Стивън Кинг, Ричард Чизмар
Кутията на Гуенди (17)

16.

В десет и петнайсет в събота сутрин влиза в сградата на Организацията на ветераните от войните в чужбина и първото, което я слисва, е огромното пространство. Отвън изобщо не изглежда толкова голямо. Масите са подредени в издължен правоъгълник. Продавачите, главно мъже, стоят от вътрешната страна на правоъгълника. Купувачите, които вече са над трийсет-четирийсет, обикалят масите със зорки очи и нервни пръсти. В подредбата като че ли няма никаква система — търговци на монети тук, продавачи на марки там, а мнозина предлагат и двете. На някои щандове дори има редки спортни и цигарени картички. Гуенди с изумление вижда картичка на Мики Мантъл с автограф, която се продава за 2900 долара, но в известен смисъл е облекчена. В сравнение с нея нейните сребърни монети са нищо.

Спира на входа и оглежда базара. Това е цял нов свят, екзотичен и плашещ. Чувства се объркана. Това явно е очевидно за всеки, който я наблюдава, защото един търговец от една недалечна маса й подвиква:

— Да не си се изгубила, миличка? Да ти помогна с нещо?

Той е шишкав, трийсетинагодишен, с очила и бейзболна шапка на „Ориолс“. По брадата му има трохи и очите му блещукат.

Гуенди се приближава.

— Просто разглеждам, благодаря.

— Търсиш да купиш нещо или продаваш? — Погледът на мъжа се плъзва по голите й крака и се задържа там по-дълго, отколкото би трябвало. После той вдига очи, ухилва се и блещукането вече не се харесва на Гуенди.

— Просто гледам — отвръща тя и бързо отминава.

Един мъж на две маси оттам разглежда мъничка марка с лупа и пинсети. Момичето го чува да казва:

— Давам седемдесет долара и това вече е двайсет над лимита ми. Жена ми ще ме убие, ако…

Гуенди не остава да види дали пазарлъкът ще стане.

В отсрещния край на правоъгълника стига до маса, отрупана почти изключително с монети. В средата на последния ред забелязва сребърен долар на Морган. Това е добър знак. Търговецът е плешив и стар — не е сигурна точно колко, но достатъчно, за да й е дядо. Той й се усмихва, без да поглежда краката й, което е добро начало. После посочва баджа на ризата си.

— Казвам се Джон Ленард, но приятелите ми викат Лени. Ти си ми симпатична, тъй че има ли нещо специално, което мога да направя за тебе? Имаш ли класьор с колекция центове, която искаш да попълниш? Може би търсиш петте цента с бизона? Или възпоменателните монети с щатите? Имам с Юта, в отлично състояние, много е рядка.

— Всъщност имам нещо, което бих искала да продам. Евентуално.

— Аха, добре, дай да видя и ще ти кажа дали ще се спазарим.

Гуенди изважда от джоба си монетите, всяка в отделна найлонова торбичка, и му ги подава. Пръстите на Лени са дебели и възлести, но той хваща доларите с опитна вещина, без да докосва лицето и гърба им. Момичето забелязва, че очите му се разширяват. Старецът подсвирва.

— Може ли да попитам откъде ги имаш?

Тя му казва същото, каквото и на търговеца от Портланд.

— Дядо почина неотдавна и ми ги остави.

Лени изглежда искрено натъжен.

— Много съжалявам, миличка.

— Благодаря — отвръща тя и протяга ръка. — Аз съм Гуенди Питърсън.

Търговецът стиска здраво ръката й.

— Гуенди. Харесва ми.

— И на мене — усмихва се тя. — Което е хубаво, понеже завинаги съм свързана с това име.

Лени включва малка настолна лампа и разглежда сребърните долари с лупа.

— Никога не съм виждал нециркулирал долар на Морган, пък ти имаш цели два. — Вдига очи към нея. — На колко си години, госпожице Гуенди, ако смея да попитам?

— На шестнайсет.

Старецът щраква с пръсти и насочва показалец към нея.

— Басирам се, че искаш да си купиш кола.

