Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (8)

7.

През лятото след първата година в гимназията Гуенди наистина се чувства изключително добре.

Първо, откак свършиха училище е пораснала още два и половина сантиметра и въпреки че още не е минал Четвърти юли, тенът й вече е трепач. За разлика от повечето й съученички, досега Гуенди никога не е имала такъв загар. Всъщност предишното лято за пръв път в живота си посмя да се покаже пред хора по бански и дори тогава се задоволи със скромен цял костюм. „Бабешки бански“, я подразни един следобед най-добрата й приятелка Олив в обществения плувен басейн.

Но онова беше тогава, а това е сега — край с бабешките бански това лято. В началото на юни госпожа Питърсън и Гуенди отидоха в мола в центъра на Касъл Рок и се прибраха с джапанки и два чифта пъстри бикини. Яркожълти и още по-ярко червени на бели точки. Жълтите бързо стават любимите бански на Гуенди. Не би го признала пред никого, но когато се гледа в голямото огледало в стаята си, тайничко й се струва, че прилича на момичето от рекламата на плажното масло „Копъртоун“. Този факт не престава да й доставя удоволствие.

Ала не е само заради бронзовите й бедра и оскъдните бикини на точки. И други неща са по-добре. Например с родителите й. Никога не би отишла чак дотам, че да ги нарече алкохолици — не съвсем и определено не и пред хора, — но знае, че са прекалявали с пиенето, и й се струва, че е наясно с причината: по някое време, да речем когато Гуенди завършваше трети клас, родителите й бяха престанали да се обичат. Също като във филмите. Вечерните дози мартини с бизнес страниците на вестника (баща й) и ликьорите от трънка с любовни романи (майка й) постепенно бяха заменили семейните им разходки из квартала след вечеря и пъзелите на масата в трапезарията.

През повечето години от началното училище Гуенди безмълвно страдаше от това семейно отчуждаване. Никой не й обясняваше какво става и тя също не отвори уста за това, особено пък пред майка си и баща си. Даже нямаше представа как би могла да поведе такъв разговор.

После, скоро след появата на кутията с копчетата, всичко започна да се променя.

Една вечер господин Питърсън се прибра рано от работа с букет маргарити (любимите цветя на госпожа Питърсън) и обяви, че неочаквано са го повишили в застрахователната фирма. Отпразнуваха новината с пица и мелба, и — изненада! — дълга разходка из квартала.

По някое време в началото на миналата зима Гуенди забеляза, че са спрели да пият. Не бяха намалили количеството — просто бяха спрели. Един ден след училище, преди родителите й да се върнат, тя претърси цялата къща и не откри дори една-единствена бутилка алкохол. Даже в стария хладилник в гаража нямаше от любимата бира на господин Питърсън. Вместо нея имаше каса безалкохолно пиво от сарсапарила.

Същата вечер, докато баща й беше в „Джинос“ за спагети, Гуенди попита майка си дали наистина са спрели да пият. Госпожа Питърсън се засмя.

— Ако имаш предвид дали сме постъпили в „Анонимни алкохолици“ или сме дали обет пред отец О’Мали, не сме.

— Ъъъ… кой даде идеята? Ти или той?

— Изобщо не сме го обсъждали.

Гуенди не разпитва повече. Както казваше баща й, „на харизан кон зъбите не се гледат“.

И само след седмица — черешката на тази чудотворна торта. Гуенди излезе в задния двор да помоли баща си да я закара до библиотеката и се сепна, като видя господин и госпожа Питърсън да се държат за ръце и да се усмихват един на друг. Просто стояха по зимни палта, от устите им се вдигаше пара и се гледаха в очите като влюбени след дълга раздяла в „Дните на нашия живот“. Не помнеше откога не ги е виждала да се гледат така. Може би никога. Както се беше заковала на място пред кухненското стълбище с увиснали от ръкавицата й наушници, тя си помисли за господин Фарис и неговата вълшебна кутия.

„Тя го е направила. Не знам как и защо, обаче го е направила тя. Не е само заради мене. Това е нещо като… не знам…“

— Чадър — прошепна Гуенди и наистина беше така. Чадър, който можеше да заслони семейството й от прекалено силно слънце и проливен дъжд. Всичко бе чудесно и стига да не излезеше силен вятър, който да обърне чадъра, нещата щяха да са наред. И защо да излезе вятър? „Няма. Не може. Не и докато аз се грижа за кутията. Сега тя е моя“.