Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (9)

Глава 8

Момичето го поведе бързо надолу покрай укрепленията на цитаделата, докато излязоха на площад „Али Мохамед“. Той помисли, че тя ще го прекоси и ще тръгне към старата гара отсреща, но вместо това тя тръгна на север и се поколеба пред хаотичното движение на площад „Румеле“. Докато тя се чудеше, той пресече до официалните коли, ангажирани с групата — тази на Алекс Кърк беше с американското знаменце на предния капак. Иън се приведе през прозореца на британския автомобил. Зад волана седеше сержант канадец, който му отдаде чест.

— Когато дамите се върнат с г-н Уинънт и полковник Рузвелт, карайте направо към пазара. Аз ще се присъединя към вас там — нареди Иън.

Той се озърна към ъгъла и видя, че момичето още чака. Една двуколка с магаре понамали, но тя поклати глава. Секунди по-късно Иън забеляза, че жената е вдигнала показалец към улицата — така в Кайро спираха такси. Една кола спря и тя се качи на задната седалка.

Той бръкна в джоба си, запали цигара и се отдалечи бавно от правителствените коли към някаква вестникарска будка, но личеше отдалече с ръста си и британската си униформа, така че нямаше никакъв смисъл да се опитва да се слее с обстановката. Тя се беше свързала с него чрез бележката и очакваше да я последва. Всякакво допълнително увъртане щеше да е само коз в ръцете на враговете, които беше споменала. Ромел можеше да го няма отдавна, но Кайро все още гъмжеше от немски шпиони.

Щом таксито й се вля в трафика, той излезе напред и махна на друго. В Кайро не беше лесно да хванеш такси, тъй като всеки шофьор първо договаряше цената, а след това тръгваше по курса, но той натика в ръцете на нубиеца шепа египетски лири и му каза, че е „военна работа“. Таксито на момичето обръщаше и се насочваше по широкия булевард „Шариа Мохамед Али“. Иън го последва.

„Шариа“ беше арабската дума за „път“ или „улица“, но това беше булевард, който се точеше на няколко километра от Стария град на Кайро към модерния квартал „Градини Езбекие“, като минаваше покрай различни джамии и правителствени сгради, кралския дворец и Арабския музей. Завършваше пред сградата на Операта. Иън слезе и като тръгна забързано наляво, се озова на улица „Ибрахим Паша“.

Право пред него зад клуб „Типерари“ се намираше хотел „Шепърдс“.

Явно момичето с шафрановия шал също искаше коктейл „Многострадално копеле“.

Иън подмина сенчестата тераса, от която „кхауага“, както египтяните наричаха европейските туристи в Кайро, наблюдаваха тълпите по улица „Ибрахим паша“ от удобните си плетени столове, и потъна направо в сумрачния хлад на Мавърската зала.

Шафрановият шал не се виждаше никъде по обемистите кресла около осмоъгълните маси, така че той кимна на скучаещия край рецепцията служител и тръгна по голямото стълбище, оградено от парапет с абаносови колони във формата на жени с голи гърди. Един от приятелите на Иън веднъж беше описал „Шепърдс“, който от сто години доминираше в живота на изгнаниците и емигрантите в Кайро, като египетската гробница на кралица Виктория. Доста правдиво описание. Балната зала стенеше под тежестта на червените дамаски и имитациите на колони от Карнак. Пушалнята можеше да бъде централната камера на гробницата, облицована в кожа. Дори тоалетните бяха претруфени и мъжете предпочитаха да се облекчават в алеята зад хотела, вместо в тях.

— Кенефи като Британския музей — обичаше да казва Иън. — Човек очаква някой доцент да му избърше задника.

През този ноемврийски следобед в „Дългия бар“ точно встрани от главното стълбище имаше едва няколко души. Все още беше рано за офицерите и хората от правителството. Разбира се, и тук нямаше момиче с шафранов шал, мотаеха се само някакви цивилни, незнайно откъде дошли. Напоследък Северна Африка беше залята от хора от всякакви народности и класи, които търсеха убежище от войната. В „Шепърдс“ обаче допускаха само най-състоятелните и представителните.

Иън пристъпи до бара и кимна на Джо.

— Джин и тоник — поръча той и небрежно огледа помещението, докато прошареният швейцарец се пресягаше за бутилката.

