха импровизирано шоу. В момента Калън седеше гърбом на седлото, докато конят тъжно клатеше глава.

— Трябва да се обърнете, господине! — извика едно дете.

— Трябва какво?

— Да се обърнете — последва хоров отговор.

— Може пък той да трябва да се обърне.

Съндаун послушно смени посоката.

— По-добре ли е така? — запита Калън, а децата през смях извикаха:

— Не!

Изслуша с явен интерес обясненията на няколко деца, които го убеждаваха, че трябва да седне с лице към главата на коня.

— Ясно, ясно, ще трябва да измисля как да се обърна.

Изви се на една страна, после на друга, а Съндаун изпръхтя с присмех. Калън наполовина се смъкна от лявата страна на седлото, силно наклонен надясно, докато децата се смееха или закриваха очите си.

— Добре, ясно, разбрах как трябва да стане.

Провеси крака отстрани на коня и седна странично. Съндаун обърна глава и изсумтя.

— Не искам нищо да чувам от теб. Почти успях.

В отговор конят хвърли къч и Бодин леко подскочи. Движението сякаш подхвърли Калън нагоре и той се плъзна на седлото.

Последваха смях и ликуване, а Съндаун затанцува надясно, наляво и после се поклони.

Калън погледна право към Бодин и й намигна.

Хубав ден, помисли си тя, докато Калън и Съндаун се носеха в стегнати бързи кръгове. Чудесен, хубав ден.

 

 

Докато хората се наслаждаваха на барбекюто, биволското чили и печеното телешко, една фотографка, която снимаше девствената пустош, случайно се натъкна на онова, което беше останало от Карин Алисън.

Двайсет и четири часа по-късно, малко след като шерифът влезе в дневната на майката на Карин и й каза, че дъщеря й никога вече няма да се прибере, Гарет Клинтък паркираше в развлекателния център „Бодин“.

Никой нямаше да му казва как да си върши работата. Нито шерифът, който вече му се беше накарал, нито някой друг.

За него нещата бяха ясни като бял ден.

От достатъчно дълго време беше помощник-шериф, за да може да разпознае разваленото яйце като го помирише. Беше виждал достатъчно развалени яйца във военната полиция. Беше се нагледал на тях през целия си живот.

Повечето проблеми в околността се свеждаха до свади, пиянство и до някой случаен семеен скандал, където по негово мнение жената по-скоро си заслужаваше малко пердах. Имаше ги и разглезените колежанчета, а може би и тук-таме малко наркотици.

Имаше и жени, които се оплакваха от изнасилване, но той не вярваше и на половината от тях.

Не беше се случвало обаче да има две убити жени за два месеца.

Не и докато Калън Скинър не се върна.

В ума му сборът от две и две правеше четири.

Може би шерифът щеше да се престори на сляп, предвид колко гъст беше Скинър с клана Лонгбоу.

Не и той обаче.

Отиде право на мястото, където Калън разседлаваше конете след разходката.

— Накарай момчето да се заеме с конете. Идваш с мен.

Калън спокойно отведе в конюшнята коня, който току-що беше разседлал.

— И защо да го правя?

— Защото аз ти казвам.

— Изи, ела и изтъркай кобилката. Аз ще се заема с другия кон.

Клинтък изду гърди. Паунско перчене. Бик, готов за нападение.

— Казах ти, че идваш с мен.

— Не. Не и докато не извадиш заповед от джоба си. — Калън поведе втория кон по рампата. — Имаш ли заповед, помощник-шерифе?

— Мога да получа.

— Ами действай тогава. — Калън погледна Изи, който стоеше с изцъклени очи и с увиснало чене до кобилата. — Изчисти я хубаво, Изи. — Хвана свободно другия кон за оглавника и отново се обърна към Клинтък. — Имаме си работа тук. Ако искаш да си направиш резервация за езда, влез вътре.

— По трудния начин ли искаш да го направим?

— Определено. — Калън се усмихна без следа от хумор. — Казвам ти го в очите и с това момче тук за свидетел, че дойдеш ли при мен без заповед, ще те пратя по дяволите. Този труден начин устройва ли те?

Видя как яростта изби на лицето на Клинтък и се разгоря като огън върху сухи треви. А той си стоеше просто така, със спокоен поглед и измамно отпуснато тяло.

— Къде беше на дванайсети декември, от четири следобед до девет вечерта?

— Хм, чакай да видим. — Със свободната си ръка Калън извади телефона си и отвори календара. — Изглежда тогава денят ми е започнал рано. Водил съм урок. Имали сме няколко разходки с шейни. Когато съм пристигнал, Изи е поел едната разходка, аз — друга, а Бен — в момента той е още долу в центъра — е взел останалите. В този ден е имало доставка на храна, а аз забелязах, че петнистият кон Кочайз си е наранил предния ляв крак. Освен това…

— Не искам всички тия глупости. Четири часа.

— Тогава съм се прибирал.

— Сам ли?

Калън прибра телефона си в джоба.

