Павлина Михайлова
Следа от носорог (2) (Зимбабвийски етюди)

Ако решите да дойдете в Хараре

Може да доплувате с кораб до Бейра или до Дърбан, а после с кола през Мозамбик за осем часа или през ЮАР за два дни. Но защо такова разточителство на време, след като столицата Хараре разполага с толкова симпатично user friendly летище.

Пролетта тук започва в лилаво. Благодарение на изобилието от огромни джакаранди целият град заприличва на голям лилав облак — земята се покрива с лилави цветчета, небето става лилаво. През октомври избухват в жълто високите акации. Към ноември цъфва огненото дърво (Flamboyant tree), с екстравагантни червени и оранжеви кичури. Послушно го следват мимозата, магнолията…

И ти се иска да вървиш и да вървиш по тихите улици, далеч от центъра, да се наслаждаваш на отрупаните с цветя огради, градините, скрити зад тях, на едноетажните къщи, една от друга по-приветливи. Всичко е потънало в зеленина и дискретност. Само от самолет могат да се мярнат правоъгълните кутийки, които задължително се белеят в някой от ъглите на огромните дворове — стаичките за градинаря и домашната прислуга. На всяка врата, за всеки случай табелките „пази се, куче“ и самите кучета предупреждават неканените да съблюдават необходимата дистанция, с една дума — да си знаят мястото.

Четириетажните блокчета и мезонети са също много издокарани. Всяко си има отделна ограда и градинка. Хората минават покрай теб — млади, слабички и стройни. Пълните си стоят в колите, по офисите или в ресторанта. Жените носят бебетата на гърба си, превързани с хавлиени кърпи или пелени и водят по едно-две дечица за ръка. Някои поздравяват с „хелоу“ и очакват твоята усмивка. Не вярвам да са научени или възпитани така. Доброто настроение струи дълбоко от душата им. Няма гняв и напрежение. Нищо, че цените на царевичното брашно пак са повишени, нищо че опашките за автобус са дълги километър. Защо да се сърдят и обиждат, докато са все още част от мечтата, наречена Хараре? Ще имат достатъчно време за това, когато се върнат по домовете си — от саморъчно направени тухли и вестници вместо стъкла, струпани в предградията — внимателно наречени „гъсто населените райони“, където живеят три четвърти от столичаните.

Зимбаб-буе, както ласкаво го наричат зимбабвийците, е разположено върху плато с височина 300–1500 м над морското равнище. То пресича страната от североизток на югозапад. На изток се среща с планините Вумба, Инианга и Чиманимани, които са високи до 2600 метра и представляват източната граница с Мозамбик. На север тече Замбези, която разделя Замбия от Зимбабве. Тя пълни Кариба — един от най-големите язовири в света, който дарява двете страни с електроенергия. Откъм Ботсвана на запад е също трудно да се проникне, защото там започва (или свършва?) Калахари. А на юг реката Лимпопо служи за граница с ЮАР. С тези природни особености, плюс маларията, сънната болест и дивите зверове се обяснява относително късното „откриване“ на страната — в средата на XIX век.

Красиви планини, полупустиня, савана с ниски дървета, плодородни долини, и най-големите водопади в света — какво още би могло да се желае, за да се нарече релефът примамлив и разнообразен. Въпреки че лежи на север от тропика на козирога, Зимбабве има чудесен субтропичен климат. Всеки ден, независимо дали е лято или зима, слънцето грее средно между пет и десет часа. Няма мъгли, бури, сняг, наводнения, земетресения. Като се сети за климата на Англия, човек започва да разбира какво е накарало първите белокожи да останат в тази далечна африканска страна и да я нарекат своя втора родина.

Всъщност, по-правилно е сезоните да се разделят на сух и дъждовен. През септември температурите са най-високи — достигат 30–35 градуса. И още не се е отронила една капка дъжд, когато дърветата и храстите започват да цъфтят — дошла е пролетта.

Дъждовният сезон съвпада с лятото — той продължава от ноември до април. Често дъждът е съпроводен от гръмотевици и вятър. Но за два-три часа облаците се успокояват, за много кратко, буквално пред очите ти, водата се оттича в специални шахти, всичко изсъхва и слънцето припича така, сякаш нищо не е било.

Понякога дъждът пръска нежно и едва забележимо в продължение на часове. И тъй като температурите са между двадесет-тридесет градуса над нулата, хората си вървят, даже без чадъри, и не му обръщат никакво внимание. Естествено наум се радват и си пожелават още, и още дъжд.

Но идва март и с него — краят на дъждовния сезон. Царевицата и тютюнът са прибрани, неусетно захладнява.

Някои дърветата пожълтяват, други, напротив — покриват се с цвят за втори път. Така през цялата година природата измисля щедро цветни изненади. От май до август дневните температури са около петнадесет градуса и пак може да се ходи по къс ръкав. Нощните спадат до пет над нулата, хората поддържат огнището или електрическите печки и се завиват с по три одеяла.

Няма да е пресилено, ако се каже, че изразът „времето е лошо“ за Зимбабве просто не важи. По-точен би бил коментарът — и днес времето е (не е) подходящо за спорт. Тъй като в тази страна се спортува през цялата година, и то навън. Всяко столично училище има плувен басейн, футболно игрище, тенискортове. Голфът е особено популярен сред белокожите. Тревата се поддържа в продължение на 365 дни зелена и подрязана. И всеки ден от седмицата могат да се видят бели бабички, скрибуцащи по хълмчетата със стикове в ръка и черните момчетата „къди“, които за два американски долара влачат количката с реквизита.

Много типични за зимбабвийския пейзаж са скалите, които представляват надземната част на гранитното плато. Някои от тях са полегнали като слонове. Други са струпани една върху друга, сякаш средновековни замъци. Трети са толкова проядени от времето, че представляват туристическа атракция — аха да паднат, докато балансират, но вековете минават, четири милиарда години минават, а те успяват да се задържат. Могат да се видят дори върху националната валута — зимбабвийския долар. Платото е едно от най-старите образувания на планетата и крие злато, диаманти, никел, азбест, мед и други полезни изкопаеми, които усилено се проучват.

Колкото лесно се привиква към слънчевите дни, толкова повече тежи ранното смрачаване. Денят на тази географска ширина е винаги с продължителност десет-дванадесет часа. През лятото към шест и половина слънцето се скрива и животът сякаш спира. Улиците опустяват, остават будни само няколкото нощни дискотеки и момчетата „Може ли да пазя колата Ви, сър?“ В предградията, където електричеството е оскъдно, нощта е изпълнена с пиене, жени и кръв в прахта. Но то си е работа на полицията.