В далечния ъгъл, почти невидим сред драпериите на завесата по огромния прозорец, седеше сивокос мъж с великолепен мустак и разгръщаше страниците на седмичника „Египетска звезда“. От предния джоб на тъмносивия му костюм се подаваше прилежно сгънат шафранов шал.

Иън плати за питието си и се насочи към стойката с пресата. В „Дългия бар“ се получаваха водещите световни вестници, някои бяха отпреди едва няколко дни. Всички бяха добре изгладени и висяха от отделни дървени щипки. Спря се и посегна към най-големия от вестниците на Бийвърбрук, „Лондон Ивнинг Стандарт“. Беше чел броя в клуб „Уайтс“, преди да излети от Англия.

Сивокосият мъж се надигна от масата си с шумна въздишка, застана до Иън пред стойката и окачи своя „Египетска звезда“ на мястото му.

— Толкова много предателства в новините — каза той с тъга. Гласът му беше странен, едновременно мек и хрипкав. — Човек вече не знае на кого може да вярва.

— Е, както казват, „Врагът на моя враг е мой приятел“ — отвърна Иън.

— Стара арабска поговорка — кимна мъжът и се усмихна. — Доста сте научил от скитането из пустинята, командер.

Иън остави „Стандарт“ обратно на стойката.

— Бих ли могъл да ви черпя питие?

— Мартини с водка. Разбито, не разбъркано.

— Наричайте ме Назир — каза той. — Всички така ме наричат, а и вече отдавна съм забравил истинското си име.

Беше ясно, че той е не повече египтянин от внучката си Фатима, която беше момичето, довело Иън до „Шепърдс“. Сега се беше вече върнала обратно в магазинчето в самото сърце на Стария град на Кайро, където Назир продаваше антики, намерени сред пустинните боклуци. Иън предположи, че са руснаци, макар че беше възможно Назир да е грузинец като самия Сталин. Чичо Джо обичаше да дава на сънародниците си постове с власт, а Назир държеше в ръцете си наистина голяма власт. От намеците, хвалбите и премълчаните неща Иън се досети, че Назир е шеф на руското НКВД за Кайро.

НКВД или Народният комисариат по вътрешните работи отговаряше за доста неща в Съветския съюз. Той включваше пътната полиция, пожарникарите и граничната полиция, националните архиви също бяха под неговата администрация. Но в света на Иън НКВД беше най-известно с чукане на вратата посред тъмните доби на нощта и с изпращане на хората в лагерите на ГУЛАГ. В Съветския съюз комисариатът се ръководеше от Лаврентий Берия, началника на тайната полиция на Сталин. Извън страната действаха неговите убийци и шпиони.

В Кайро, обясняваше Назир, продаваха антики, тъй като той самият бил страстен египтолог още от младини и не можел да си представи да се занимава с нещо друго. Освен това мрежата му от незаконни иманяри и копачи знаела всичко в Египет, при това половин ден, преди да се е случило. Това беше естествено разузнаване, а и хората не очакваха да им се плаща. Добрата цена за отмъкнатите антики била достатъчна, информацията беше без пари.

— Значи са и добри комунисти — вметна ласкателно Иън.

— А нима не сме всички такива? — наклони глава Назир. — Мразим немците еднакво. Копачите на Назир и Флота на Флеминг.

Иън не си направи труда да пита руснака откъде знае името му или как го беше проследил до цитаделата. Назир нямаше да му каже, а и освен това твърде много се наслаждаваше на ролята си на шеф на всевиждащо разузнаване. Иън предпочиташе въпроса „Защо?“, а не „Как?“.

— Спомняте си съвместното нападение на нашите две страни в Иран преди две години, нали? — продължи Назир.

— Съвсем добре.

— Заедно прогонихме немците от Техеран и свалихме краля.

— И сложихме сина му на негово място.

— Шах Мохамед Реза Пахлави. На него не му е съвсем спокойно на трона — сви рамене Назир. — А и на кое ли момче би му било спокойно? Из града търчат английски и руски войници, навсякъде гъмжи от нацистки шпиони, които се преструват на американци, швейцарци и дори на руснаци, глупаците. Кой би могъл да спи спокойно? Особено с тази конференция утре. Всичките трима в Техеран. Чърчил! Рузвелт! И, Господи, Сталин! Изненадан съм, че младият Реза все още не се е напил до смърт в банята.

