Павлина Михайлова
Следа от носорог (17) (Зимбабвийски етюди)

„Разочарован съм от това, което става в моята страна“

Ян Дъглас Смит (1919), политик, роден в Шуругуе, получава икономическо образование в Роудския университет (ЮАР) и служи в Кралските въздушни сили по време на Втората световна война. През 1953 г. се присъединява към Обединената федеративна партия, от която се отказва през 1961 г., за да участва в създаването на Родезийския фронт. През 1962 г. става член на парламента, а две години по-късно министър — председател на Южна Родезия. След като не успява да се споразумее с Англия относно независимостта на страната, неговият кабинет обявява на 11 ноември 1965 г. Едностранна декларация за независимост, с която се поставя началото на петнадесетгодишната гражданска война.

След 1980 г. остава член на парламента и лидер на своята партия. През 1987 г., поради някои изявления зад граница, които били във вреда на република Зимбабве, той е принуден да напусне парламента и да се оттегли от активна политическа дейност.

(Справка от енциклопедия „Зимбабве“)

Къщата му имаше обща ограда с кубинското посолство, „онези комунистически приятелчета“, както се изрази моята осемдесетгодишна позната, докато ми обясняваше къде живее г-н Смит. Сигурно оставяха портата нарочно отворена през целия ден, когато той си беше у дома си.

Двор като всички останали в квартала, с много дървета и цветя. Градинар, като всички останали, който съсредоточено премиташе отпред.

Ян Смит — висок, слаб, с все още изправена елегантна фигура, избледнели светли очи, ме посрещна сам във фоайето. Изглеждаше нетърпелив да отговори на въпросите ми:

— Г-н Смит, когато питам някои местни хора: „Ако имате възможност да говорите с г-н Смит, какво бихте искали да му кажете?“, те ми отговарят, че биха желали да Ви питат как се чувствате днес.

— Разочарован съм от това, което става в моята страна. Ние бяхме обвинени, че сме се опитвали да маневрираме с Едностранната декларация за независимост, защото не сме искали да допуснем правителство на чернокожите. Това не е истина, това е част от комунистическата пропаганда. Ние винаги сме се опитвали да ускорим времето, когато чернокожите ще бъдат мнозинство в управлението на нашата страна, но желаехме това да бъде постигнато по еволюционен път, за да осигурим правителство, което е в състояние да поеме отговорност.

Мисля, че е важно да бъде отбелязано, че когато белият човек се е заселил тук (само преди сто години), хората не са можели нито да четат, нито са разбирали какво е това демокрация, гласуване и пр. Даже до преди 20–30 години половината от населението беше неграмотно и никога през живота си не бе гласувало. Според мен, сега всичко доказва, че революцията бе неуспешна и че правителството на тази страна е бедствие за нея — то е комунистически ориентирано, с разузнавателно управление, не по-различно от КГБ и ЦРУ. Обикновените чернокожи са миролюбиви, те желаят само да дадат образование на децата си и храна на семейството си. Днес много от тях казват, че са живели по-добре преди тази власт.

— Събитията, които се случиха през периода 1960–1980 г. бяха част от процеса на деколонизация в Африка и, според мен, рано или късно, белите щяха да бъдат принудени да се откажат от властта.

— Ние не бяхме истинска колония. Трябва да се подчертае фактът, че имахме така нареченото „отговорно“ правителство. Южна Родезия беше единствената част от Британската общност с такъв вид управление. Ние не бяхме ръководени от британски чиновници, които се връщат, като прелетните птици, всеки две години в Англия, а от родезийци.

— Вие казвате, че чернокожите не били още „узрели“ да управляват. Как може да се докаже това, преди да са дошли на власт?

— Цяла Африка на север доказва това твърдение, защото там цари хаос. Заедно с английското правителство ние изчислихме, че са нужни 12–15 години, докато чернокожите навлязат в управлението на страната. Ние вярвахме, че трябва да имаме смесено правителство и всички родезийци да работят заедно. Така че това беше просто въпрос на образование и обединение. Но повечето чернокожи не искаха демокрация. Те си имаха племенна система, която е по-добра форма на управление, отколкото настоящата.

— Според мен всяко общество следва свой собствен път на развитие. Трудно е да прескочи един етап и да попадне в по-следващия. Например сега е още рано да се говори за зимбабвийска нация, защото хората не са готови.

— Това е един много важен въпрос. По време на Ланкастърските преговори аз казвах на Нкомо (понастоящем вицепрезидент, б.а.) и на ндебелите: „Вие трябва да настоявате за федерална система, която ще ви позволи да имате максимална автономия в Матебелеленд. Вие сте народ с различна култура и език.“ И ако те бяха успели, в страната щеше да има повече спокойствие и нямаше 30 000 ндебеле да бъдат убити.

— За кризата през 1982–1987 г. ли говорите?

— Да, тя можеше да бъде избягната. Ако тръгнете на юг, ще стигнете до карангите, където е моят роден край — Гуеру. Там хората също не са доволни. И те искат по-голяма автономия. Но всичко се контролира много изкъсо.

— Какво мислите за политиката на Мугабе — политика на помирение (reconciliation policy)?

— Няма политика на помирение, в тази страна всеки е длъжен да прави това, което казва правителството.

