Павлина Михайлова
Следа от носорог (12) (Зимбабвийски етюди)

Бялата кралица с дългия розов език и царят на ндебелите Лобенгула

В подножието на легендарните хълмове Матопос, където се намира гробът на Сесил Роудс и мемориалът на тридесет и петимата войници на майор Уилсън, убити от ндебелите, има няколко фототабла. На едно от тях може да се прочете, че Мзиликази (1792–1868) бил първият цар на Машоналенд (земята на шоните) и на Матебелеленд (земята на ндебелите). А неговият син Лобенгула (1834–1894) — втори и последен цар на същите земи.

Вижте портретите: Лобенгула — царствено разкрачен, почти гол, с надменен поглед; огромен корем; на слабините — тясна леопардова препаска; позира малко встрани от своите поданици.

И, колко години по-късно? — Лобенгула, седнал на прекрасно инкрустирано дървено кресло, обут с добре лъснати кожени ботуши, преметнал парче плат през кръста, с панамена шапка на главата! Гледа твърде цивилизовано.

Какво се е случило в периода между смъртта на бащата и смъртта на сина? А между единия и другия портрет?…

Същото, което е постигнало всички африкански народи (с изключение на либерийския и етиопския) за времето между 1870 и 1910 година: след като няколко века изнасяли главното богатство на Африка — хората, през последната третина на XIX век европейците решили да продължат на място експлоатацията на нейните човешки и материални ресурси.

За първи път в историята на човечеството цял континент е поделен и завладян. Англия — най-мощната капиталистическа държава, колонизира Египет, Гана, Уганда, Буркина Фасо (Бряг на слоновата кост), Нигерия, Кения, Малави, Мавриций, Замбия, Зимбабве, Ботсуана, Лесото, Свазиленд, Сейшелските острови и част от Етиопия.

Покоряването на ндебелите й отнело двадесет години.

Ако англичаните имаха насреща си само шоните, известни със своето миролюбив и търпеливост, те щяха да превземат на един дъх тази много желана част на южна Африка. Но ндебелите ги изпреварили с цели тридесет години.

Кои са ндебелите? Те имат общ произход със зулусите. В началото на XIX век Мзиликази напуснал Зулуленд и се отправил с племето си на север. Докато стигне хълмовете Матопос в югозападната част на Зимбабве, към него се присъединили няколко по-малки племена. Мзиликази харесал мястото, което било естествено укрепено, и решил да се засели тук. Местното население, шоните, не оказали никаква съпротива. И така през 1840 г. Мзиликази се провъзгласил за цар на Машоналенд и Матебелеленд.

Ндебелите имали добра военна организация и на практика всеки мъж се считал за воин. Начело на държавата и армията, която наброявала двадесет хиляди души, стоял царят, който бил подчинен на съвета на вождовете. Ндебелите третирали шоните като роби — отмъквали добитъка, зърното и жените им. Асимилацията между двете племена продължава и до днес.

Когато първите европейци започнали да надничат и през тяхната ограда, ндебелите останали спокойни — те били уверени, че всеки ще побегне след копията и стрелите им. Познавали огнестрелното оръжие, но вярвали, че духовете на прадедите ще превърнат вражеските куршуми в капки вода.

След смъртта на Мзиликази на престола се качил синът му Лобенгула. Той започнал да се среща с чужденците (които се навъртали наоколо като оси на мед) за да опознае техния начин на мислене и поведение. Естествено, най-много го измъчвал фактът, че бил неграмотен. Опитал се да намери хора, на които да се довери, сменил няколко преводачи и писмописци, но както казват италианците — traduttore traditore (преводач-предател), всички те мислели с цвета на кожата си.

Не след дълго Лобенгула се досетил, че три държави — Германия, Англия и Португалия, се боричкат за неговото царство. Те смятали, че най-сетне са открили библейската страна Офир, където, според легендите, Соломон копаел златото си.

„Белите идват като вълци и аз не знам какво ще донесе утрешният ден“, така звучи първото официално оплакване на Лобенгула.

По това време в неговата столица Булавайо живеели вече тридесетина европейци. Царят първо се ядосал на английския ловец Фредерик Селю, който убивал хипопотами — свещени животни за ндебелите — и прекъснал срещите си с него. Забранил на първия мисионер в Матебелеленд, Джон Мофат, който му бил приятел, да основава нови християнски мисии. Така или иначе за 25 години нямало нито един покръстен между африканците. „Тяхната вяра може и да е права, но във всеки случай им плащат, за да говорят по този начин“, коментирал Лобенгула.

