Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (39)

Глава 38

И последната вечеря приключи, помисли си Чърчил с въздишка. Какво ли в крайна сметка бяха постигнали тази вечер, или пък която и да е вечер? Нападението на Съюзниците щеше да е през май, твърде рано и на грешното място. Сталин се съгласи неохотно да допусне избори в Прибалтийските държави, но беше настоявал безкрайно след войната Полша да се управлява от „правилните“ поляци. Това, разбира се, означаваше, да се управлява от комунистическите партизани, а не от членовете на правителството на Сикорски, което Чърчил държеше в Лондон. Изгнаници. Идън предложи границите на Полша да минават по линията „Кързън“, но почти никой не му обърна внимание. Вместо това Сталин говореше за Германия — как тя трябвало да бъде напълно разпокъсана след войната. Чърчил реши, че тук има нещо лично. Хитлер беше забил нож в гърба на Сталин, а като отмъщение той щеше да изтрие всички немци от лицето на Земята.

Малко или повече се приеха желанията на Чичо Джо. Германия щеше да бъде разпарчетосана, Франция щеше да загуби колониите си, а на останалата част от Европа нямаше да бъде позволено да формира съюз или федерация. Съветският съюз щеше да остане единствената сила на континента.

А Великобритания, помисли Чърчил, щеше да си остане само остров на задника на географията.

Уинстън беше разочарован и объркан. Мечтата на Сталин никога нямаше да доведе до мир в Европа, просто щеше да даде на европейците повод за недоволство. Основание за омраза. Боен зов за следващото хилядолетие. Надяваше се Франклин също да го разбира.

Наистина, Рузвелт беше слушал повече, отколкото беше говорил. Уинстън предполагаше, че си запазваше мнението, докато реши кой ще спечели спора — Русия или Великобритания. Засега обаче сякаш залагаше на Сталин. Откакто беше потеглил от Англия, Уинстън не се беше чувствал по-съсипан и болен, сякаш бронхитът разяждаше дробовете му. Утре самолетът му щеше да се върне в Гиза, щеше да прекара още няколко дни под египетското слънце и да се надява, че застаряващото му тяло щеше да се възстанови.

Някой почука леко на вратата на спалнята му.

Той бързо допи уискито си и се приведе в стола си. Издиша и долови тънкото свирене в гърдите си, сякаш от спукана гума. Помнеше този звук от окаяните последни дни на баща си. Смъртта чукаше на вратата.

Надигна се и се запъти към вратата, като се загръщаше с халата, сякаш искаше да прикрие отчаянието и депресията си. Ако имаше късмет, там щеше да е Памела. Памела с победоносно изражение, предизвикателни къдрици и размахваща бутилка „Пол Роже“ в ръка. Но не, Памела се беше променила значително, откакто се беше замесила в онзи скандал. Сякаш го избягваше.

Той отвори вратата.

— Татко.

— Сара.

Лицето й беше пребледняло като свещ, беше изтощена. Това пътуване я беше изцедило до крайност.

— Липсваше ни на вечеря, скъпа — рече дрезгаво той. — Маршал Сталин беше запазил специално място за теб на масата си. Дори и в най-добрите си моменти той е абсолютен тъпанар и щеше да ти е доста скучно с него, но…

— Можеш ли да ми отделиш минута?

— Тъкмо си лягам — намръщи се тежко той.

— Може, но те чака много важно съобщение. В комуникационната стая.

— Разбира се — кимна той. — Идвам.

Грейс Коулс седеше в малка конферентна стая на приземния етаж на посолството. Беше сменила силното кафе с вода с лед и си беше облякла нова униформа. Опиянението отпреди няколко часа беше изчезнало. Джил Уинънт беше придърпал още един стол до масата. Не беше свалил палтото си, тук нямаше камина и стаята беше направо ледена. Чърчил беше сменил халата със свободен панталон и куртка — предпочитаното му бойно облекло.

— Господин премиер, докато съм отсъствала този следобед, Алън Тюринг се е обадил по Секрафона — започна Грейс. — Колега от посолството се е опитал да запише съобщението, но Тюринг е искал да говори лично с мен. За жалост, успяхме да се свържем с него едва след три часа.

— Напуснала си поста си, а, Коулс? Не е типично за теб.

— Напълно съзнавам това, сър — каза тя. — Поемам пълна отговорност за нарушението.

— Глупости! — намеси се Сара Оливър. — Тя беше упоена, татко, точно като Памела.

— Ако бях останала на дежурство — възрази Грейс, — вместо да си позволя да бъда отведена до хотел „Парк“, щях да предотвратя целия инцидент и да приема обаждането на Тюринг.

— Но вместо това случилото се с теб ни позволи да определим модела — каза Уинънт. — А това е безкрайно ценно.

— Беше ми казано, че сте получили важно съобщение! — избухна Чърчил. — Заради това станах от леглото. Коулс, ако обичаш, давай по същество.

— Да, сър. — Тя сведе поглед към бележките си. — Професор Тюринг прехващаше и декодираше немски съобщения, пратени по специфична честота чрез машината „Енигма“. Той смята, че са от агент, известен само с кодовото си име Фехтовача.

— А, онзи, дето уж иска да ни избие всичките.

— Да, сър. Както сте осведомен, Тюринг се свърза с командер Флеминг от Военноморското разузнаване с новината, че Фехтовача явно е един от членовете на делегациите на Съюзниците. Флеминг поиска от Тюринг да проследи съобщенията на Фехтовача. Днес Тюринг е прехванал комуникация с Берлин. В нея се указва едновременното нападение срещу господин Рузвелт, маршал Сталин и срещу вас, сър. Ще бъде предприето утре, приблизително около девет часа сутринта.

