Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (30)

Глава 29

Поведоха Иън под дулото на пистолет по дълго и тясно стълбище. Арев водеше, зад него бяха двамата немски агенти, а Задик вървеше последен. Между Иън и немците Задик беше сложил двама от най-надеждните си подчинени, за да не им хрумне да направят нещо. Ръцете на Иън бяха вързани зад гърба му.

Нямаше и следа от Сирануш. Дали въобще щяха да й кажат какво са направили с него? Или Задик щеше да обясни, че командер Бонд си е подвил опашката и е избягал обратно в Египет като страхливец?

Стълбището завърши с врата, която водеше към уличка. Явно по нея минаваха товарни магарета и камили, от които разтоварваха стоки за пазара. Носеше се отвратителна смрад на животинска пикоч, фъшкии и гниеща слама. Единият край на тясното пространство беше напълно блокиран от камион с покрита с брезент каросерия.

Накараха го да се качи отзад заедно с немските агенти и хората от НКВД. Беше тъмно като в рог, но един от мъжете на Задик сложи маслена лампа до себе си и края на каросерията. Двойните врати се хлопнаха и ги заключиха отвън.

Иън огледа другите четирима. Немците седяха с наведени глави. Сивокосият леко трепереше.

Задик и Арев седнаха отпред и подкараха камиона.

Иън се облегна на дъските на каросерията и усети вибрациите от ръмженето на двигателя през тялото си. Ръцете му изтръпваха и почти не ги усещаше. Болката в извитото му дясно рамо би трябвало да бъде мъчителна и той осъзна, че явно раната от ножа започва да заздравява. Тази мисъл му донесе малко надежда.

Камионът потегли и се задруса напред.

— Къде отиваме? — попита той високо.

Хората на Задик не отговориха, но сивокосият метна бърз поглед към Иън. Разбираше английски. Или поне очакваше Иън да заговори на немски, както в килията им. Хрумна му идея.

— Как се казвате? — попита той, този път на немски.

— Ерих — отвърна другият. — А вие?

— Джеймс.

— Англичанин.

— Да — кимна той. Стражите на Задик не реагираха, но наблюдаваха внимателно.

— Имате ли някаква представа къде отиваме?

Ерих сви рамене.

— Мисля, че се движим към нашата безопасна квартира. Казахме на парашутистите да дойдат там. От нас искат да ги посрещнем така, че всичко да изглежда наред и да не заподозрат нещо.

— Били ли сте там и преди?

— Ами, да — усмихна се безрадостно немецът. — Нали разбирате, това беше моята къща, преди да бъдем заловени от тези руски свини.

Естествено. Задик беше прехванал радиопредаванията на Ерих, беше проследил откъде идват и го беше заловил заедно с партньора му.

Вторият агент, чийто акцент звучеше на Иън смътно като от Източна Европа, го гледаше.

— Мислех, че си един от тях — каза той. — Че не си добитък като нас. Но може би все пак си един от тях и са те сложили тук да шпионираш. Не говори с него, Ерих, това е номер.

— Де да беше — рече Иън и огледа мъжа внимателно. — Къде е тази ваша безопасна квартира?

— В южната част на града — каза Ерих и си спечели остър поглед от партньора си. — Няма нищо, Томаш. Ако той е от тях, така или иначе ще знае.

Томаш. Мъжът беше чех. Сигурно от Судетите, щом се беше присъединил към нацистите. А сега се движеха на юг, отдалечаваха се от британското посолство и целите там.

— Знаете ли кога вашите приятели трябва да слязат от хълмовете?

— Наредиха ни да им кажем да пристигнат в десет вечерта.

— Ерих! — просъска Томаш. — Млъквай, глупако!

— Ако той е от тях, така или иначе ще го знае — повтори търпеливо Ерих. — Не казвам нищо важно. А ако не е, пак не му казвам нищо. Дадохме им указания как да стигнат. Уверения кои сме. Нищо няма да заподозрат.

При последните думи гласът му потрепери и стихна и Ерих отново увеси глава. Очевидно, не можеше да си прости предателството. Спасяваше себе си, но подмамваше тези мъже към сигурна смърт.

Войната е кървава работа, помисли си Иън, но въпреки това изпита антипатия към Томаш и Ерих. Сигурно си бяха казали, че няма да е трудно да изтъргуват една-две тайни със Задик. Да стъпят и от двете страни на барикадата и да изчакат да видят кой ще надделее — немците или руснаците. В крайна сметка бяха агенти в окупирана Персия — всеки, който разполагаше с някаква тайна за продан, трябваше да е пълен малоумник, за да не я предложи на купувача с най-високата цена.

