Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (10)

Глава 9

През лятото на 1925 г. Ив беше бременна от любовника си, художника Огъстъс Джон. Тя затвори къщата си и замина да роди в Европа. Нарекоха бебето Амарилис. Двамата се върнаха в Лондон през декември. Ив настоя, че детето е „осиновено“ и осемнадесетгодишният Иън каза на Хъдърс точно това, но учениците в дома на Слейтър се кискаха в шепи и го гледаха подигравателно. Никой не би се осмелил да клюкарства пред Питър, но той беше вече в „Оксфорд“. Иън се преструваше, че не му пука, но гневът му беше опустошителен. Оценките му се влошиха изведнъж и през април на последната му година в „Итън“ Ив внезапно реши да го извади от училището.

Тя беше решила, че от него няма да излезе студент в „Оксфорд“ и Иън беше пратен при полковник Тревър, който живееше в Бедфордшър и подготвяше младежи за изпитите във военната академия „Сандхърст“. Момчетата при Тревърс бяха поразително глупави, но Ив не се трогна въобще.

— Ако не си даваш труда да учиш — каза тя, — ще трябва да се биеш.

Майкъл Хъдсън завърши „Итън“ и замина за непознатия свят на „Йейл“. Той пристигна в Ню Хейвън, изградил сдържан британски маниер и акцент, но бързо се научи да ги забравя. Вместо бейзбол и американски футбол играеше крикет и ръгби. Нямаше семейство в Щатите, в онзи момент баща му беше пратен в Анкара. Майкъл пишеше престорено весели писма на Иън, който го канеше да прекара ваканцията си с Ив, Амарилис и братята му в Чейн Уок, но Майкъл не дойде.

Не дойде нито следващата, нито по-следващата година. После настъпи световният срив и в Америка не останаха пари за пътувания през Атлантика.

Иън влезе в „Сандхърст“, но напусна академията под сянката на „съмнителни обстоятелства“. Видя Хъдърс отново чак през 1933 г.

Вървеше през фоайето на хотел „Национал“, когато звукът на пиано неочаквано го накара да спре. Уверен и безгрижен стил на свирене като самата мелодия на Портър Коул. Какво е това нещо, наречено любов? Това смешно нещо, наречено любов…

Мислеше си за питие и за съмнителната храна, която му сервираха през последните шест дни. Беше летял от Кройдън край Лондон до „Темпелхоф“ в Берлин и в шест часа беше хванал експреса „Норд“ за Москва. Руските влакове все още се движеха по релсите отпреди войната, като разстоянието между тях беше по-широко, затова на границата се наложи да слезе и да се настани в друга композиция, в доста по-студен вагон. Същата вечер в Москва връзката му от „Ройтерс“ го откара в „Национал“, като му обясни, че всички западни репортери от пресата отсядат там. Там беше и единият от едва двата бара в Москва, които предлагаха джин.

Иън беше пратен в Русия ужасно набързо, тъй като шестима британски инженери щяха да бъдат съдени за шпионаж. Фирмата им „Метро-Вик“ инсталираше генератори и турбини, снабдяващи страната с електричество. „Метро-Вик“ работеше в Съветска Русия от десетилетия, но в момента руско-британското търговско споразумение се предоговаряше, тъй като Сталин не харесваше старите условия. Според него той и страната му бяха ощетени от безскрупулните капиталисти, така че обвини в шпионаж няколко англичани, служители в „Метро-Вик“, които му бяха подръка, и ги арестува. Беше възможно инженерите дори да бъдат екзекутирани.

Това беше най-гръмката история, по която Иън беше работил в непоследователната си кариера в „Ройтерс“. Но след само един ден в руския съд се почувства потискащо отегчен. Това си беше чисто и просто показен процес — съдията говореше с гробовен глас, а в шумната тълпа зрители нямаше нито един човек, попаднал там случайно. Дори Сталин не беше толкова глупав, че да рискува търговско ембарго от страна на Англия, просто за да раздрънка оръжие в лицето на британците. Иън се хвана на бас с колегите си от Международната новинарска служба и от американската агенция „Асошиейтед прес“, че „Метро-Вик“ ще се отърве с леко шляпване през пръстите. Руските заговорници обаче щяха да бъдат пратени в лагерите.