— Да го вземат дяволите. — Чърчил изгледа последователно Коулс, Сара и Уинънт. — По това време утре всички трябва да потеглим оттук и да тръгнем към летището. Предполагам, че онзи тип смята да ни приклещи всичките при портите. Да хвърли една-две гранати в колите. Няма да се измъкне далеч, Сталин ще се погрижи за това! Тук има три хиляди от онези озверели войници от НКВД, маршалът ги е докарал и само опъват каишката. Ако ги пусне…

— Татко — посегна Сара към ръката му. — Джил казва, а аз вярвам, че е прав, че ти не бива да си тук утре сутринта каквото и да става. Трябва да си събереш багажа и да тръгнеш за летището още сега. Дори и да се наложи самолетът да изчака до изгрев, за да излети, пак ще си сред британски войски. Там ще си в пълна безопасност.

— Да подвия опашка и да избягам, а? Като крадец в нощта? А какво ще си помисли Рузвелт? Да не говорим пък за Сталин, онзи ще го приеме направо като обида.

— Бих поискал разрешение, сър, да информирам президента Рузвелт лично за заплахата — каза Уинънт. — Възнамерявам да изложа ситуацията пред него и пред началника на Секретните служби Сам Шварц и да настоявам да бъдат взети подобни мерки — отпътуване още тази вечер за американската легация или за хотел „Парк“. Ако двамата тръгнете от различни места, общата атака няма да е възможна.

— Франклин надали ще побегне, Джил — отвърна Чърчил. — Няма да иска да се изложи пред безценния си домакин. Няма да иска да накара Чичо Джо да се чувства неловко. Дори да споделим подробности от УЛТРА с Франклин, а аз нямам нищо против, той пак няма основание да вярва на Тюринг. Само не ми казвайте, че Професора има някаква представа кой е Фехтовача. Ето това би разбило някои шифри!

Грейс Коулс си позволи да се обади за пръв път от няколко минути.

— Той вече започва да има представа. Всички имаме представа. Но нямаме категорични доказателства.

Чърчил присви очи и ги огледа по ред.

— Доказателство, а? Какво рекохте преди малко — онова, че Коулс била дрогирана? В оня шибан хотел? Пила едно питие в бара, предполагам, като бедната Пами. Кой ти взе питието, Коулс?

Тя се изчерви силно.

— Съжалявам, сър, но не мога да ви кажа това.

— Не можеш или не искаш?

— Нямам доказателство за вина, сър. Само силно подозрение.

— Аха, а онзи тип е твърде нагоре по веригата — кимна Чърчил. — Ако грешиш, това ще доведе до скандал. Публичен. Някой ще дръпне конците. Разбирам.

Около масата настана тишина.

— Татко — каза Сара, — трябва да се пазиш. Твърде важен си за изхода на войната, за да си играеш на герой.

— Аз никога не си играя скъпа. Уинънт, отговори ми — нали всички сме съгласни, че Фехтовача е един от нас?

— Да, сър.

— И така има достъп до най-тайните ни съвещания.

— Има.

— А ако се втурнем към летището посред нощ, каква, смяташ, ще бъде най-вероятната възможност?

Уинънт огледа хората около масата.

— Ще осуетим плановете му. Ще предотвратим нападение. Ще спасим живота на тримата най-важни мъже за победата на Съюзниците.

— Вероятно — проточи Чърчил. — Но също така ще оставим и негодника на свобода.

Всички отново млъкнаха.

— На свобода, за да може да докладва в Берлин всичко, което е узнал тук. Ако се е провалил в основната си задача, той ще иска да си купи благоволение, като даде в замяна нещо с изключителна стойност. Как смятате, посланик, коя е най-важната информация, която Фехтовача би могъл да предаде на нацистките си господари?

— Датата и мястото на нападението на Съюзниците в Европа — въздъхна тежко Уинънт.

— Операция „Овърлорд“ — повтори Чърчил, издаде долната си челюст като булдог и ги изгледа един по един. — Тази операция е вече планирана и е опасно начинание. Това е пресичане на Ла Манша право срещу укрепени отбранителни линии. Десант под ужасен вражески огън. Ще жертваме безброй животи — това го знаем със сигурност — дори и да успеем да изненадаме врага. Ако позволим точните подробности на операция „Овърлорд“ да попаднат в ръцете на Хитлер, ще загубим повече от това. Ще загубим войната.

— Не бихме ли могли да арестуваме нашия заподозрян и да го задържим за неопределено време? — обади се Сара.

— А по какво обвинение? Да си намерила радиостанция в багажа му? Или пък хлорал в джоба му?

Уинънт се прокашля.

— Въпросният заподозрян, господин министър-председател, всъщност изчезна.

— Ами, тогава — каза Чърчил и избута стола си назад, — трябва да се сдобием с доказателства за предателството. Предполагам, че до утре сутрин в девет часа ще разполагаме с множество такива. Сара, скъпа, би ли събудила Томпсън? Прати го при мен.

Уолтър Томпсън, телохранителят на Чърчил, му беше спасявал живота повече пъти, отколкото някой би могъл да преброи.

— И, Уинънт, моля ви, информирайте господин Шварц за нашето съвещание. Кажете му, че ние, като истински англичани, възнамеряваме да не се отказваме и да останем по местата си.