Павлина Михайлова
Следа от носорог (27) (Зимбабвийски етюди)

Ние следваме сянката на дървото

Неделя. Тендаи, едно от съседските момичета, което работи в апартамент номер три, обеща да ме заведе на църква. Не можех да отида сама. Погледнах в телефонния указател — напълно излишно, защото никой не поставя адрес и номер на дървета. Тендаи се облича — тоест, увива бял плат около тялото си, и се смее. Сега ще отидем, сигурна съм, че няма никой да протестира, ако само седиш и наблюдаваш. Аз не споделям ентусиазма й, въпреки че много ми се иска всичко да стане така, както тя си го представя. Тендаи е на моите години, припряна и много съобразителна. Мъжът й работи на другия край на Хараре и живее при работодателя си, нещо обичайно за този град. Аз също умея да лекувам. И всички ме слушат, когато говоря, казва Тендаи. Значи ти си един от проповедниците, отбелязвам сериозно аз. Да, всеки може да стане, стига да иска да помага на другите. Най-сетне излизаме.

Отстрани на пътя, под дърветата, се белеят групички от хора. Коя е нашата църква? Тендаи ми показва един черен път, който води към голямо красиво дърво в средата на полето. Няма студени стени, страшни кръстове и миризма на тамян. Хората седят под дървото и си говорят. Те принадлежат към една обществена прослойка — тази на най-ниско образованите и най-ниско платените: градинари, пазачи, общи работници във фабриките, сезонни работници по фермите, домашни прислужници. С една дума, градската и селската беднотия.

Тендаи уверено излиза от колата. Петнадесет минути по-късно се връща, като не може да скрие колко е разстроена: Казаха, че нямало нищо да разбереш, защото те говорели на шона, не на английски. А не споменаха ли нещо за това, че съм бяла? — аз я гледам право в очите и тя започва облекчено да мрънка: Да, белият човек щял да пречи на техните молитви. Господ бил бял и за нас е по-трудно да бъдем разбрани от него, много съжалявам, че те подведох…

Това обяснение може да подскаже произхода на църквата на Йохан Маранке в Зимбабве (Вапостори Маранке) — тя е част от африканската независима църква, която се е появила като протестно движение срещу колонизаторите. През тридесетте години Маранке се нарекъл апостол и казал, че неговите последователи трябва да се дистанцират от останалия свят. Той обявил бойкот на западната култура и нейните нравствени ценности. Днес Африканската независима църква има в целия континент около десет хиляди разновидности и секти.

Ще те заведа при един човек, който ще ти разкаже всичко и ще ти даде лекарства, за да решиш проблемите си. Нали имаш проблеми, пита Тендаи. Аз кимам утвърдително: лекарствата не са ли едни малки камъчета. Да, отговаря важно Тендаи, но моите свършиха. Те са едни много специални камъчета, които се събират на много специално място. И само един човек в страната знае къде е то. Поглеждам с тъга голямото дърво, пред което хората в бяло се кръстят, небето, под което се молят, и тръгвам.

Тимоти, който знаел за движението на Вапостори Маранке, работи като готвач и е сляп с дясното око. Той ме посреща със съответното подозрение — коя съм и защо се интересувам. Досега бели не го били молили за помощ и трябвало да се поиска разрешение. Но като всеки проповедник, който е намерил слушатели, не се сдържа и започва да обяснява идеите, който изповядва:

— Ние вярваме в Христос, който е единствен бог на света.

Коментар за читателя: Днес зимбабвийското религиозно пространство е поделено между всички големи църкви. Най-разпространено е християнството, като вярващите са 60%. В душите на хората християнството се асоциира с цивилизацията и прогреса. Африканският елит (бизнесмени, политици), средната класа (интелигенция, фермери) плюс прослойката на дребните държавни чиновници и техническия персонал отхвърлят традиционната религия на своите родители като символ на изостаналост и бедност. Пременени в най-новите си дрехи, с лъскави обувки и коли те пълнят всяка неделя християнските църкви, пеят химни на английски и приемат напълно западния начин на живот. Без да се замислят, те се отдават на християнството, защото за тях то е задължително условие за постигане на социален успех.