— Добре си информиран — каза Иън.

— Такъв е животът — сви отново рамене Назир. — Когато колегите ми в Иран се натъкнаха на немските парашутисти сред хълмовете край Техеран и заловиха и измъчваха някои от тях, решиха, че трябва да ми кажат. Изразът „Дълъг скок“ говори ли ви нещо, командер?

— Аз самият бях по-добър в стийпълчейза — отклони въпроса Иън и огледа Назир изучаващо. — Но предполагам, че всеки път, когато скочиш извън самолета във въздуха, скокът ти се струва доста дълъг.

Руснакът се усмихна и мустакът му се надигна като на морж.

— Тези парашутисти са нацистки командоси. Приемат заповедите си от агент, известен като Фехтовача. А приятелите ми в Иран тъкмо заловиха някои от тях. Останалите все още обикалят из онези хълмове. Това новина ли е за теб?

Иън остави чашата си.

— Ясно ми е, че Хитлер иска да знае защо Съюзниците се събират утре. Задачата на Фехтовача е да им каже. Но нямам представа защо му трябват командоси.

— О, скъпи сър — каза меко Назир, а мустакът му се повдигна още от развеселеното изражение, — вие си мислите, че Фехтовача иска разузнавателни данни от срещата на тримата? Де да беше толкова просто. Заповедите му, всъщност, са да ги убие.

Беше страхотен ден, а тя отново стоеше затворена вътре и следеше отегчителния комуникационен трафик. Сутринта й беше много трудно да приеме съдбата си, докато гледаше как останалите жени се качват със смях в кавалкадата от автомобили, облечени като за моден подиум, а тримата привлекателни мъже им бяха водачи. Беше се обърнала решително и беше седнала зад бюрото си със слушалки в ръка. Беше сериозно момиче, разбираше залозите в тази война и беше благодарна, че Исмей–Мопса й има толкова голямо доверие, но понякога изпитваше отчайваща нужда от забавления. Само един танц с поразителен непознат и чудесно изпълнение на суинг оркестър в „Кафе дьо Пари“. Чаша шампанско, може би още една. Хубава рокля, която не беше взета назаем или на четири години. Истински чорапи, вместо нарисувана черна линия по голите й прасци.

Нещата, за които Грейс завиждаше, при Памела Чърчил бяха даденост. Тя се зачуди какво ли е да мислиш само за себе си, вместо за дълга си?

— Някога отдалечавате ли се от това бюро, госпожице Коулс?

Грейс вдигна поглед и се усмихна на момчешката фигура, облегнала се на рамката на вратата. Пулсът й се ускори. Той не беше дяволски красив като Иън, но Майкъл Хъдсън трябваше просто да влезе в стаята и самообладанието й се изпаряваше.

— Ще си почина утре в самолета — каза тя. — Но дотогава съм изцяло на разположение на Мопса.

— Мопса празнува. — Майкъл пристъпи към нея и Грейс усети как по гръбнака й пробяга нервна тръпка. — Той получи каквото искаше. Бомбардировачът Харис запази командването на момчетата си, а освен това го повишиха в маршал от военновъздушните сили. Предполагам, че янките просто ще трябва да се научат как да работят с него.

— Или да го заобикалят — подметна тя.

— Тази възможност я има винаги — усмихна се мошенически той. — Знаеш ли, че във вашите ВВС наричат Харис „Касапина“ зад гърба му? При това не заради начина, по който бомбардира немците, а защото хич не му пука колко британски пилоти ще загинат, докато го правят.

— Това не е вярно — побърза да отговори Грейс. — Всички ние осъзнаваме какъв дълг имаме към тях, нашите бедни момчета…

— Съжалявам — каза той внимателно. — Загубила си някого.

Тя се поколеба, но сведе глава.

— Брат ми.

— Бомбардировач или изтребител?

— Неговият „Спитфайър“ падна в Ла Манша.

— В Битката за Британия?

Тя кимна късо. Обаянието на Майкъл беше изчезнало. Тя си спомни как майка й хлипаше посред нощ, сякаш вътрешностите й се късаха, и как тя лежеше будна и си представяше спиралата от дим, устремена към спокойното сиво море. Уил беше на деветнадесет. Беше пилот едва от три седмици.