Въпреки че сферите на влияние в Африка и света били вече уточнени, големите капиталистически държави се дебнели взаимно и английското правителство не можело да си позволи да води необмислени военни действия с едно силно африканско племе. Второ, англичаните не се решавали да нападнат, защото все още не познавали достатъчно добре страната и военната организация на ндебелите. Много по-разумно било да се изчака, докато се подготви общественото мнение и се намери подходящ идеолог и богата английска компания, която, вместо правителството, да свърши тази мръсна работа.

Кандидати за голямата лъжица с мед имало няколко, но най-подходяща се оказала новосъздадената Британска южноафриканска компания. С помощта на нейния директор Сесил Роудс кралицата и финансовите магнати в Лондон предоставили на тази крупна капиталистическа групировка рядката привилегия да завладява чужди територии, винаги с тайната подкрепа на официалните власти.

Но преди това Сесил Роудс трябвало да докаже, че заслужава такова доверие. Той изпратил „големия приятел на Лобенгула“ Джон Мофат да сключи договор за дружба между Англия и царството на ндебелите. Между другото Мофат вече изпълнявал длъжността „помощник-комисар на протектората Бечуаналенд“ (Ботсвана — англичаните били вече там!). След дълги колебания Лобенгула сложил своя подпис (кръстче) върху листа хартия. Пътят към вътрешността на континента бил отворен. Няколко месеца по-късно Роудс командировал втора делегация за преговори с Лобенгула. Нейната цел — на компанията да бъде предоставено „правото да изследва и добива минералните изкопаеми в недрата и на повърхността на Матебелеленд и Машоналенд, като използува всички доходи от тази дейност за свои нужди“. В замяна Лобенгула щял да получи хиляда пушки от системата „Мартини — Хенри“, сто хиляди патрона; месечна заплата от 100 лири стерлинги, и параходче с оръдие по река Замбези.

В продължение на шест седмици Лобенгула разпитвал пратениците на Роудс, преводачите и всички европейци, които му били под ръка: „Сигурно ли е, че те не искат моята земя, пасбищата и добитъка?“ „Не — бил отговорът, — това, което ние искаме, е златото.“ Вероятно царят се досещал, че белите го мамят, но не разбирал как. Защото не познавал понятието частна собственост върху земята и нямал представа, че правото на собственост може да се купува и продава.

По-късно станало ясно, че всички условия, поставени от Лобенгула, били записани в „устната част“ от договора! Горкият цар — да продаде сам собствената си земя! Да повярва в клетвите на преводачите си! Да не знае, че пушките „Мартини-Хенри“ са влезли отдавна в архивите!

Силно обезпокоен от натиска, оказван от хората на Роудс, Лобенгула решил да прати официална делегация при кралицата със следното послание: „Лобенгула, царят на ндебелите, иска да знае дали бялата кралица съществува. Някои от хората, които идват в неговото царство, казват, че има кралица, други отричат. Лобенгула би могъл да открие истината само като прати «своите очи и уши». Той я моли за съвет и помощ, тъй като е много разтревожен от белите хора, които идват в неговите земи и искат да копят злато.“

Ако кралица Виктория е имала желание да му отговори поне веднъж честно и почтено, нейното писмо би трябвало да съдържа нещо от рода на: „Ваше Величество, царю на ндебелите и шоните! Човешкото общество навлиза в епохата на империализма, за която износът на капитали е от изключително значение. В момента завършва подялбата на света и всеки, който се опита да противодейства на този процес, ще бъде отстранен. Ерго, рано или късно, от нас или от друга капиталистическа държава, Вашето царство ще бъде превзето, а на Вас ще Ви се наложи да абдикирате…“ — наистина текст, който Лобенгула не би разбрал.

„Може ли Кралицата да изпрати свой представител при Лобенгула, защото той няма на кого да се довери“, продължава царят. И тогава, когато пристига не друг, а Джон Мофат, Лобенгула пак не се досеща, че Роудс и неговата компания са част от плана на Англия за завладяване на царството му.

Едва след половин година научава, че на договора му с привилегированата компания се гледа като на предаване правата за собственост върху цялата Машоналенд. „Пиша Ви, за да знаете истината и да не бъдете измамена“, предупреждава Лобенгула бялата кралица. „Аз не разбирах за какво става дума, защото съм неграмотен“, обяснява той в следващо писмо. Лобенгула разпространява в пресата, че смята договора за невалиден, защото бил заблуден. Но каква полза — Сесил Роудс вече е доказал своята лоялност към английското правителство, което обявило неговата компания за привилегирована.