Това обаче нямаше да е лесно. Беше хладнокръвно убийство. Освен това не можеха да гледат на парашутистите като на врагове, каквито бяха за Иън.

Той поизвърна глава и огледа по-бдителния от двамата охранители от НКВД. Беше малко по-възрастен от Арев, вероятно на двайсет и няколко години. Черната му коса беше ниско подстригана, а носът му носеше белезите от множество счупвания. Пръстите на лявата му ръка бяха пожълтели от никотина, но държеше пистолета в дясната. Отпуснато, въпреки друсането на камиона. Беше оставил Иън и Ерих да говорят спокойно, а това означаваше, че иска да ги чуе какво си приказват.

Вие сте трима, а те са само двама. Когато камионът спре, 007, ритни лампата и я разбий. Пълен мрак. Кракът на онзи от НКВД може и да пламне от разлятото масло. Ще се развика. Хората му се бият, ръцете ти не са свободни, но главата ти е. Използвай тежестта и височината си. Ако се налага, удряй с чело. Когато вратата се отвори, скочи в лицето на Задик.

И после?

Щяха да го застрелят. Ако пък се измъкнеше, щеше да се затътри с куцане из непозната част на града, явно избягал затворник, без да знае фарси. Щяха да го арестуват и вероятно да го предадат на британското посолство, ако въобще оживееше дотогава.

Както и да го гледаше, нямаше да бъде включен в плана на Задик. Нямаше да говори с парашутистите. Нямаше да има никаква представа кога Фехтовача смяташе да убие Чърчил и другите.

Неприемливо.

Той се облегне на дъсчената стена на каросерията и затвори очи.

Сирануш си беше измила косата и се беше облякла внимателно за тази среща. Носеше рокля, на която се беше възхищавала в Кайро, Назир я беше купил и беше й я дал като подарък. Беше от коприна и много скъпа. Беше почти невъзможно да се намери коприна през войната, не и ако не си търговец на ценни антики. Не и ако не си човек, който познава стойността на всичко, което минава през ръцете му и знае как да се пазари за това, което си струва.

Тя си помисли, че Назир се беше пазарил, сякаш като за част от главата на Нефертити, намерена в египетските пясъци. Тя всъщност не беше негова внучка и той реално не знаеше нищо за нея, но я беше открил в един лагер на НКВД в Ереван — хилаво сираче на четиринадесет години, и я пожела като колекционер. Той наистина беше такъв. Човек с набито око за перфектното.

Щом я купи, й даде ново име. Сирануш. На арменски това означаваше „създание от красота“. Едва си спомняше, че някога е била друг човек.

Сега си мислеше за стария мъж с бегла носталгия, но и с малко омраза. За някои ценители беше типично да имат странни вкусове. Сирануш беше задоволила всички. Фантазиите му. Грубостите. Беше се насладил на всичко в най-пълни подробности, а най-голямо удоволствие вероятно му доставяха перверзиите, от които сам я беше спасил. Както когато беше вързал китките и краката й за ъглите на легло в стая в „Шепърдс“ и беше пратил при нея цяла върволица непознати, за да я изнасилят. Както когато я беше продал в игра на карти на мъж, чието гърло преряза точно когато достигаше върха. Харесваше му да се мисли за Бог — Създател, Прелъстител, Изнасилвач и Спасител.

Бог-отец, Бог-син, Дева Мария и Светия дух.

Беше доволна, че той е мъртъв. Но какво щеше да прави тя сега? Чувстваше се невидима без погледа на стареца върху себе си. Сякаш беше скрита зад тъмно стъкло и го удряше с ръце, за да го разбие.

Тя приглади коприната по хълбоците си и въздъхна. Прехапа устните си, за да ги накара да се зачервят — странно колко болка носеше всичко, и слезе долу на пазара.

Майкъл Хъдсън се мотаеше покрай сергиите с парфюми. Грейс беше казала да отиде в коридора с парфюмите, сигурен беше. Но тя може би беше по-умна, отколкото той смяташе. Може би го беше излъгала нарочно.

Замисли се бегло за честното лице, потъващо в сумрака на градината на съветското посолство. Не. Грейси не лъжеше.

Той се усмихна леко. Каквото й беше на сърцето, това й беше и на лицето. Вълнуваше се от него, макар и да не го проумяваше, и сигурно не би и повярвала. Затова каза повече, отколкото трябваше. Каза, че Иън работи сам и е облечен цивилно. Че няма никой от посолството зад гърба си. Че виси като на конец, люлее се над земята и дори най-лекото бутване би го запратило шеметно надолу.

