Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (15)

14.

В деня преди да отиде на абитуриентския бал с Уолтър Дийн Гуенди става късно и установява, че през нощта мазето се е наводнило заради силната буря.

— Адски е мокро и мирише ужасно — предупреждава я господин Питърсън. — Сигурна ли си, че искаш да слезеш долу?

Гуенди кимва, като се опитва да скрие обзелата я паника.

— Трябва да потърся едни стари учебници и да видя какво става с дрехите, които оставих за пране.

Баща й свива рамене и отново се вторачва в малкия телевизор на кухненския плот.

— Обаче си събуй обувките. А, и не е зле да си сложиш спасителен пояс.

Гуенди побързва да се спусне по стълбището, преди да е решил да дойде с нея, и нагазва до глезените в сивкава мръсна вода. По-рано сутринта господин Питърсън е успял да отпуши канализацията и от отсрещния ъгъл се чува гъргоренето на помпата, но отводняването ще отнеме време. По мократа линия на стените се вижда, че нивото е спаднало най-много с пет сантиметра.

Тя преджапва до скривалището на кутията с копчетата и избутва старото бюро настрани. После прикляква, потапя ръце под мътната вода и издърпва камъка.

Пръстите й докосват мокър брезент. Тя измъква подгизналата мешка от дупката, оставя я до себе си, вдига камъка и го връща на мястото му. Така баща й няма да забележи нищо, когато водата окончателно се оттече.

После посяга към мешката, в която са кутията и монетите — но кутията я няма!

Тя бясно опипва с ръце под водата, ала не открива нищо. Пред очите й заплуват черни петна и изведнъж й се завива свят. Осъзнава, че е забравила да диша, така че отваря уста и дълбоко вдишва отвратително вонящия на мухъл въздух в мазето. Зрението и мозъкът й веднага почват да се проясняват.

Още веднъж си поема дълбоко дъх и пак потапя ръце в мръсната вода, този път от другата си страна. И моментално напипва брезента. Изправя се, с щангистко приклякване вдига натежалата мешка до кръста си и тръгва към лавиците до пералнята и сушилнята. Сваля два сухи пешкира от най-горната полица и се опитва да увие мешката с тях.

— Как си там долу? — вика баща й отгоре и Гуенди чува стъпките му над себе си. — Трябва ли ти помощ? Да ти донеса кислородни бутилки и плавници?

— Не, не — отвръща тя и припряно доувива мешката. Сърцето й бие в гърдите й като механичен чук. — Ей сега се качвам.

— Добре. — Приглушените стъпки на баща й се разнасят отново, но този път се отдалечават. Слава богу.

Гуенди вдига мешката и заджапва с уморените си крака колкото може по-бързо през наводненото мазе, като пъшка под тежестта на кутията и сребърните монети.

Когато най-после стига в стаята си, заключва вратата и отваря мешката. Кутията с копчетата изглежда невредима, но знае ли човек? Гуенди дърпа лявото лостче и след един безкраен, бездиханен миг, когато вече е абсолютно убедена, че кутията в крайна сметка е повредена, поличката безшумно се плъзва навън и върху нея лежи шоколадова маймунка, колкото желирано бобче. Тя бързо я лапва и устата й отново се изпълва с онзи разкошен вкус. Гуенди затваря очи, докато лакомството се разтапя върху езика й.

Мешката е скъсана на няколко места и трябва да се смени, но Гуенди не се тревожи за това. Оглежда се и погледът й се спира на купчината кутии с обувки в гардероба й. Напоследък родителите й дори не поглеждат там.

Гуенди изважда едни стари обувки от една кутия и ги захвърля в ъгъла на гардероба. После внимателно слага кутията с копчетата и сребърните монети в кутията за обувки, затваря я и я избутва — вече е прекалено тежка, за да я вдигне, защото дъното й ще се скъса. После я затрупва с други картонени кутии.

Изправя се, отстъпва назад и проверява как се е справила. Удовлетворена от резултата, вдига мократа мешка и отива в кухнята да я изхвърли и да си направи овесени ядки за закуска.

След това се размотава, гледа телевизия и прелиства учебника си по история. На всеки половин час — общо петнайсетина пъти — става от дивана, минава по коридора и наднича в стаята си, за да се увери, че кутията е в безопасност.

Следващата вечер е балът и тя едва се насилва да облече розовата си рокля, да се гримира и да излезе.

„Това ли е вече животът ми? — пита се Гуенди на влизане в Касълрокската гимназия. — Тази кутия ли е моят живот?“