И така, докато „този страшен, кръвожаден тиранин Лобенгула“ (както го нарича английската преса), вожд на най-представителната армия на юг от Екватора, гледа косъм да не падне от главите на белите, отбягва всякакви битки с тях и пише писма до Бялата кралица, Роудс пристъпил към окупиране на Машоналенд.

„Знаеш ли как хамелеонът лови мухи? Той се спира зад мухата и известно време стои неподвижен, след това внимателно и бавно се придвижва напред, безшумно местейки крак след крак. На края, приближил се достатъчно, той изхвърля език — и мухата изчезва. Англия е хамелеонът, а аз — мухата“, казал Лобенгула.

През 1890 г. двеста бели наемници — авантюристи, фермери, ловци — с една дума, „заселници“ — тръгват да завладяват Машоналенд. Те са отлично екипирани, с винтовки, осем карабини, две оръдия, коне, 150 фургона. Води ги най-опитният познавач на тези територии — Фредерик Селю, същият ловец, който бил приятел на Лобенгула. Придружават ги петстотин полицаи и няколкостотин чернокожи.

Като научил за това, Лобенгула им забранил да минат през Матебелеленд. Неговите войни напирали да се бият с белите, но той ги спрял. Едва след четири месеца, когато Мофат представил писмо с подписа и печата на кралицата, Лобенгула отстъпил. Отчаян, изплашен? Защо той, царят, решил да се подчини на една кралица…

Така наречената „колона на пионерите“ покорила безпрепятствено Машоналенд, основала пет укрепления, последното от които било наречено Солсбъри — днешно Хараре — по името на тогавашния премиер-министър на Великобритания. След като установили някаква форма на администрация, пионерите започнали подялбата на земите — защото на всеки от тях Роудс бил обещал по 1350 хектара плодородна земя и по 15 участъка в златоносните райони.

Лобенгула разбрал, че е ударил неговият час: „… те казали на моите хора, че са купили тази земя заедно с хората, които живеят там. Ваше Величество, искам от Вас да науча, как може да се купи един народ на каквато и да е било цена?… Защо Вашите хора убиват моя народ?!“, пита Лобенгула за последен път бялата кралица.

Когато вижда, че Роудс струпва войски по границата и търси повод за провокация, вместо да влезе в бой, Лобенгула започва саморазправа със своите съветници, които се обявили против тактиката на изчакване.

А колонизаторите се приготвят за война с още по-голямо настървение — този път те ще получат два пъти повече земя, по 25–26 златоносни участъка, и дял от богатствата на Лобенгула. „Аз ще ви направя милионери…“, казал Роудс.

И повод лесно се намерил — шоните откраднали 45 метра телеграфна жица. „Добре разбирам, че рязането и кражбата на жица е нещо сериозно, тъй като тя е устата на белия човек…“, въпреки това извинение колоните на завоевателите тръгнали.

… Преди да напуснат своята столица, ндебелите я опожарили. Следват три големи сражения, „… които бяха нещо като лов на елени, бедните, хвърлиха се да бягат, а ние на конете след тях стреляхме почти в упор…“, пише в мемоарите си един от участниците.

Отрядът на майор Уилсън се спуснал да преследва царя. Поради падналите дъждове войниците не могли да преминат реката Шангани. Те били обградени от ндебелите и избити до един.

И така, през есента на 1893 г. Британската южноафриканска компания с изпълнителен директор Сесил Роудс завладява и Матебелеленд, с една дума — всички територии, в които се очаква да бъде намерено повече злато, отколкото в ЮАР.

На един от хълмовете Матопос, срещу гроба на Роудс, се издига висок мемориал в гръцки стил. Четирите барелефа изобразяват войниците на майор Уилсън, които размахват храбро винтовки и ножове. Надписът гласи: „На смелите мъже“ и са изредени имената на тридесет и петимата. След това: „Не остана жив нито един“. Говори се, че те умрели с „Боже, пази кралицата“. Същата кралица с дългия розов език, която ги призовала да водят битка „срещу варварщината в името на цивилизацията“.

А ако попитате някой шона или ндебеле къде е погребан Лобенгула, той ще вдигне рамене и ще замълчи. Поверието гласи, че не бива да се търси неговия гроб.

Самият Лобенгула изрично подчертал, че не желае след смъртта му косъм или костица от неговото тяло да бъдат докоснати от бял човек. Никога и при никакви обстоятелства.