Павлина Михайлова
Следа от носорог (13) (Зимбабвийски етюди)

Сесил Роудс

Много изследователи на съвременната история са търсили отговор на въпроса — кой е Сесил Роудс и в какво се състои тайната на неговия необикновен успех. Става дума за човека, на чието име бяха наречени територии, пет пъти по-големи от остров Великобритания — Южна и Северна Родезия. И чиито паметници бяха свалени заедно с английското знаме през 1980 г., когато последният английски губернатор на Южна Родезия обяви: „Това е краят на цялата многотомна история на Британската империя“.

Късметлия, според английския писател Бърнард Шоу („… да намериш задния си двор пълен с диаманти“); гениален — казал немският кайзер Вилхелм Втори („Ако имах такъв премиер като Вас, щях да стана най-великият владетел на света“); безжалостен — Безил Уилямс (един от биографите му); амбициозен, според самия Роудс, който пише, че имал съдбата на по-младите синове в английските семейства, „които не разполагат нито с парите, нито с възможността да покажат на какво са способни“; странял през целия си живот от представителките на нежния пол, твърдят всичките му познати; неотменно бил преследван от лекарската присъда „още шест месеца живот“, което вероятно е провокирало цялостната реализация на блестящите му способности.

Съвременниците му го сравнявали с Цезар и Наполеон. Пропуснали са Хитлер, чиято звезда изгряла тридесет години след Роудсовата. „Аз твърдя, че ние сме най-добрата нация в света и колкото по-голяма част завладеем, толкова по-добре за човечеството… Само си представете промените, които биха настъпили, ако териториите, които днес са заети от най-презрените образци на човешката раса, попаднат под англосаксонско влияние… Наш дълг е да използуваме всяка възможност да придобием нови земи и ние сме длъжни постоянно да помним, че по-голяма територия означава просто повече представители на тази най-добра и най-достойна човешка раса, която светът притежава.“ (Сесил Роудс, в писмо до В. Г. Стед, наречено „Проект на някои мои идеи“, 1877).

И разкрачът е подобен — сякаш през 1892 г. карикатуристът от английското списание „Пънч“ е предчувствал приликата (а обратното може да е по-вероятно…).

Всъщност Роудс е действал като истински син на своето време. Той не е виновен, че се е родил през 1853 г. пети по ред в четиринадесет членното семейство на английски свещеник. Нито че имал вродено сърдечно заболяване, което улеснило туберкулозните бацили. И че толкова искал да учи в Оксфорд, а трябвало да замине при брат си в Кейптаун — когато вече са открити парната машина, телеграфът и жп линиите, намерено е лекарство против маларията и африканският континент само „чака да бъде освободен, цивилизован и покръстен“.

Сесил се озовал на мястото на събитията по чиста случайност. През 1870 г., двадесет години след златната треска в Калифорния, светът е разтърсен от новината за диамантените находища в Трансваал. Чули легендите, че африканските дечица си играят с диаманти, тук прииждат хиляди търсачи на силни усещания от цял свят. Че той ли, деветнадесетгодишният Сесил, който е вече в Южна Африка, няма да тръгне с фургон през планини и долини, за ничията земя?! „Всяка седмица намирам средно по тридесет карата“, пише младежът на майка си.

И докато мнозина умират от болести, глад и куршуми, Роудс не само че оцелява, но след десет години публично обявява (заедно със своя съдружник Рад) създаването на единната акционерна компания „Де Бийрс“. Същата, която и днес контролира световния диамантен пазар. Междувременно Роудс е вече член на Кейпския парламент и студент в Оксфорд. А през 1885 г. става президент на компанията.

За да намали себестойността на получените диаманти, той въвежда системата на кампаундите: двадесетте хиляди африканци, които работят в мините, трябва да живеят в лагери, оградени с тел; всяка седмица, преди да излязат в отпуск, получават задължително по една доза разслабително. (Аполон Давидсон, „Сесил Роудс и неговото време“).

Изглежда златото и диамантите вървят ръка за ръка не само в приказките — на четиристотин километра от диамантените залежи, близо до Йоханесбург, е открито най-голямото златно находище в света. Годината е 1886 и светът отново е разтресен.

Но на Роудс не му е за първи път да си има работа с находища. Той се справя спокойно и уверено с това ново предизвикателство на съдбата. Само една година по-късно след редица финансови операции, той създава компанията „Обединени златни полета на Южна Африка“, от която получава два пъти по-големи доходи. Така, преди да навърши тридесет години, Сесил Роудс е вече цар на златото и диамантите в света. Оттук до политическия пост „цар на южна Африка“ оставала само една крачка… Малка крачка към вътрешността на континента в посока Матебелеленд и Машоналенд.