Тя поклаща глава.

— Някой ден. Сега обаче мисля да продам тези монети, за да посъбера за следване. След като завърша училище, искам да постъпя в университет от Бръшляновата лига.

Лени кимва одобрително.

— Браво. — Отново проучва сребърните долари с лупата. — А сега ми кажи честно, госпожице Гуенди, вашите знаят ли, че ги продаваш?

— Да, господине, и са съгласни, защото е за нещо полезно.

Проницателният му поглед се впива в нея.

— Обаче не са с тебе, както забелязвам.

Гуенди може и да не е била готова за това на четиринайсет, но сега е по-голяма и е в състояние да отбие някоя и друга атака на възрастните.

— Те ми казаха, че все някога трябвало да почна сама да се грижа за себе си и че моментът бил подходящ. Освен това чета нумизматичното списание, което виждам на масата ви.

— Аха-аха. — Лени оставя лупата и насочва цялото си внимание към нея. — Е, госпожице Гуенди Питърсън, сребърен долар на Морган от тази година и в почти нециркулирало състояние върви между седемстотин двайсет и пет и осемстотин долара. А монета в такова състояние… — Той поклаща глава. — Честно казано, нямам представа.

Гуенди не е упражнявала тази част — и как би могла? — но старецът наистина й е симпатичен, затова импровизира.

— Майка ми работи в една автокъща и там понякога продават коли на „промоционална цена“. Е, готов ли сте да купите монетите за по осемстотин долара? На промоционална цена, така да се каже?

— Да, госпожице, определено — без колебание отвръща старецът. — Само че… сигурна ли си? В някой по-голям магазин може да…

— Сигурна съм. Ако ми платите за тях по осемстотин долара, ще си стиснем ръцете.

Лени се изкисква и протяга ръка.

— В такъв случай да си ги стиснем, госпожице Гуенди Питърсън. — Стискат си ръцете. — Ще ти напиша чек.

— Ъъъ… Не се съмнявам във вашата почтеност, Лени, обаче чекът не ми върши работа.

— Не мога да те обвинявам — кой ме знай къде ще съм утре, може би в Торонто или пък във Вашингтон? — Той й намига. — Както казвам, банкнотите нямат уста. И щом Чичо Сам не знае нищо, нашата сделка няма и да му навреди.

Лени пуска монетите в прозрачните торбички, скрива ги някъде под масата, отброява шестнайсет новички банкноти по сто долара — Гуенди все още не може да повярва, че това наистина се случва, — написва квитанция, откъсва копието от кочана и го поставя върху парите. — Посочил съм и телефонния си номер, в случай че вашите имат някакви въпроси. Далече ли живееш?

— На километър — километър и половина. Дойдох с колелото.

Старецът се замисля.

— Това са доста пари за момиче на твоята възраст, Гуенди. Не смяташ ли, че трябва да се обадиш на родителите си да дойдат да те вземат?

— Няма нужда. — Тя се усмихва. — Мога да се грижа за себе си.

Лени се засмива и веждите му почват да подскачат.

— Личи си, че можеш.

После слага банкнотите и квитанцията в плик, сгъва го на две и го залепва здраво с около метър скоч.

— Виж дали се побира в джоба на шортите ти — казва й и й го подава.

Гуенди го пъхва в джоба си и го потупва.

— Сега е на сигурно място, като молец в стара черга.

— Допадаш ми, момиче, много ми допадаш. Имаш стил и си самоуверена. Съчетание, което няма как да не спечели. — Лени се обръща към търговеца от лявата си страна. — Ханк, би ли наглеждал масата ми за малко?

— Само ако ми донесеш нещо безалкохолно — отвръща Ханк.

— Дадено. — Лени излиза иззад масата и изпраща Гуенди до изхода. — Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Разбира се. Още веднъж ви благодаря, господин Лени — казва тя и усеща тежестта на парите в джоба си. — Признателна съм ви.

— Аз трябва да съм ти признателен, госпожице Гуенди. — Той й отваря вратата. — Успех с Бръшляновата лига.