Павлина Михайлова
Следа от носорог (31) (Зимбабвийски етюди)

Ние или животните, а най-добре заедно

Много хора смятат, че днес животните в Африка живеят в най-затънтените и недостъпни за човека райони или са затворени в национални паркове и резервати. В действителност картината е по-различна — страшните, кръвожадни животни са навсякъде в природата и населението не намира нищо странно в това. То живее с тях, убива ги, когато му пречат или когато има нужда от храна. Слонове тъпчат посеви и хора, непредпазливи рибари стават жертва на крокодили, бабуини разкъсват деца и кози. Това, което е необичайно за населението, е, че то е задължено да се придържа към някакви програми за запазване на видовете и че, примерно, има право да убива само определен брой от всеки вид годишно.

Когато през 1871 г. англичанинът Фредерик Селю, който по-късно се прославя със своите изследователски и колонизаторски подвизи, стъпва в Матебелеленд, той има щастието да види животинския свят на Южна Африка в цялото му богатство и великолепие. Представете си половин милион души, които не са разполагали с огнестрелно оръжие, върху площ от 390 хиляди квадратни километра и деветнадесетгодишният любител на спортната стрелба, който получил от цар Лобенгула разрешение да ловува по неговите земи. Колко слонове, лъвове, леопарди и всякакви тревопасни са намерили смъртта си по време на неговите експедиции във вътрешността на страната… Впоследствие много защитници на дивата природа ще го обвинят, че е убивал напразно или че се е лакомил за слонова кост. Вероятно истината е някъде по средата — Фреди е съчетавал приятното с полезното. Така например в книгата си „Ловни приключения в Африка“ той прави научни описания на всички срещнати животни, растения и насекоми, рисунки и подробни карти на изследваните от него местности, заради което Кралското географско дружество го отличава със златен медал.

През третата третина на XIX век по примера на Селю към тази неизвестна дотогава част на Африка се устремяват много млади хора, жадни за приключения, ловни трофеи, злато и диаманти.

В началото на XX век по призива на Сесил Роудс и английското правителство насам обръщат поглед и английските малоимотни фермери и занаятчии. До 1923 г. цялата територия на страната е преразпределена и не остава място, където да не е стъпил белия човек. Израстват градове, прокарани са 12 800 км пътища, 1800 км жп линии, разорани са стотици декари земя. Всичко това, заедно с безразборното избиване на дивеча, допринася за неговото драстично намаление.

През 1929 г. правителството на Южна Родезия полага начало на системните грижи за дивата природа. Създадени са първите национални паркове, а населението е принудено да се пресели в други райони. Приет е закон, според който всички диви животни са собственост на държавата и тяхното неконтролирано избиване е забранено.

Лишени от земята си, лишени от правото си да ловуват, поставени на ръба на оцеляването с въвеждането на паричната икономика, хората изменят на своето традиционно стопанско отношение към животните. Естествено те продължили да ги убиват, но вече без да се съобразяват с техния брой. Лозунгът „Ние или животните“, издиган по времето на колониализма, се повтаря по различни поводи и днес.

През 1975 г. правителството на Южна Родезия приема Акт за дивата природа и националните паркове, с което узаконява правото на всеки собственик на земя да се разпорежда, както желае с дивеча в рамките на своята собственост. Единственото условие е да не посяга на видовете, обявени за специално защитени от закона.

Ефектът, постигнат за период от двадесет години, е поразителен. Големите фермери започват да отделят годишно по 6% от земята си за развъждане на дивеч. Защото се оказало, че е пет пъти по-рентабилно да се отглеждат диви животни, отколкото говеда — месото се продава като деликатесно, на високи цени; могат да се построят частни паркове с къмпинг и ресторант, да се организират ловно и фотосафари.

Селските общини, особено тези, които притежават земя близо до националните паркове, са заинтересувани дивечът да се увеличава — когато убият един слон, те имат хиляда килограма месо и нищо повече. Но ако дадат земята си под наем на туристическа агенция, получават и месо, и пари в брой.

Неуспешната политика на Кения, Танзания и някои други страни в опазването на животинския свят разтревожи международната общественост в лицето на CITES („Конвенция за международна търговия със заплашени от изчезване видове“) и тя побърза да предприеме извънредни мерки за овладяване на положението. През 1985 г. бяха гласувани квоти, чрез които се ограничаваше търговията с диви животни и техните продукти. По-късно стана ясно, че само 25% от търговията със слонова кост се извършва по легален ред. Този факт изненада ръководството на CITES, и то реши през 1989 г. (под натиска на САЩ) да обяви слона за вид, заплашен от изчезване, който да бъде вписан в Червената книга и търговията със слонова кост да бъде изцяло забранена.

За Зимбабве това решение се оказва, меко казано, едва ли не най-неподходящото. Първо, търговията със слонова кост от легална се превръща в нелегална. Второ, Отделът за националните паркове и организация на дивата природа е лишен от един сигурен източник на валута. За периода 1981–1991 г. страната е продала 125,5 тона слонова костна цена 13 млн. щ.д. А с нарастването на търсенето цената на 1 килограм скача от 36 щ.д. през 1981 г. на 200 щ.д. през 1994 г. И броят на хората, готови да рискуват живота си, се увеличава — за последните пет години са убити 168 бракониери. В същото време заплатите на така наречените „антибракониерни единици“ остават в рамките на 60–80 щатски долара, като един човек „покрива“ 100 кв. м., вместо препоръчаните 20.

