Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (11)

10.

Новата учебна година почва с гръм и трясък. През първия месец избират Гуенди за председател на класа, определят я за капитан на футболния отбор и красавецът от бейзболния отбор Харолд Пъркинс я кани на бала по случай откриването на учебната година (уви, тази покана остава нереализирана, защото Гуенди зарязва бедния Харолд, след като той многократно се опитва да я опипва по време на прожекция на „Алеята на прокълнатите“ в едно автокино на първата им среща). По-нататък ще има много време за натискане, както често казва майка й.

За шестнайсетия си рожден ден през октомври получава плакат на Игълс, изправени пред хотел „Калифорния“ („Можеш да заминеш когато поискаш, ала не и да си идеш“), нов стереокомбайн с магнетофон и касетофон и обещание от баща й да я научи да шофира, щом вече е навършила позволената възраст.

Шоколадовите животинчета продължават да излизат от кутията, нито едно като другите, винаги с изумителни детайли. Божественото късче, което Гуенди излапа същата сутрин преди училище, имаше форма на жираф и тя нарочно после не си изми зъбите. Искаше да се наслаждава на вкуса му колкото се може по-дълго.

Гуенди вече много по-рядко дърпа второто лостче, и то не за друго, а защото няма къде да крие сребърните монети. Засега й стига шоколадът.

Все още си мисли за господин Фарис, не толкова често и обикновено през дългите бездейни нощни часове, когато се опитва да си спомни как точно е изглеждал и как е звучал гласът му. Почти е убедена, че го е зърнала в навалицата на панаира за Вси светии, но в онзи момент се возеше на виенското колело и когато дойде време да слезе, той вече беше погълнат от ордите хора, тълпящи се по централната алея. Друг път влезе в един нумизматичен магазин в Портланд. Оказа се, че цената на сребърните монети се е вдигнала — продавачът й предложи 750 долара, като каза, че никога не бил виждал толкова хубав екземпляр от 1891-ва. Гуенди отклони (импулсивно) предложението под претекст, че монетата била подарък от дядо й и само се осведомявала колко струва. На тръгване видя някакъв човек да я гледа от отсрещния тротоар, мъж с малко черно бомбе. Фарис — ако наистина беше той — бегло й се усмихна и изчезна зад ъгъла.

Дали я наблюдава? И я следи? Възможно ли е? Според нея е възможно.

И все още си мисли за копчетата, разбира се, особено за червеното. Понякога седи по турски на студения под в мазето с кутията в скута си, взира се като хипнотизирана в червеното копче и го гали с показалец. Чуди се какво ще стане, ако го натисне, без да е избрала конкретно място, което да взриви. Тогава кой ще определи какво да бъде унищожено? Господ? Кутията?

Няколко седмици след посещението си в нумизматичния магазин Гуенди стига до извода, че вече е време да изпробва червеното копче.

Вместо да прекара свободния пети час в библиотеката, тя отива в празния кабинет на господин Андерсън, преподавателя по световна история. Има конкретна причина — двете сгъваеми карти на дъската.

Обмисляла е различни мишени за червеното копче. Мрази тази дума — мишена, — но тя е подходяща, а и не се сеща за друга. Сред първите й опции са касълрокското бунище, осеяната с боклуци изсечена гора оттатък железопътната линия и старата изоставена бензиностанция на „Филипс 66“, където се събират хлапетии да пушат трева.

Накрая решава да не избере място нито край Касъл Рок, нито където и да било другаде в страната. По-добре да заложи на сигурно, отколкото после да съжалява.

Заобикаля бюрото на господин Андерсън и внимателно разглежда картата, като започва от Австралия (неотдавна е научила, че над една трета от континента е пустинна), после се насочва към Африка (онези нещастни хорица си имат достатъчно проблеми) и накрая се спира на Южна Америка.

Този избор е обусловен от два важни факта, които е запомнила от уроците по история: в Южна Америка се намират трийсет и пет от петдесетте най-слабо развити държави в света и почти същият брой най-рядко населени страни.

Най-после взема решение и не губи нито минута повече. Записва си в бележника имената на три малки държави, разположени съответно в северния и южния край и средата на континента. После продължава проучванията си в библиотеката. Разглежда снимки и съставя списък с най-затънтените места.

По-късно същия следобед сяда пред гардероба в стаята си и слага кутията в скута си.

Поставя треперещия си показалец върху червеното копче.

Затваря очи и извиква в съзнанието си кътче в една далечна страна. Гъста преплетена растителност. Дива джунгла, в която не живеят хора. Представя си колкото може повече подробности.

И натиска червеното копче.

Не се случва нищо. То не потъва.

Гуенди го натиска пак, после още веднъж. Копчето не поддава. Това за копчетата явно е било майтап. И лековерната Гуенди Питърсън се е вързала.

Почти с облекчение понечва да върне кутията в гардероба, но внезапно си спомня думите на господин Фарис: „Копчетата се натискат много трудно. Трябва да ги натиснеш с палец и да приложиш доста сила. Което е добре, повярвай ми“.

Отпуска кутията в скута си — и натиска червеното копче с палец. Натиска с всичка сила. Този път се разнася едва доловимо изщракване и копчето потъва под пръста й.

Гуенди се взира в кутията и си мисли: „Няколко дървета и някое и друго животно. Слабо земетресение или пък пожар. Нищо повече, да“. После връща кутията в скривалището в мазето. Лицето й пламти и я боли коремът. Това означава ли, че се е получило?