Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (20)

19.

През есента и зимата на 1978-а в живота на Гуенди настъпват големи промени, повечето за добро.

В края на септември най-после взима шофьорска книжка, а месец по-късно родителите й я изненадват за седемнайсетия й рожден ден с доста запазен форд „Фиеста“ от автокъщата, в която работи майка й. Колата е яркооранжева и радиото работи когато си поиска, обаче за Гуенди това няма значение. Влюбена е в тази кола и облепва скромната й задница с големи ваденки на маргаритки и бронята — със стикери „НЕ НА ЯДРЕНОТО ОРЪЖИЕ“, останали от 60-те.

Освен това получава първата си истинска работа (преди е печелила от гледане на деца и събиране на шума, но това не го брои) — три вечери седмично дава дежурства в един автоснекбар. Никой не се изненадва, че момичето се оказва изключително сръчно, и на третия месец получава повишение.

Определят я и за капитан на отбора по трибой на открито.

Гуенди продължава да се пита за господин Фарис и да се измъчва за кутията с копчетата, ала далеч не със същата нервна напрегнатост като преди. И все още се заключва в стаята си, изважда кутията от гардероба и дърпа лостчето за шоколадчетата, но вече го прави по-рядко. Най-много два пъти седмично.

И накрая се успокоява до такава степен, че един следобед се запитва: „Мислиш ли, че някога може просто да забравиш за нея?“

Но после прочита във вестника, че от една съветска лаборатория за биологично оръжие случайно изпуснали спори на антракс, при което загинали стотици, и разбира, че никога няма да забрави за кутията, червеното копче и отговорността, която е поела. Отговорност за какво? Не е сигурна — може би просто да не допуска нещата да… ъъъ… да излязат от контрол. Звучи шантаво, ама й се струва точно.

В края на учебната година през март 1979-а Гуенди гледа по телевизията репортаж за аварията в АЕЦ „Три Майл Айланд“, Пенсилвания. Това я ужасява и тя издирва колкото може повече информация, главно за да определи каква опасност представлява авариралата атомна електроцентрала за жителите на района, градовете и щатите. Тази мисъл продължава да я гложди.

Казва си, че ако се наложи, пак ще натисне червеното копче и ще унищожи „Три Майл Айланд“. Само че масовото самоубийство в Джоунстаун продължава да й тежи. Дали онзи побъркан религиозен фанатик бездруго е щял да го направи, или тя някак си го е подтикнала? Дали майките са щели бездруго да отровят бебетата си, или Гуенди Питърсън някак си им е дала нужната лудост? Ами ако кутията с копчетата е като маймунската лапа от онзи разказ на Джейкъбс? Ако само влошава нещата, вместо да ги оправя? Ами ако самата Гуенди влошава нещата?

„Тогава с Джоунстаун не разбрах. Сега разбирам. И нима господин Фарис не ми повери кутията тъкмо затова? За да постъпя както трябва, когато е нужно?“

Когато най-после овладяват аварията в „Три Майл Айланд“ и изследванията показват, че вече няма опасност, Гуенди е на седмото небе от радост — и от облекчение. Чувства се така, като че ли е избегнала куршум.