— Фотографите готови ли са най-после? — Тя беше добра в това да измества разговорите встрани от себе си и да ги насочва към неутрални теми. Така не можеше да каже прекалено много, а в нейната работа склонността да говориш беше фатална.

— Почти — отвърна Майкъл. Той отиде до прозореца на вилата и се загледа към хотела. — Премиерът иска снимка с мадам Чан, но тя още не се е върнала от обиколката по магазините и пазара. Така че момчетата с фотоапаратите седят и чакат.

Грейс забеляза, че часът вече минаваше четири следобед и важните особи щяха да започнат да мислят за вечерята и питиетата си.

— Бедният Иън. Заобиколен от толкова много жени. Ще се обърка коя първо да прелъсти.

— Той работи, не си играе, Грейс. — Майкъл се извърна решително и я изгледа. За пръв път я наричаше по име и тя отбеляза факта с една част на съзнанието си, докато го слушаше. — Той излезе тази сутрин с момичетата, защото искаше да ги разкара от Гиза и тази вила да остане празна. Никой да не се мотае из нея. Нито премиерът, нито дъщеря му или госпожа Рандолф. Помоли ме да претърся стаите на двете дами.

— За какво?

Тя се изправи и застана с гръб към вратата, така че Майкъл да не може да осъществи намерението си. Поне не още.

— Ще ми се да можех да ти кажа — поклати глава той. — Наистина. Но Иън се бои да не те изложи на опасност. Колкото по-малко знаеш, каза той…

— Пълен глупак — изсъска тя яростно. — Това е заради обаждането му, нали? До Блечли?

— От изключителна важност е — кимна Майкъл. — Въпрос на живот или смърт. По следите сме на нещо опасно.

— И очаквате да го откриете в стаята на Сара или на Пам? Ти осъзнаваш ли какво предлагаш?

— За жалост, да.

— И няма да претърсиш стаите на мъжете?

— Все още не.

Грейс въздъхна ядосано.

— Какво, по дяволите, му става на Иън Тъпия Флеминг? Винаги очаква най-лошото. Особено от жените. Разбира се, ние сме врагът. Предатели, от първата до последната.

— Не бих стигнал чак дотам — възрази Майкъл. — Той е луд по тебе, Грейс.

Грейс се изсмя на глас.

— Тия ги разправяй на друг, господин Хъдсън. Единственият човек, за когото на Иън му пука, е за самия него.

— Не бих казал, че чух точно това.

— Мили Боже, той да не се е разревал над чашата си със скоч?

— Не — отвърна Майкъл. — Но ми е ясно кога един мъж е понесъл тежък удар. Защо го направи, Грейс?

Тя се смути. Изкушаваше се да излее душата си пред Майкъл — откритото му американско лице беше откровено като на актьора Джими Стюърт. Но всяка една нейна дума щеше да бъде предадена на Иън, а тя не искаше той да разбира, че я беше наранил.

— Човек не може да му има вяра — каза тя безизразно. — Нито да му повери нещо ценно. Предполагам, че и на теб не може да ти се има вяра, понеже си му приятел. Няма да те допусна в стаите на дамите.

— Обещавам, че няма да пипна бельото им дори с пръст — въздъхна той.

— Не става дума за това, а за принципа. Ти нямаш право на достъп до бельото им, господин Хъдсън.

— Майкъл — поправи я той.

— Ти не си британски поданик — отсече тя. — Ако те допусна някъде из личните стаи в тази вила, ще наруша мерките за безопасност.

Той се доближи до нея и я хвана внимателно за раменете, сякаш бяха от стъкло и можеха да се счупят. Грейс усети как дланите му се плъзгат, топли и настоятелни, и усети импулс да се отпусне до гърдите му. Носеше такова бреме от толкова отдавна…

— Из всяка от стаите ли? — попита я той меко. — В нито една ли няма да ме допуснеш, Грейс?

На Пам Чърчил никога не й се налагаше да прави такъв тип избор.

Грейс отстъпи и се дръпна от ръцете му.

— В нито една, господин Хъдсън. Сега ще ме оставите ли да се върна към работата си, или трябва да повикам охраната?