Днес дивите животни на Зимбабве са предмет на особено внимание от страна на световните специалистки по бракониерстване. Каналите за снабдяване със слонова кост и наркотици се ръководят от един и същи центрове в Пакистан, Индия, Хонконг. Модерно въоръжени банди от Ангола, Мозамбик и Замбия, готови да убиват не само дивеч, но и хора, пресичат безпрепятствено границата със Зимбабве. Защо?

Защото броят на слоновете вместо да намалява (както в другите страни) застрашително расте. От 5 хиляди слона в началото на 20-и век днес те са вече 50–60 хиляди. Като се има предвид, че за период от 25 години са убити повече от 50 хиляди.

Причините за този феномен са следните — високият прираст на слоновете — 5% годишно, което означава, че за 14 години те удвояват броя си; липсата на естествени врагове (с изключение на човека), голямата продължителност на живот — до 60 години.

На практика — забранена или не, търговията със слонова кост продължава: дали за нуждите на сувенирната индустрия или се складира, кой печели от това, и как страните от Западна Европа се опитват да налагат своите разбирания за опазване на природата в Африка — каквито и да са отговорите на тези въпроси, контролът върху числеността на слоновете не може да бъде преустановен нито за минута. Защото природата не търпи нарушаване на екологичния баланс — вместо 35 хиляди слона, да живеят два пъти повече. Техният прираст заплашва естественото развитие на Другите животни. Унищожаването на огромни количества Дървесна маса довежда неминуемо до засушаване. Понастоящем 90% от дохода на някои селски общини идва от „отглеждането“ на дивите животни. Които причиняват безброй пакости на посевите и околната среда. С една дума — селяните влагат средства, от които няма възвръщаемост. Авторитетни източници пишат, че страната щеше да намери сили да се справи с бракониерите, които безсрамно унищожиха носорозите, ако не беше забраната на търговията със слонова кост. Каква полза от струпаната слонова кост на стойност 125 млн. щ.д., като тя не може да бъде продадена, а парите — оползотворени?

Разселването на слоновете в други африкански страни, където те са вече изтребени, е много трудно, защото на практика е невъзможно да бъдат транспортирани с хиляди. Освен това CITES забранява подобни дейности. Контрацептивната програма се оказа неуспешна. Единственият начин за поддържане на екологичното равновесие в Зимбабве е унищожението на слонското свръхнаселение.

Програмата за физическо ликвидиране на слоновете е приложена за първи път в Африка през 1964 г. Въведен е специален термин — culling, което звучи почти като killing, и на практика също означава убиване, но контролирано. Фактически това е една природосъобразна процедура, която замества дейността на техните естествени врагове — хищниците.

На практика кълингът е цяла наука, защото се занимава с проблеми от много специфично естество — кои екземпляри да бъдат убити, женски или мъжки, на каква възраст, начините за извършване на самото убиване и т.н.

Всеки знае, че слоновете имат спомени за стресовите ситуации, в които са попадали. Поради тази причина са били необходими дълги години, за да бъдат „цивилизовани“ до такава степен, че да не се плашат от автомобилите в националните паркове. Затова се смята, че ако се унищожи едно стадо наведнъж (до 200 глави), няма да има кой да си спомня за „лошия човек“.

При този огромен брой слонове бракониерската дейност не е толкова явна и впечатляваща, но тя съществува и ще се разширява, докато трае забраната върху търговията със слонова кост. Улеснявана от корупцията във висшите правителствени кръгове. Само отварянето на световния пазар за тоновете слонова кост, струпани в страната, би могло да преустанови бракониерството.

Друг основен източник на средства за поддържане на дивата природа е туризмът. Зимбабве има много уникални природни забележителности. Достатъчно е да бъдат споменати водопадите „Виктория“. Географското положение на страната също е благоприятно за развитието на туризма. В Ботсвана тече река Окаванго, чиято единствена в света безотточна делта умира в пясъците на Калахари. На юг е ЮАР — стара мечта на много туристи и пътешественици. В момента туристическите компании от района обединяват усилията си — те предлагат пакети за южна Африка, като една двуседмична екскурзия например включва Зимбабве, Ботсвана и ЮАР.

След 1980 г. туристическата индустрия постепенно стъпи на краката си. През 1993 г. страната е посетена от 750 хиляди туристи, които са оставили средно по хиляда щатски долара на човек. След отмяната на международните санкции срещу ЮАР стотици южноафриканци, жадни за впечатления, нахлуха в страната и скоро се очаква техният брой да достигне 40% от общия брой на туристите в Зимбабве.

Днес страната разполага с 11 национални парка, 21 резервата и 16 сафари-парка, които заемат общо една шеста от нейната територия. В тях живеят 291 вида земни бозайници, между които „седемте големи“ — слон, хипопотам, носорог, лъв, жираф, бивол и леопард; 153 вида влечуги (черна, зелена мамба, египетска кобра и питон); 610 вида птици (щраус, пчелояд).

Някои животни са под специалната защита на закона — мравояд, бял и черен носорог, диво куче, маршалски орел, синя лястовица, кафява хиена, бял щъркел, жерав, кейпски лешояд.

За чест на шоните и ндебелите нито един животински вид не е изчезнал от природата на Зимбабве през последните сто години.