— Добре, но все пак — никой не е бил обвинен и съден.

— Ако войната беше доведена до край, ние щяхме да победим, не тези хора. Англия и Южна Африка ни принудиха да спрем войната. Разполагам с очевидни доказателства, че терористите са искали да капитулира и да се върнат по домовете си, защото не можели повече да издържат. Както виждате, това е нещо по-различно от нещата, които чувате от хората, които контролират пропагандната машина.

— Бих казала, че за белите това е било удобно споразумение, защото са запазили позициите си в икономиката.

— Да, но ползата не е голяма. На повечето бели им беше даден шанс да напуснат страната и две трети от тях заминаха, защото как да живеят тук, при тези условия, където няма свобода. Защо мислите, че напуснаха?!

— Аз смятам, че въпросът със земята сега трудно може да бъде разрешен, тъй като тази власт пропусна подходящия момент.

— Чернокожите не си искат земята, това е само пропаганден трик на партията, за да спечели изборите. Те притежават повече земя, отколкото могат да използуват, защото нямат възможности и способности да я обработват. Аз мога да им дам още утре един милион акра, но не е там работата. Сега се говори: „Белият човек открадна икономиката и ако вие гласувате, ние ще си вземем икономиката обратно и ще я дадем на вас.“

— Как мислите, дали белите фермери са изплашени от планираната експроприация на земята?

— Струва ми се, че бяха. Но сега е ясно, че това правителство иска да използува земята за политически цели — взема я и я дава на висши чиновници и министри. Класически комунизъм. Просто ужасно. По същия начин се дава работа на „другарите“. И откъде имат пари?

Четирима работници в моята ферма, които едва изхранват децата си, ми казаха, че трябва да внасят по десет долара месечно в техните фондове. Знаете ли какво им отговорих? Че няма да им дам, нито цент дори. Нека да ме съдят, аз съм готов да кажа на света какво се прави тук. Като комунисти и социалисти те трябва да подкрепят хората, а не да ги ограбват.

— Миналата година бяха конфискувани два броя на ежеседмичника „Файненшъл Газет“, в които Вие сте говорили за корупцията на правителството. Във Вашето правителство нямаше ли корупция?

— Не, не мисля. Ако е имало, бих искал да знам къде и кога. Ние имахме фантастична страна и хора, абсолютно предани на едно — да служат на Родезия.

— Според пресата много родезийци искали да се върнат обратно в Зимбабве.

— Това си е чиста пропаганда. Има някои пенсионери, които искат да се върнат. Но статистиките показват, че повечето напускат страната.

— Истина ли е, че Вашата ферма не е в списъка за експроприация?

— Не, не е истина. Част от моята земя беше национализирана преди четиридесет години. В Мидлендс ми зададоха подобен въпрос. И един местен политик отговори: „Ние не можем да вземем фермата на господин Смит, защото тя граничи с голямо езеро, което снабдява Гуеру с вода. И ако там се заселят хора, езерото ще се замърси.“ Той допусна грешка, защото всъщност каза, че Смит е добър фермер, а ние бихме били лоши фермери. Аз не бих се оплаквал, ако моята земя бъде взета в името на националните интереси. Но те искат да ми откраднат земята, без да платят истинската й цена. С това ние, белите фермери, не сме съгласни.

Безработицата — това е големият проблем. Днес има по-малко заети в производството и селското стопанство, отколкото преди. Причината е очевидна — кой ще инвестира в една комунистическа страна, където трябва да плаща 40% лихви, а инфлацията е 30%?

— Но отскоро правителството започна да говори за либерализация на икономиката и за несоциалистически път на развитие.

— Те говорят, но нищо не правят. Много големи промишлени предприятия в страната са все още държавни. Щом открият някое предприятие, което е печелившо, те си казват: „Защо да оставим белите да правят пари, не може ли ние да ги правим?! Хайде да го вземем!“ Те го национализират и какво се получава? — Не след дълго то банкрутира.

Когато се сетя за милионите, хвърлени тук, и помощта, която те получиха, все си мисля каква чудесна страна щяхме да имаме сега, ако ние бяхме на тяхното място. Но на нас това ни беше отказано. За нас бяха санкциите и въпреки това ние предложихме на нашия чернокож народ по-добър живот.

Такава е Африка. Ние се надявахме да направим нещо по-различно от другата Африка. Защото имахме английска свобода, демокрация и справедливост. Често са ми казвали: „Вие имате повече свобода и демокрация в сравнение с Англия. Вие сте по̀ английски от самите англичани.“

Аз нямам желание да се връщам отново в политиката. Това, което ме интересува в момента, е тук да бъде създадена една прилична държава, където моите деца и внуци да могат да живеят нормално. Надявам се, че белите ще бъдат окуражени да останат и да допринесат за развитието на страната. И ние трябва да ги запазим, тъй като нейният успех е пропорционален на техния брой.

Това е моята родина. Аз я обичам. Аз съм африканец — в началото Вие попитахте как да наричаме местните хора — чернокожи или африканци. Добре — аз съм бял африканец. Израснал съм тук и всичко, което искам, е моята родина да преуспее.

Ян Смит умира на 21 ноември 2007 г. в Кейптаун, където се премества да живее през 2005 г.