Покоряването на тези територии щяло да приближи Роудс до реализирането на неговите велики мечти, свързани с бъдещето и просперитета на Великата английска империя: 1. изграждане на оста Кейптаун-Кайро (всички страни по тази ос трябвало да бъдат английски колонии); 2. създаване на единна южна Африка, обединена под английски флаг; 3. откриване на още по-големи от най-големите златни залежи…

„Моята главна задача е решаването на социалния въпрос, а именно: за да се спасят четиридесетте милиона жители на Обединеното кралство от убийствена гражданска война, ние, колониалните политици, трябва да завладеем нови земи за излишъка от население; да придобием нови области, където да пласираме стоките, произвеждани от фабриките и рудниците. Империята, винаги съм казвал това, е въпрос на стомаха. Ако не искате гражданска война, трябва да станете империалисти… Човечеството страда заради това, че английският народ дава само половината от прираста, на който е способен…“

Междувременно Роудс е героят на деня — всички му се възхищават, всички го боготворят. „Неговата поява в Лондон предизвиква суматоха като пред слънчево затъмнение“, пише Марк Твен. Славата му нараства, когато той започва да агитира за „освобождаване на шоните, които били жестоко експлоатирани от ндебелите и техния кръвожаден цар Лобенгула“.

След редица прости трикове Роудс успява да измами Лобенгула и да завладее Машоналенд. Но скоро всички са разочаровани — тук златото е в съвсем скромни количества. Въпреки това Роудс продължава да приканва англичаните да се заселят по тези земи заради редкия климат, който лекува всякакви белодробни заболявания; евтината работна ръка („шоните са дружелюбни и работят с голямо удоволствие“); плодородната земя, която „чака грижовна фермерска ръка, за да й се отплати богато и пребогато“. Роудс се надявал, че страната, която носела, засега неофициално, неговото име, „ще се превърне в поле за изява на интелигентността и енергията на много млади англичани, чийто най-отбрани качества не могат да се проявят в битката за съществуване в пренаселените градове на Англия.“

А може би златото е в Матебелеленд?

Без да обявява война на Лобенгула, Роудс атакувал неговите войски, които били омаломощени от дребна шарка. Ндебелите били напълно беззащитни срещу картечния огън, нещо съвсем ново за тях. Изглежда, че и техните духове-пазители нямали представа как да им помогнат…

Английската преса обявила сраженията за грандиозни и участниците в тях — за герои. Двама от синовете на Лобенгула Роудс отвел в ранчото си.

Сесил Роудс формулирал водещите принципи на английската колониална политика, благодарение на които англичаните успяват да задържат политическата и икономическата власт в тази част на Африка за цели деветдесет години: „Светът е направен, за да служи на човека, и в частност на белия“; сегрегация; местно самоуправление; и тъй като „в интелектуално отношение чернокожите са като деца, необходимо е да бъдат третирани с търпение и симпатия“.

През 1890 г. той става премиер-министър на Кейпската колония, а през 1895 г. влиза в тайния кралски съвет, „… аз бих анексирал и планетите, ако можех, … тъжно ми е да ги виждам такива ясни и заедно с това — толкова далечни.“ В Англия вече го наричат баща на империята, животът му се превръща в пример за много млади хора от неаристократичен произход.

Войната с бурите, която избухва през 1899 г., е война за надмощие в тази част, където се намират най-богатите златни мини на света. Струва двеста милиона лири на английските данъкоплатци. В нея участват половин милион английски войници и шестдесет хиляди бури. В концентрационните лагери, „използувани“ за първи път в историята на човечеството, загиват двадесет хиляди бурски жени и деца. Войната завършва през 1902 г. с подписване на мирен договор, който обезпечава политическото господство на Великобритания.

Но в същото време светът заклеймява Англия и нейната колониална политика. Прочутият Роудс е забравен дори в родината си.

Объркан и разгневен, след дълги седмици на кислородна недостатъчност, на втори март 1902 г., 48-годишен, той умира в ранчото си край Кейптаун.

В последното си (шесто по ред) завещание пише: „Възхищавам се на величието и самотата на Матопос и затова желая да бъда погребан на хълма, който нарекох Поглед към света“. Роудс искал Родезия, „неговата слабост“, да приеме костите му и да ги пази за вечни времена. В съседство с костите на Мзиликази, Лобенгула и стотиците шони и ндебеле, които трябвало да умрат с нейното рождение.

Тялото му било изпратено с кралски почести от Кейптаун и пренесено с влак до Булавайо. На погребението присъствали много хора, дори старейшините на ндебелите.

В завещанието си Роудс определя 60 стипендии за Оксфорд на студенти от английските колонии. В неговия списък не фигурират такива големи страни като Индия, Нигерия и Египет. Но в замяна на това Южна Родезия и Кейпската колония (ЮАР) получават максимален брой стипендии. Изрично е подчертано, че кандидатите не трябва да бъдат квалифицирани или дисквалифицирани поради расата си или религията, която изповядват.