Павлина Михайлова
Следа от носорог (4) (Зимбабвийски етюди)

Всички изследвания са приключени. Забравете.

Преди 40 хиляди година всеки е можел да срещне прадедите им по Средиземноморския бряг. Триста века по-късно — само в цяла субекваториална Африка. А днес вероятно ще си тръгнете от ботсванския централен резерват „Калахари“, където те са част от обещаната туристическа атракция, без да сте ги зърнали.

Фактът, че все още съществуват, възбужда в изненадващо голяма степен любопитството на хората — същите ли са като в праисторическо време, още ли рисуват по скалите…

В каталозите и модерната литература на буква Б няма нищо споменато за тях. Не се учудвайте. От 1969 г. е прието те да се наричат Сан-пийпл, тоест хора от народа Сан. Защото бушмен било обидна дума. А право на всеки равноправен гражданин е да не бъде обиждан публично. Особено, ако е представител на първия и единствен народ, обитавал южна Африка от началото на каменната епоха досега.

Щеше да бъде прекрасно, ако последните изречения отговаряха на действителността. За съжаление бушмените, на които не им пука как ги наричат, са вероятно между хиляда и три хиляди души. Става дума за тези, които са изтикани в Калахари, от двете страни на границата между Намибия и Ботсвана, и живеят само благодарение на лов и събиране на плодове, без да поддържат контакти с цивилизацията.

Останалите тридесет-четиридесет хиляди „опитомени“ бушмени водят мизерно и унизително съществувание като трето качество хора. Те са загубили способността си да живеят постоянно в пустинята, където някои от малкото водоеми са пълни с вода само 40 дни през годината. На тях не им остава нищо друго, освен да обикалят кладенците на големите скотовъдни ферми и да се хващат на сезонна работа за няколко щатски долара на месец и малко храна.

Факт е, че никой не ги обича — нито черни, нито бели. Отвсякъде ги гонят и всички се отнасят към тях като с „хора, които не могат да броят до три, изостанали, примитивни, бракониери, крадци, номади, нашественици“. Въобще понятието „бушмен“ носи твърде богато негативно съдържание. Да не говорим за чувствата на намибийците към тези бушмени, които участваха в жандармерийските отряди на ЮАР (бившия колонизатор на Намибия) срещу Африканските освободителни сили.

А междувременно целият културен свят се възхищава на рисунките на техните прадеди, които покриват хиляди гранитни скали от пещерите на Испания до нос Добра Надежда. Каква жизнерадост, душевна хармония и въображение струи от тях!… И човек не може да не се запита — какво е причинило консервирането на бушмените на този ранен етап от тяхното развитие? И как са запазили до такава степен своята самобитност въпреки дванадесетте века борба за оцеляване?

До VII-VIII век от н.е. бушмените се радвали на щастлив и спокоен живот в южната част на Африка. Те били изобретили вече лъка и стрелата и имали в изобилие месна храна. Тъй като климатът бил по-влажен, плодове и корени също се намирали без затруднение. Всичко това не ги подтиквало да се занимават със скотовъдство, земеделие и занаятчийство.

На тази степен на развитие — в прехода между каменната и бронзовата ера, ги заварват чернокожите от езиковата група банту, които емигрират откъм Екватора. Те познавали металите, били по-агресивни и войнолюбиви.

През XVII век в битката срещу бушмените се включват холандските бури, които се заселили на нос Добра Надежда. Те измислили прозвището бушмен и започнали систематически кампании за физическото им изтребване. Наравно със слоновете и носорозите. Не можели да ги търпят, защото не подлежали на никакво обучение, тоест, не ставали за роби и слуги. И, второ, крадели от добитъка им. Първото научно описание на бушмен е направено през 1857 г. в затвора Кейптаун.

Два века били съвсем достатъчни, за да изчезнат бушмените от Южна Африка.

Поради което на някой му дошло наум, че този народ в най-скоро време ще бъде напълно изтребен, а за срам на цялата съвременна наука не са извършени антропологични, екологични, психосоциални, демографски и всякакъв вид модерни проучвания. През 1951 г. е организирана първата научна експедиция до пустинята Калахари. По-късно в изследванията на бушмените се включват музиковеди и етнографи. Направени са филми, записани са стотици аудиокасети. Построени са специални селища, където те да живеят и да учат. Правителството на Ботсвана разрешило 20 000 квадратни километра от централния резерват „Калахари“ да бъде предоставен на бушмените. Който желае — нека заповяда!

Дотук — добре. Само че от двайсетина години неуките бушмени с помощта на шведски и норвежки неправителствени организации започнаха да търсят правата си. Защото на практика те бяха обявени за нашественици, скитници и бракониери от тези, които отнеха земята им и я предоставиха на фермерите.

В началото на 1994 г. техни представители официално поискаха земя за племето си. Земя с дивеч и вода (а не пустиня), върху която да живеят така, както могат и както намират за добре. Но правителството на Ботсвана обяви, че бушмените били равноправни граждани като всички останали и искането им е противоконституционно.