Павлина Михайлова
Следа от носорог (8) (Зимбабвийски етюди)

Димът, който гърми

Той е като върха на айсберг. Вижда се от 30 километра, слива се с облаците и не дава никаква представа за големината на казана, който ври под него.

Замбези се носи спокойна и отпусната на 3000 метра ширина, без нищо да подозира. Палми, малки островчета, хипопотами на брега. Идилия.

И изведнъж полита с всичка сила в пролом с дълбочина 108 метра и широк 1708 метра.

Това е. Няма друго за описване. Защото започва да напомня за Ниагара, нали? Тази мила цивилизована палавница, с която всички се гордеем.

Напротив — общото е много малко. Ниагара — там са две сестри, а тука — осем братя. Един от друг по-темпераментни и своеволни. Дори различни от самите себе си в началото на дъждовния сезон — едва вилнеят. Но в края му — те са хванати дружно за ръце и се вдига такъв шум, толкова пара, пръски, дъги, облаци и гърмене, че както е намокрен като пиле, човек остава съвършено слисан от тяхната мощ. И от мисълта за своята мимолетност.

… А кулминацията предстои. Скрита зад завоя дебне дяволската тепавица, която хваща Замбези на тясно и бой-бой-бой… Докато реката се излъже да потърси спасение в седемте зигзагообразни пролома. Където в продължение на осем километра не спира да крещи от ярост, да се пени и премята, само посмей да припариш наблизо й!

След още единадесет пъти по осем — мирясала и изтощена, тя се разстила отново в базалтовото си легло от епохата на юра.

На водопадите Виктория могат да се посветят десетки страници. Защото те са природен феномен — грандиозен и неповторим.

Вместо да се заглавичквате с четене, елате да ги видите. И безсмъртието до десето коляно ще Ви бъде в кърпа вързано.