… кой може да разгадае мистерията все пак? Защо ме кара да приличам на глупак?

Песента сякаш го повлече и Иън бутна стъклената врата на бара. Присви очи и се огледа през плътните кълбета цигарен дим. По повечето от масите седяха западняци в хубави костюми, имаше и неколцина, задържани от местната тайна полиция, личаха си от километри по зле стоящите им дрехи. Три жени, явно пълни професионалистки. Една от тях се привеждаше над пианото с чаша, поръчан от благодетел, скоч в ръка.

Иън можеше да разпознае Хъдърс в гръб безпогрешно, както не би объркал Ив или Питър. Не можеше да обърка жилите по врата, нито пък уязвимостта на кожата там, където се срещаше с острия срез на прическата. Да не говорим за безумно щръкналите като на маймуна уши. Или пък за начина, по който тънките като вестници плешки се мърдаха изпод сакото, докато свиреше. Явно не се беше хранил добре от доста време насам.

— Какво правиш в Москва?

Пияната блондинка с чаша скоч в ръка някак успя да вдигне очи към него. Хъдърс се озърна, но пръстите му продължаваха да играят по клавишите.

— Теб търсех, Джони — каза той.

Изхвърлиха ги от бара в два посред нощ, когато комунистическите им гувернантки решиха, че е време да си ходят. Хъдърс не беше отседнал в „Национал“. Беше невероятно, но той имаше апартамент на улица „Горки“. Живееше в Москва.

— Напуснал си Америка. И не си ми казал.

Майкъл се вторачи изучаващо във водката си. Беше запознал Иън с руската отрова, нищо, че седяха в бар за западняци. В Москва не можеш да пиеш, ако не пиеш водка, каза му той.

— Баща ми почина — рече някак между другото Хъдърс. — Беше разпределен в Анкара. Умря от тиф. Това не съм ти го казвал. Толкова отегчителен начин да умреш… не като Моки.

Държавният департамент би пратил тялото на баща му у дома в трюма на товарен кораб. Майкъл би могъл да го прибере от доковете на Ню Йорк, но не знаеше къде да го погребе. Хъдсън старши не се беше свъртал от тридесет години в родината си. Затова Майкъл беше потеглил с кораб и след няколко седмици беше стъпил на високите и безлюдни склонове на Азиатска Турция. Новата столица Анкара беше град, населяван още от Бронзовата ера. Хетите бяха построили улиците, фригийците бяха изкопали фонтаните, а през хилядолетията се бяха редували лидийци, перси, македонци, галатяни, византийци, селджуки, а накрая и османски турци. Майкъл реши, че баща му, този тих и невзрачен световен бюрократ, би следвало да положи костите си сред всички други по тези земи.

— И щом и това отмина — сви рамене Майкъл, — не виждах причина да се връщам. Така или иначе САЩ така и не станаха моя страна.

Трябваше да се върнеш у дома, помисли си Иън.

Майкъл продължил пътуването си на изток с влак, после наел кола до Арарат и Закавказието. Стигнал до Каспийско море и поел на север през Астрахан, Киргизстан и Урал. Дошла зимата на 1932 г. и се върнал в Москва.

— В „Сименс“ търсеха преводач — обясни той с две думи. — Някой, който да може да разговаря както с инженерите им, така и със Съветите. Само помисли, Джони! Колко фашисти и комунисти са нужни да сменят крушка на лампата? Ама аз мога да си говоря каквото и на когото си поискам. В кръвта ми е.

Иън си помисли, че тази горчивина е нова. Странична жертва на възрастта.

— Значи ти вършиш кажи-речи онова, заради което хората на „Метро-Вик“ са били арестувани? — предположи той.

— Да, но по-добре — захили се Майкъл.

— Не ти ли писва? — попита Иън внимателно. — Да не чуваш и дума на английски…

— Точно затова прекарвам нощите си из хотелските барове — рече Майкъл. — