Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (3)

2.

И двамата й родители са на работа и когато се връща на Карбин Стрийт, малката къща е изцяло на нейно разположение. Гуенди прибира кутията с копчетата под кревата си и я оставя там цели десет минути, преди да осъзнае, че мястото не е подходящо. Тя поддържа стаята си сравнително чиста, но от време на време майка й минава с прахосмукачката и всяка събота сутрин сменя спалното бельо (задължение, което щяла да прехвърли на Гуенди, щом станела на тринайсет). Майка й не бива да открие кутията, понеже майките искат да знаят всичко.

Сеща се за тавана. Ами ако родителите й най-после се наканят да го разчистят и организират разпродажба на двора, а не само да приказват за това? Същото се отнася за склада над гаража. Гуенди разбира (сега тази мисъл е новост за нея от гледна точка на последиците в света на възрастните, а по-късно ще се превърне в досаден факт): тайните са проблем, може би най-големият от всички. Тягостни са за ума и заемат място в живота.

После си спомня за дъба в задния двор и люлката от автомобилна гума, която вече почти не използва — на дванайсет човек е прекалено голям за такива бебешки забавления. Между възлестите корени на дървото има хралупа. Понякога се е свирала там, когато са играли на криеница с приятелите й. Вече е прекалено едра за това („Струва ми се, че ще станеш към метър и седемдесет и пет, може и повече“, й е казал господин Фарис), обаче е точно колкото за кутията, а в брезентовата мешка ще е на сухо, когато вали. Ако пък се излее проливен дъжд, Гуенди ще иде и ще я премести.

Тя я напъхва в хралупата, тръгва обратно към къщата, после се сеща за сребърния долар. Връща се при дъба и го прибира в мешката при кутията.

Опасява се, че когато се приберат, родителите й ще видят, че й се е случило нещо странно, че е различна, но те не забелязват нищо. Потънали са в собствените си проблеми, както обикновено — баща й в застрахователната фирма, майка й в касълрокското представителство на „Форд“, където е секретарка, — и естествено, двамата обръщат по някоя и друга чашка. Винаги го правят. Момичето изяжда по една порция от всичко на вечеря и си омита чинията, обаче отказва шоколадовата торта, която баща й е донесъл от пекарната до службата му.

— Господи боже, да не си болна? — пита баща й.

Гуенди се усмихва.

— Възможно е.

Сигурна е, че ще лежи будна до късно и ще мисли за срещата си с господин Фарис и за кутията с копчетата, скрита в хралупата под дъба в задния двор, ала греши. Тъкмо си казва „Светлозелено за Азия, тъмнозелено за Африка, жълто за Австралия…“, и се унася в сън до сутринта, когато е време да изяде голяма паница овесени ядки с плодове и после за пореден път да изкачи Стълбището на самоубийците.

Когато се връща с напрегнати мускули и къркорещ стомах, измъква брезентовата мешка от хралупата, изважда кутията и с кутрето си издърпва лявото лостче, онова до червеното копче („Каквото поискаш“, беше отговорил господин Фарис на въпроса й за него). Слотът се отваря и отвътре се появява поличката. Върху нея лежи шоколадова костенурка, малка, но съвършена — плочките на корубата й са изваяни с изумителна прецизност. Гуенди лапва шоколадчето. Сладостта изпълва устата й. Гладът й изчезва, макар че на обяд ще изяде целия сандвич с пушена наденица и сирене, който й е оставила майка й, плюс салата с френски дресинг и голяма чаша мляко. После поглежда пластмасовата кутия с останалата торта. Изглежда добре, ала това е чисто интелектуална оценка. Същото отношение може да има и към някой от комиксите за доктор Стрейндж, обаче няма да изпита желание да го изяде, както не й се яде и от тортата.

Следобед отива да покара колело с приятелката си Олив и после двете отиват в стаята на Олив, слушат плочи и си приказват за следващата учебна година. Постъпването в Касълрокската прогимназия ги изпълва едновременно със страх и вълнение.

