Павлина Михайлова
Следа от носорог (10) (Зимбабвийски етюди)

„Те трябва да бъдат научени да не разчитат на Европа“

Колко смешно — да се върне в Африка с титлата „консул на Нейно Величество, отговарящ за източното крайбрежие на Африка на юг до остров Занзибар и неизследваната вътрешна част“. Направо сърцераздирателно!

Дали за лъвовете, треската, племената, които се изтребват помежду си, за бурите, които са против цивилизоването на африканците, или за избягалите от въжето пленници гореспоменатата титла означава нещо?

По-важно е, че Великобритания започва да установява контрол и в този район на света. И второ — че борбата на Дейвид Ливингстън срещу търговията с роби за дълги години си остава борба на един Прометей срещу империята на Зевс.

И през следващите петнадесет години, от 1858 до 1873 г., Ливингстън продължава да работи върху реализацията на своите идеи: Европа да бъде известена за безчинствата на португалци и араби и да се сложи край на робството; ако Замбези е плавателна, да се използува за развитие на свободна и равноправна търговия; да се докаже, че тази част на континента има огромен икономически потенциал; да открие изворите на Нил; „християнството и цивилизоването на хората да вървят ръка за ръка“ — Ливингстън с убеден, че е най-добре местни учители и свещеници да работят за образоването на племената, и че Африка трябва да бъде научена да разчита изцяло на себе си, а не на Европа.

Той предпочита да пътува сам, без сънародници, като наема носачи от местните племена. Организирането на всяка експедиция изисква много средства — за провизии, говеда, мулета, камили, лекарства, заплати. Някои от носачите остават с него дълги години, други го напускат. През 1866 г. двама от тях не само че открадват кутията му с лекарства, но разпространяват слуха, че е изчезнал.

Само човек, който не познава африканците, може да се хване на тази лъжа. Както американският вестник „Ню Йорк Хералд“, който дори изпраща своя кореспондент Х. Стенли на проверка. И добре, че това се случва, защото през 1871 г. той намира прочутия пътешественик доста изтощен, без лекарства и пари. Стенли се разплаща с носачите и увещава болния да се върне при близките си в Англия.

Ливингстън остава непреклонен. Той умира на 1 май 1873 г., близо до езерото Бангоело в Замбия, като до последния си дъх разпитва за „четирите реки, които дават началото на Нил“, разочарован, уморен и обезверен, без да знае, че между Великобритания и Занзибар е подписан договор „за прекратяване на търговията с роби по земя“, с което английските позиции на континента укрепват още повече.

Тялото му е аутопсирано в селището Ила-ла, осолено и оставено на слънце да се изсуши. Сърцето е сложено в метална кутия и погребано под дървото, където е умрял.

Оттук започва една епопея, която продължава 9 месеца и 1500 километра. Въпросът е там, че неговите последни спътници решават да занесат трупа му до Източния бряг на Африка и да го предадат на консула на Нейно Величество в Занзибар. Така осемте души, които извършват този морален и физически подвиг, показват на света, че Африка е била достойна за делото на Ливингстън.

През април 1874 г. останките му са погребани в Уестминстърското абатство, а през 1953 г. пред входа на Кралското географско дружество в Лондон е поставен бронзов паметник.

Б.р. Левски е обесен една година по-рано. До ден-днешен българският народ не знае къде е гробът му.