Павлина Михайлова
Следа от носорог (28) (Зимбабвийски етюди)

Проблемът за литературата като част от племенната територия

— Какво е изкуство и наука и как ние, писателите, да ги използуваме, когато контактуваме с „корените на тревата“ (grassroots)? — Водещата ни погледна през очилата и зачака. — Какво е наука — това, което трябва да познаваме, за да оцелеем. Какво е изкуство — това, което използуваме, за да образоваме хората. Както всички знаем, „корените на тревата“ е една метафора за най-неоправданите слоеве на населението.

— Аз мисля, — коментира жената, която стоеше до мене, — че когато организираме срещи с такива хора, ние трябва да им обясним, че белите, които дойдоха тук преди сто години, не са във всичко прави. Например те ни казаха, че не било добре да се яде фасул с царевица. И ние започнахме да закусваме палачинки. Или — че не е здравословно децата ни да сучат по две години. Виж, за яйцата може би са прави, вероятно яйцата не са вредни за детския организъм, както ние мислехме… Аз написах една книжка с различни рецепти за консервиране, използувани от моя род. За съжаление тя е на ндебеле. Ето я, много ми се иска да я видя преведена на английски.

Седяхме край градския басейн, беше август, края на зимата и подухваше. Работните срещи на писателите се провеждаха едновременно на няколко градински маси. Международният панаир на книгата беше пред закриване и тази вечер щяха да бъдат обявени литературните награди.

Жената, която говореше, беше ниска и с необикновено пластични жестове, сякаш беше гумена — докато говореше, цялото й лице омекваше и само разказваше.

— Много бих искала книгата ми да бъде преведена на английски — повтори стеснително тя.

Кимнах с разбиране.

— Наистина интересна книжка, сигурно ще се намери някой да я преведе. И продължих мисълта си наум — както се е намерило издателство да я публикува. Само мога да гадая в какъв тираж — ако милион и половина души говорят ндебеле, 70% от тях могат да четат, 10-15% — да си позволят разхода, и 1% — да си я купят, това прави 500–1000 екземпляра, от които издателството очаква да има и някаква печалба.

Честно казано, когато цената на една книга е съизмерима с два чифта обувки или годишната училищна такса на един петокласник, всеки би се замислил за момент. Но такава дилема стои пред малко хора — ако разполага с подобна сума, зимбабвийците не биха се двоумили какво да купят — дреха, бутилка скъпо питие или една книга.

— Аз съм програмист. След като завърших училище престанах да чета. Нямам нито време, нито пари. Купувам си само списания и вестници, — признава Феликс, който работи в една от издателските къщи.

Не знам какво е коствало на Дорис Ндлову събирането на рецептите за консервиране, но фактът си е факт — още една тънка книжка се е наредила на лавицата до тристата (или четиристотин) произведения на зимбабвийски автори. Толкова са публикуваните. И самите писатели, които имат по една-две издадени творби, са около триста и петдесет. Напъпващите творци не могат нищичко да отпечатат, защото издателите не се решават да рискуват. Правителството няма фондове за подпомагане на младото писателско поколение, но има Цензорен съвет.

В провинцията библиотеките към всяко училище са от бедни по-бедни и децата не могат да свикнат да четат нещо друго, освен учебниците си. Затова издателите имат интерес да публикуват учебни материали, а не книги на местни автори.

Стоп, терминът писател в Африка има по-богато съдържание. Писател се нарича всеки, който пише — статии във вестници и списания, пиеси, стихове, инструкции, учебни помагала. И това не е съвсем точно казано, защото в Зимбабвийската женска писателска асоциация членуват жени, които не умеят нито да четат, нито да пишат. А само да разказват — предания, легенди, поучителни истории от устния фолклор. Тиражът на няколкото вече утвърдени имена не надминава десет-петнадесет хиляди. Процентът, който авторите получават от всеки екземпляр, е нерегламентиран, защото все още нямат правилник и съвет, който да защитава интересите им пред съюза на издателите. Журналисти, учители, свещеници, преподаватели — това са професиите, с които писателите фактически се изхранват. Някои жени на село също пишат, когато намерят свободно време, пари за лист и молив, и… ръкописите си, все още неизгорени от великодушните им съпрузи.

Всъщност всичко това изглежда съвсем естествено, като се има предвид, че зимбабвийската литература е едва на 38 години. Шумерската е на около 4000 години.