Прибира се преди връщането на родителите си, отново изважда кутията с копчетата от скривалището и дърпа паричното лостче, както вече го нарича. Не се случва нищо, слотът изобщо не се отваря. Е, няма проблем. Може би защото е единствено дете без конкуренция, Гуенди не е алчна. Когато свършат, шоколадчетата ще й липсват повече от сребърните долари. Надява се това да не е скоро, ама като дойде и този момент, голяма работа. C’est la vie, както казва баща й. Или merde se, което означава, че се случват всякакви гадости.

Преди да прибере кутията, оглежда копчетата и назовава представляваните от тях континенти. Докосва ги едно по едно. Те я привличат — харесва й как допирът до всяко сякаш я изпълва с различен цвят, но не пипа черното. Виж, то я плаши. Е… те всичките са си малко страшни, обаче черното е като голяма тъмна бенка, обезобразяваща и може би злокачествена.

В събота Питърсънови се натоварват на семейното комби „Субару“ и заминават на гости у сестрата на баща й в Ярмът. Гуенди обича да ходи там, понеже близначките на леля Доти и вуйчо Джим са почти на нейната възраст и трите винаги си прекарват страхотно. В събота вечер обикновено ходят на кино (този път са два филма един след друг в автокино „Прайдс Корнър“ — „Мълнията и Бързака“ и „Да изчезнеш за 60 секунди“) и момичетата лежат на земята в спални чували, и си бъбрят, когато филмът им доскучае.

Гуенди се забавлява и този път, но мислите й все се връщат към кутията с копчетата. Ами ако някой я намери и я открадне? Знае, че това не е много вероятно — крадецът просто ще влезе в къщата и няма да рови под дърветата в задния двор, — обаче опасението продължава да я гложди. Отчасти заради собственическото чувство, което изпитва — понеже е нейна. Отчасти, защото й се хапват още шоколадови животинчета. Основното обаче е свързано с копчетата. Ако ги види крадец, ще се зачуди за какво са и ще ги натисне. Какво ще се случи тогава? Особено ако натисне черното? Тя вече го нарича „раковото копче“.

Майка й казва, че иска да си тръгнат рано в неделя (ще има събрание на Дамското дружество, а тази година госпожа Питърсън е ковчежник), и Гуенди изпитва облекчение. Когато се прибират, си обува старите дънки и отива в задния двор. Известно време се люлее на гумата, после се преструва, че е изпуснала нещо, и кляка, все едно го търси. Всъщност търси брезентовата мешка. Тя си е там, където я е оставила… само че това не й стига. Гуенди плахо протяга ръка между два възлести корена и напипва кутията. Едно от копчетата е точно под показалеца и средния й пръст — тя усеща вдлъбнатината му — и тя бързо дръпва ръка, все едно е пипнала нагорещен котлон. Но се успокоява. Поне докато отгоре й не пада сянка.

— Искаш ли да те полюлея, миличка? — пита баща й.

— Не. — Гуенди се изправя и изтупва коленете си. — Наистина вече съм прекалено голяма за това. Ще вляза вкъщи да погледам телевизия.

Той я прегръща, побутва очилата нагоре на носа й, после прокарва пръсти през русата й коса и разплита няколко заплетени кичура.

— Ставаш ужасно висока, но винаги ще си момиченцето на татко. Нали, Гуени?

— Да, татенце — казва тя и се прибира вътре. Преди да включи телевизора, поглежда към задния двор през прозореца над мивката (вече не се налага да се изправя на пръсти). Навън баща й засилва гумата и я разлюлява. Тя изчаква да види дали няма да клекне, любопитен какво е търсила. Или гледала. Той обаче се обръща и тръгва към гаража. Тогава Гуенди отива в дневната, пуска си „Соул Трейн“ и се впуска в танци под музиката на Марвин Гей.