Майкъл познаваше Иън от достатъчно отдавна, за да цени почти свръхестественото му обаяние. Необикновения му късмет и непринудения му чар. Можеше да се изплъзне през пръстите, да балансира по всяко въже и да падне на краката си като котка. Но деветте живота си имаха край.

Майкъл трябваше да намери Иън, преди да беше докарал някоя беля на себе си или на някой друг.

В този момент командер Флеминг трябваше да наблюдава пазара. Хъдсън просто трябваше да се появи. Да се набива на очи и да изчака Иън да се доближи и да каже: „Още от самото начало ти рекох, че покрай Ейвърел Харимън има нещо гнило.“

Само че не токовете на Иън потропваха бързо към него по древния мозаечен под. Шестото му чувство на роден шпионин го накара да се обърне тъкмо когато момичето се хвърли в ръцете му.

— Скъпи! — изпищя тя и го целуна силно по устата.

Той усещаше притискащото се в него тяло и слабините му се размърдаха. Вгледа се замаяно в грейналото като цъфнало цвете лице току под неговото.

— Толкова време мина! — каза тя задъхано. — Бях така самотна. Кажи ми, че твоята Сирануш ти е липсвала!

Той я изведе на улицата и двамата закрачиха безцелно към празния дворец на шаха. Тя гледаше право напред, а фаровете на редките автомобили спорадично осветяваха лицето й. Косата й беше като река от платина. Удивително създание, помисли си Хъдсън. Напълно неконтролируемо. Трябваше да работи внимателно.

— Сирануш — каза той, като се наслаждаваше на думата. — Не смяташ ли, че беше безразсъдно да дойдеш при мен на такова публично място, при това по такъв буен начин? Безкрайно ми хареса, не ме разбирай погрешно, но…

— Не разбирам какво е „буен“ — каза тя нетърпеливо. — Ти търсиш Бонд, да?

— Познаваш ли го?

— Установихме контакт в Кайро, същата вечер, когато го нападнаха. Знаеш, че беше нападнат, да?

— Чух. По случайност. Чух и че му е било наредено да се върне у дома.

— Вместо това той летя до Техеран с мен.

— Нямало е как другояче. — Хъдсън притисна очи с пръсти и усети тъпа болка в слепоочията. — Военният транспорт е нямало да му свърши работа. Там са малко непостоянни, когато стане дума за превоз на блондинки. Виждала ли си го оттогава?

Тя сви рамене презрително.

— Тази вечер го отведоха. Моите хора.

— Отведоха? Къде?

— Не знам. Те вече не ми вярват.

— Защото си била с… Бонд? — предположи той. — И това ти е лепнало петно?

Тя пак сви леко рамене, като продължаваше да отбягва погледа му.

— Няма значение. Важното е да го намериш.

— Мислех, че уж всички сме съюзници — каза той измъчено. — Какво искат твоите хора от моя приятел?

— Нещо, свързано с кодове. С прехванати съобщения.

Тюринг, сети се той.

— Немски кодове?

— Вероятно — погледна го тя. — Не мисля, че имат намерение да убият Бонд. Поне не още. Но ще го мъчат, докато не им каже каквото искат. А после… Отведоха и двама немски агенти. Радисти.

— Защо?

— Операция „Дълъг скок“ — поясни тя. — Трябва да устроят засада на група парашутисти, които се криеха из хълмовете.

Хъдсън повдигна изумено вежди.

— И тези нацисти нямат никаква идея, че приятелите им играят двойна игра? Значи тази вечер…

— Немските радисти ще примамят шестима мъже на сигурна смърт. За да спасят живота на президента ви.

Хъдсън се изсмя късо.

— Значи твоите хора, както ги наричаш, са знаели през цялото време къде са последните няколко командоси. Молотов не ни каза точно това. Но е показателно. Никога не вярвай на руснак.

— Значи е отлично, че съм арменка. — По лицето й блесна една от редките й усмивки. — Бонд смята, че Сталин и другите ще умрат, без значение дали хванем парашутистите в капана, или не. Той е сигурен, че Фехтовача ще продължи с плана си — той е член на делегациите и има чудесен достъп до целите си. Няма начин да се провали.

— Това би бил първият му неуспех — призна Хъдсън.

Дори и да беше изненадан, че тя използва кодово име, познато на малцина, не го показа по никакъв начин.

— А защо тази вечер Бонд е бил отведен като затворник? Той не е заплаха за твоите хора.

