Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (7)

6.

Страхът, че някой ще открие или открадне кутията, е като постоянен фонов шум в главата й, но този страх никога не овладява живота й. Хрумва й, че това може да е една от причините господин Фарис да й я даде. „Понеже си онази“ — беше казал той.

Училището й върви, получава главна роля в пиесата, която играят в осми клас (и никога не забравя нито една реплика), продължава да спортува в отбора по трибой. Леката атлетика й харесва най-много — когато адреналинът й се освобождава, целият фонов шум на страха заглъхва. Понякога укорява господин Фарис, задето я е нагърбил с отговорността за кутията, но обикновено не го прави. Както й е казал, тя дава подаръци. Те били малка компенсация, казал й е тогава той, ала подаръците не й се струват толкова малки — паметта й е по-добра, вече не й се иска да изяде всичко в хладилника, зрението й е отлично, тича като вихър, а има и още нещо. Майка й казва, че била много хубава, но нейната приятелка Олив е готова да стигне още по-далече.

— Божичко, ти си великолепна! — възкликва един ден приятелката й, макар че не изглежда това да я радва много. Пак са в стаята на Олив и този път обсъждат загадките на гимназията, които скоро ще почнат да разплитат. — Вече не носиш очила и нямаш нито пъпчица, ега ти! Не е честно. Ще трябва да отпъждаш момчетата с пръчка.

Гуенди отминава това излияние със смях, ала знае, че Олив е права. Наистина е красива и великолепието е напълно постижимо в някакъв бъдещ момент. Може би докато стане време да влезе в университета. Само че какво ще прави с кутията, когато завърши училище? Не може просто да я остави в хралупата под дървото в задния двор, нали?

Хенри Дюсо я кани на смесените танци в първия петък вечер от гимназията, на връщане я държи за ръка и когато стигат до къщата й, я целува. Не е зле, целуването де, само дето дъхът на Хенри е малко гаден. Тя се надява, че следващото момче, с което се мляска, ще е използвало редовно вода за уста.

Събужда се в два през нощта, притиснала устата си с длани, за да заглуши вика си, все още под въздействието на най-ужасния кошмар, който е сънувала някога. В съня си е погледнала през прозореца над кухненската мивка и е видяла Хенри да седи на люлката (която баща й всъщност е свалил преди година). И да държи в скута си кутията с копчетата. Гуенди изхвърчава навън и му вика да не натиска никое копче, особено черното…

— А, това ли? — ухили се Хенри и заби палец върху раковото копче.

Небето над тях помръкна. Земята затътна като жива. Гуенди знаеше, че навсякъде по света се срутват прочути забележителности, надигат се морета. След броени секунди — след няколко мига — планетата щеше да избухне като ябълка, в която е натикан фойерверк, и между Марс и Венера нямаше да остане нищо друго освен втори астероиден пояс.

— Сън — казва Гуенди и се изправя пред прозореца на спалнята си. — Сън, сън, просто сън, само сън.

Да. Дъбът си е там, вече без люлката, и Хенри Дюсо го няма. Но ако вземе кутията и знае какво представлява всяко копче, какво ще направи той? Ще натисне червеното и ще вдигне във въздуха Ханой? Или ще си рече, по дяволите, и ще натисне светлозеленото?

— И ще взриви цяла Азия — прошепва тя. Понеже тъкмо това правят копчетата, да. Знае го още отначало, както го е казал господин Фарис. Лилавото взривява Южна Америка, оранжевото — Европа, червеното прави каквото поискаш, каквото ти хрумне. А черното?

Черното взривява всичко.

— Не е възможно — промълвява Гуенди, когато се връща в леглото. — Това е безумно.

Обаче светът си е безумен. Стига само да гледаш новините и ще го разбереш.

Когато на другия ден се връща от училище, Гуенди слиза в мазето с чук и длето. Стените са от дялани камъни и тя успява да измъкне един в най-далечния ъгъл. После с помощта на длетото прави скривалището по-дълбоко — колкото да побере кутията с копчетата. И докато работи, постоянно си гледа часовника, защото знае, че баща й ще се прибере в пет, а майка й — най-късно в пет и половина.

Изтичва при дървото, измъква брезентовата мешка с кутията и сребърните долари (сребърните долари вече тежат много повече от самата кутия, въпреки че са излезли от нея) и се втурва обратно към къщата. Дупката е достатъчно голяма. И камъкът потъва обратно като последното парче от мозайката. За всеки случай тя избутва пред него едно старо бюро и най-после се успокоява. Сега Хенри няма да може да открие кутията. Никой няма да може да я открие.

— Би трябвало да изхвърля тая проклетия в езерото Касъл — прошепва Гуенди, докато се качва по стълбището на мазето. — И да приключа с това. — Ала знае, че никога няма да може да го направи. Тя е нейна, поне докато господин Фарис не се върне и не си я поиска. Понякога се надява да го направи. Друг път — да не го види никога повече.

Когато се прибира, господин Питърсън я поглежда с известна загриженост и отбелязва:

— Цялата си потна. Да не ти е зле?

Гуенди се усмихва.

— Ходих да тичам, от това е. Добре съм.

И общо взето е така.