За Тендаи и нейните приятели християнската религия също е добре дошла. Принудени от обстоятелствата или водени от нежеланието да живеят повече на село, много млади хора се устремяват към града, изобретение на цивилизацията. Християнството им предлага нравствен кодекс за тези обществени отношения, които са непознати за рода и комуната на село. Например наемател — собственик, работник — работодател, и пр.

В същото време понякога тези хора нямат възможност да си купят дори торба царевично брашно. За тях остава празна мечта да се облекат прилично и да отидат на неделна проповед. И за всичко са виновни белите, които са се довлекли с образованието си, религията си и културата си, без никого да питат и с никого да се съобразяват.

— Обличаме се в бяло, защото белият цвят е най-красив.

Сака, ризи, обувки и часовници — атрибути на цивилизацията, са недопустими. Белият плат се намира лесно и не е скъп. Ако нямаш друго, в края на краищата можеш да се увиеш и с един чаршаф.

— При нас идват дори министри, но тайно, в късните часове.

Тази религия привлича африканските мъже, защото няма нищо против полигамията, така остро критикувана от християнските мисионери.

— Ние можем да лекуваме всякакви заболявания. Ето например този колан, той се слага на челото и главоболието минава за две минути. Някои от лекарствата се поставят в чаша вода, която следва да се пие в продължение на три дни, или с нея трябва да си полееш главата, зависи от оплакването. Нашите лекарства могат да помагат и тогава, когато духовете на прадедите са разгневени.

Християнството не може да предложи нищо подобно. Лечението и лечебните ритуали заемат централно място в африканската религия. Вместо н’анга под дървото има проповедник, който също раздава лекарства, с който също може да се говори за всичко. Човек се успокоява и притеснението му се изпарява като вода на асфалта след дъжд. Защото вече не е сам в джунглата, този път наречена град, а е отново сред приятели (вместо роднини), които няма да го изоставят.

Колкото и да се кълнат във вярност към Христа, африканците носят своята традиционна религия дълбоко в душите си и в момент на криза или трагедия те се обръщат за помощ към нея.

— Ако лекарствата не му помогнат, болният трябва да потърси лекар.

Тази допълнителна забележка е направена, защото доскоро е било забранено на вярващите да вземат хапчета, а на децата — да ходят на училище.

— Събираме се на групи от по тридесет-четиридесет души. Добре е дървото да има голяма сянка и докато слънцето грее, ние се местим подир нея. Ако завали, се скриваме под някой навес и после пак продължаваме. Дървото не трябва да се сменя, защото хората няма да знаят къде да ни намерят.

Един приятел ми каза — всеки път, когато видя групичките, облечени в бяло, си мисля — кога ще вземат да направят едно голямо събрание?

— Никога, — му отговорих аз, — защото груповата психотерапия е ефективна само в такива малки общества. Те заместват липсата на социален живот и семейни контакти. Защото, освен всички травми, с които е свързано приспособяването им в града, тези хора трябва да преживеят и шока, че са съвсем сами, извън познатите родовообщинни отношения, в един непрекъснато променящ се свят, чиито правила и закони не познават.

— Нашата религия има много последователи, не само в града, но и на село.

Засилващата се социална диференциация в зимбабвийското общество допринася за увеличаване броя на тези, които търсят помощ и надежда в религията на Вапостори Маранке. Африканската независима църква е синтез между християнството и традиционните вярвания. Или по-скоро — един компромис между тях. Хората вземат това, от което имат нужда в момента, и правят невъзможното — едновременно, в една и съща душа, избягвайки всякаква конфронтация, си съжителстват Христос и духовете на прадедите, вещици и кръстове, жертвоприношения и гадатели.

— Човек е свободен да отиде под дървото, когато може.

Тази религия не пита, не изисква, не задължава. Тъй като нейните последователи не са в състояние да променят естествения ход на събитията, те се опитват да следват поне сянката им.