Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (24)

23.

През следващите дни Гуенди е болна. Господин и госпожа Питърсън смятат, че температурата и стомашното й разстройство се дължат на скръбта й, но тя знае, че не е така. От кутията е. Това е цената, която трябва да плати, задето е натиснала червеното копче. Когато беше чула тътена на срутващите се скали, трябваше да изтича в банята и да повърне.

В понеделник сутрин успява да вземе душ и да се облече, за да иде на погребението на Олив, ала единствено заради настояването на майка й. Ако остане на нея, изобщо няма да излезе от стаята си. Може би чак докато навърши двайсет и четири.

В църквата има места само за правостоящи. Там са повечето от Касълрокската гимназия — както учители, така и ученици; даже Франки Стоун е там и се подхилва в дъното — и Гуенди ги мрази всичките, задето са дошли. Никой от тях не е харесвал Олив. Никой от тях дори не я е познавал.

„Да, също като мене — помисля си тя. — Но аз поне направих нещо по въпроса. Та така. Повече никой няма да скочи от онова стълбище. Никога“.

Докато се връща от гроба към колата на родителите си след службата, някой я извиква. Тя се обръща и вижда бащата на Олив.

Господин Кепнис е нисък и набит, с румени бузи и дружелюбни очи. Гуенди винаги го е обожавала и има особена връзка с него, може би защото и двамата са носили тежкото бреме на наднорменото тегло или защото господин Кепнис е един от най-милите хора, които познава.

По време на церемонията тя се е държала, но сега, докато бащата на Олив се приближава с протегнати ръце, не издържа и се разридава.

— Успокой се, миличка. — Господин Кепнис я притиска в мечешката си прегръдка. — Ще мине.

Гуенди клати глава.

— Не… — По лицето й се размазват сълзи и сополи. Тя ги избърсва с ръкав.

— Чуй ме. — Господин Кепнис се навежда и повдига брадичката й. Не е редно бащата да утешава приятелката — бившата приятелка, — ала той прави тъкмо това. — Ще мине. Знам, че в момента не ти се струва така, но просто ще мине. Разбираш ли?

Гуенди кимва и прошепва:

— Разбирам.

Единственото й желание е да се прибере вкъщи.

— Ти й беше най-добрата приятелка на света, Гуенди. След някоя и друга седмица може би ще ни дойдеш на гости. Ще поседим заедно, ще обядваме и ще си поприказваме. Мисля, че на Олив би й харесало.

Това вече й идва много и Гуенди не може да го понесе. Откъсва се от обятията му и побягва към колата. Родителите й се опитват да я извинят и тръгват след нея.

Заради трагедията училището свършва два дни по-рано. Гуенди прекарва по-голямата част от следващата седмица завита с одеяло на дивана в дневната. Често има кошмари — в най-ужасните сънува мъж с черен костюм и бомбе и с лъскави сребърни монети вместо очи — и плаче насън. Страх я е, че в тези моменти може да бълнува. Страх я е, че родителите й ще я чуят.

Накрая температурата спада и Гуенди се връща в света. През по-голямата част от лятната ваканция работи колкото може повече в снекбара. Когато е свободна, тича по нажежените от слънцето касълрокски улици или слуша музика в стаята си. Само и само умът й да не остава бездеен.

Кутията с копчетата си остава скрита в дъното на гардероба й. Гуенди още мисли за нея — божичко, само как мисли! — но вече не иска да има нищо общо с това нещо. Нито с шоколадчетата, нито със сребърните монети и най-малко с проклетите копчета. През повечето време мрази кутията и всичко, за което й напомня тя, и си фантазира как ще се отърве от нея. Как ще я разбие с чук или ще я увие в одеяло и ще я изхвърли на бунището.

Ала знае, че не може да го направи. „Ами ако я намери някой друг? Ами ако някой друг натисне някое копче?“

Оставя я в сумрака на гардероба си да събира паяжини и прах. „Не ми пука, даже да изгние“ — мисли си.