— Заради несъгласие. Бонд иска да използва парашутистите като примамка. Да ги остави да започнат операцията си и да ги проследи до истинския им водач.

— Фехтовача. — Колко типично за Флем, помисли Хъдсън. Иън беше стъпил глупаво право в клопката, а нито един от командващите му нямаше представа къде е. Беше се превърнал в заложник. Сега беше пречка за Великобритания. Няма значение дали щеше да изплюе нещо за Тюринг или за кодовете, за които Сирануш спомена. Военноморското разузнаване щеше да отрече да има нещо общо с него.

Освен ако Иън не успееше да постигне невъзможното. Да заложи Фехтовача и да спаси три живота от огромна важност.

Бяха стигнали до празните градини на двореца „Голестан“ и Хъдсън забави крачка. Да каже ли на някого от британското посолство какво знаеше, или да продължи да пази тайните на Иън?

— Този Бонд не е страхливец, има кураж — каза момичето със сянка на копнеж, — но е наивен. Англичаните са такива, нали? Все си остават ученици.

— Така е — кимна Иън и я хвана за ръката. Сирануш беше облечена само с леката копринена рокля и трепереше от ноемврийския студ, но и от още нещо. От страх?

— Не се притеснявай — каза той. — Аз ще го намеря.

Иън беше видял, че немецът на име Ерих е пасивен — изглежда беше приел съдбата си, когато камионът спря в мрака. Но се изненада, че чехът, Томаш, също се беше предал. Томаш беше по-млад, по пламенен. Иън предположи, че наистина вярва в каузата на Хитлер. Ако тази вечер някой щеше да се превърне в герой, това беше Томаш. Но щом невидими ръце махнаха резетата на тежките стоманени врати, чехът продължи просто да гледа пода на каросерията. Един от охраната го накара да коленичи с ръце зад гърба. Другият обаче държеше Иън под прицел. Вратите се завъртяха и се отвориха. Острото лице на Арев надникна в камиона, Задик беше зад него. Наганът му ги следеше до един.

— Излизайте — излая Арев на немски.

Охраната издърпа Томаш за крака и го накара да слезе. Беше ред на Иън. Той се подпря с вързаните си ръце на стената на каросерията и се изправи, не искаше да го подмятат като повито бебе, като маниак в усмирителна риза.

Като безпомощен заложник.

Приведе се под ниския таван и тръгна към ръба на каросерията. Виждаше съвсем малко от улицата, южната част на града беше предимно с бедняшки квартали. Къщите бяха малки и се привеждаха една към друга покрай зловонните улички. Остро миришеше на котки. Една ръка го хвана за лявото рамо, дръпна го от камиона и той падна силно върху лявата си страна на земята. Не беше паваж, а кал. Мокра и воняща кал лепнеше по бузата му. Някой го срита по задника. Той се опита да се превърти на крака и го издърпаха да се изправи. Щяха да потиснат импулса му към независимост, както се потушаваше открит бунт.

Заблъскаха го към вратата на къщата. Томаш стоеше, свел глава, в нещо, прилично на кухня. Задик беше на няколко крачки от него. Зад Задик се чернееше тъмен коридор, като единствената светлина в стаята идваше от маслената лампа на охраната. Бутнаха Иън напред, той се спъна в кухненската маса и се стовари върху нея. Това беше работа на Арев или на някой от другите и Иън се зачуди мудно дали го мразеха, защото е англичанин, или заради Сирануш?

Къде ли беше тя сега?

Ерих се блъсна в него и падна тежко върху масата.

— Чакайте — каза той задъхано на немски.

Иън не се издаде, че го е чул.

Вратата на безопасната квартира се затвори зад тях. В същия миг от тъмния коридор зад Задик се появи лице и дулото на пушка се заби силно в гърба му.

Иън се извъртя импулсивно и усети как Арев пада на пода, като ругае на арменски. Томаш заби чело в носа на най-близкия охранител. Мъжът се свлече назад, като виеше от болка. От коридора се появиха и други лица, мъже, облечени в полеви камуфлаж, с каски и вдигнати пушки. Немските парашутисти.

— Хвърлете оръжията си — изкомандва рязко един от тях на родния си език.

Задик пусна пистолета си. Черните му очи блестяха, а зъбите му бяха оголени в гримаса. Иън помисли, че той не е от типа хора, които биха се предали без бой.

— Това приятелите ти ли са — обърна се той към Ерих.

— Да. Трябваше да им кажем да дойдат в десет часа, но ние им казахме да са тук в девет. Решихме, че ще искат да имат малко време, за да се подготвят.

В гласа му личеше задоволството на обикновения човек.