Първите новели на шона и ндебеле са публикувани през 1956–1957 г., по времето, когато се формира африканската интелигенция — учители и свещеници, успели да получат образование в чужбина. Тогава е завършено и стандартизирането на официалните езици шона и ндебеле, доста трудоемко мероприятие, защото те имат няколко десетки диалекта.

През петдесетте години започва борбата на африканските държави за независимост. Много от младите хора се хващат за писалката, примамени от политическата трибуна, но тъй като управляващата власт не е имала интерес да поощрява политическото мислене и писане, пък и четящата аудитория била ограничена, те оставяли писателското поприще и се хвърляли в политиката.

Появили се автори с различен социален опит, стил и подход, обединени от искреното желание да запълнят (както и докъдето могат) липсата на писмено литературно творчество и писмена история. Предпочитаните теми — моето детство, легенди и предания на моето племе, славната война за освобождение от колониализма — разкриват силното им чувство за родова и племенна принадлежност и стремежа им към самоутвърждаване чрез описание на собственото си културно и историческо наследство.

Сравнително по-нови теми за зимбабвийската литература са индустриализацията, урбанизацията, уестърнизацията и техните негативни последствия върху традиционното африканско общество. Късите разкази и новели, написани в полудокументален стил, са най-предпочитаната литературна форма.

Както всяко бебе, и зимбабвийската литература е готова да говори на различни езици. Нейни учители са най-добрите произведения на английската, американската, африканската — по-специално нигерийската и южноафриканската класика. Две трети от писателите пишат на майчиния си език, което е много обнадеждаващо. Въпросът е там, че местните езици са задоволявали родовообщинните отношения и след появата на европейските заселници, животът за кратко време се усложнил до такава степен, че нужните думи и термини са били заимствани направо от английския език, без да протече един естествен процес на развитие на езика.

Затова всички официални документи се издават на английски, а шона и ндебеле се използуват предимно в ежедневието. Десет-петнадесет процента от авторите предпочитат да пишат само на английски. Което предполага, че тяхната аудитория ще бъде по-малобройна, но за сметка на това — по-отбрана. Ако желае да бъде винаги разбран, един автор трябва да владее и шона/ндебеле, и английски. С една дума — да бъде достатъчно грамотен, за да пише грамотно. Седемдесет процента от съвременните автори имат завършено средно образование.

Как прохожда зимбабвийската литература? Писателският съюз развива голяма пропагандаторска и просветителска дейност и според неговия заместник-председател Стефан Чифуниидзе, заема второ място в Африка след съюза на писателите в ЮАР. Някои от младите получават стипендии зад граница — в Канада, Щатите, Англия, и се радват на безгрижни студентски и аспирантски години. Понякога тяхното връщане в страната е под въпрос, защото и за добре образованите става все по-трудно да си намерят работа.

Вечерта по време на връчването на наградите, се запознах с Ивон Вера, която беше удостоена с поощрителната награда на писателите от Британската общност за най-добра книга на африкански автор. Тя се похвали, че идва от Канада специално за случая. „Заминах, за да уча в Торонто. След като завърших висшето си образование, останах да работя върху докторска дисертация на тема «Произведения на африкански автори, писани в затвора». Знаеш ли колко е хубаво в Канада! И стипендията ти стига за толкова много неща.“ Ивон ми каза, че смята да се върне и да работи като учител в Матебелеленд, на което аз не повярвах.

… Който и да го срещне, ще забележи, че очите му са тъжни. От една страна, борбата за независимост е продължила с 15 години повече, отколкото в останалите африкански страни (изключения — Намибия, ЮАР). От друга — обществото, в което живеем, беше и си остава несправедливо — сякаш казват очите на бебето, наречено Литература.

Въпреки това, младите го обичат и му се радват. Търсят нови книги, нови имена, правят ксерокопия. Колкото и сантиментално, наивно и песимистично да звучат понякога първите му слова. Така е, когато се родиш със закъснение, и по изкуствен път — няма начин да не се чувстваш изтърсак. Но от такива чувства пък голяма полза няма.

Ако срещнете тези имена, не ги подминавайте — Шимер Чинодия, Дамбудзо Маречера, Чарлз Мунгоши, Чинджераи Хове, Тсиси Дангарембга, защото те са вече част от зимбабвийската класика.