— Беше преди повече от месец, но понеже не ми се вярва да си проявил внезапен интерес как си прекарвам времето, се досещам, че дванайсети декември е бил денят, в който е изчезнало онова момиче от колежа. В този случай съм бил сам, понеже Бодин беше отишла в Мисула, а аз тръгнах да се прибирам твърде рано и не можахме да яздим заедно с Рори.

— Значи не можеш да осигуриш някой от всемогъщите Лонгбоу за алиби? — Клинтък демонстративно се огледа наоколо. — Не виждам Бодин да тича насам, за да се скриеш зад гърба й.

— Стъпвай по-внимателно — с равен глас предупреди Калън.

— Ще видим кой трябва да е по-внимателен. Парите не купуват разум, както доказаха Лонгбоу и Бодинови, като те наеха. Чудя се как ли ще го извъртят, когато се озовеш зад решетките, където ти е мястото.

Макар гневът да заби нокти в стомаха му, Калън заговори спокойно.

— И двамата с теб знаем, че проблемът ти не е нито с Лонгбоу, нито с Бодин, или поне не изцяло. Така че защо не го ограничим до нас двамата?

— Понеже никой от тях не е бил с теб по онова време, някой видял ли те е на дванайсети декември? Някой, който може да потвърди къде си бил?

Абсолютно никой, помисли си Калън, докато качваше Съндаун в ремаркето, за да го отведе в центъра и да поработят заедно.

— Трудно е да се каже.

Клинтък се наведе.

— Кое му е трудното?

— Такова, шефе? — Изи преглътна шумно и леко пристъпи напред. — Извинявам се, но чух, че се опитваш да си спомниш. Денят, когато се наложи кракът на Кочайз да бъде превързан, не беше ли същият, когато се захванахме с такъмите? Чистехме, поправяхме. Накрая ти остана и работи с мен почти до шест часа. След това си отворихме бира, защото бяхме приключили със задълженията. Не мисля, че си тръгнах преди седем, а ти още беше тук. Искаше да нагледаш крака на Кочайз преди да се прибереш. Много ясно си спомням.

Калън срещна погледа на Изи.

— Може и да беше тогава.

— Съвсем сигурен съм. Това ли искахте да знаете, помощник-шериф?

Клинтък се наведе към него.

— Лъжеш ли ме? Сериозно нарушение е да лъжеш полицейски служител.

— Че защо да го правя? — запита Изи и направи крачка назад. — Само отговарям на въпроса ви. Останахме тук докъм седем — беше много приятно да седнеш и да изпиеш бира след дългия работен ден, а след това се прибрах вкъщи.

— Прибери се вътре, Изи — каза му Калън.

— Добре, шефе, само се опитах да помогна.

— И как така не си записал всичките тия глупости в шибания си телефон, Скинър?

— Прочетох ти графика си за деня, а работата ми свършва в четири. Понякога има неща за вършене или просто аз искам да свърша нещо, така че оставам до по-късно. Не си записвам в календара, когато пия бира с някой от хората си. Ако сме приключили с въпросите ти, имам си коне, за които да се погрижа.

— Две мъртви жени, Скинър. Две, откакто се върна тук. Може да направя някои проверки в Калифорния и да открия още нещо.

— Прекарвай си времето както ти е угодно, помощник. И аз ще правя същото.

 

 

Калън отведе коня в конюшнята, внимателно свали чула, след което опря здраво стиснатите си юмруци на гърба му. Даде си сметка, че само още десет секунди, а може би дори и не повече от пет, и щеше да използва тези юмруци.

Нямаше да може да се сдържи повече.

Сега се насили и разтвори длани, като чу двигателят на колата на Клинтък да пали и да разхвърля чакъл с гумите.

Трябваше да благодари на момчето, че му беше спестило грозния скандал. Обаче…

— Не трябваше да правиш това, Изи.

— Просто разказах какво си спомням. Имахме да се оправяме с всички ония такъми.

— Започнахме да ги поправяме няколко дена по-късно. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не знам. — Изи погледна над гърбовете на конете. Упорито стиснатата му челюст се отпусна под погледа на Калън. — Може и да се сещам сега, като се замисля, но не ми хареса как ти се нахвърли, шефе. Не ми хареса как твори, нито пък как изглежда. Кълна се, че искаше да извади оръжието си и да те простреля. Кълна се. Не исках да ти причини неприятности, това е всичко.

— Оценявам го. Обаче следващия път — а с Клинтък винаги има следващ път — недей. Няма защо да привличаш вниманието му. Той ми има зъб още откакто бяхме деца и това никога няма да се промени.

— Някои хора се раждат злобни, признавам. Той за изчезналото момиче ли говореше? Да не каза, че е мъртва?

— Така ми се стори.

— По дяволите, Кал. — Изи тежко въздъхна и нежно погали кобилата. — По дяволите. Това е ужасно. Не е честно. Но той трябва да е идиот, за да си мисли, че ти би направил нещо такова.

— Както вече казах, от години ми има зъб. Рано или късно ще трябва да си намери причина, за да натисне спусъка.

Рано или късно, помисли си Калън, можеше и да се наложи да му даде урок.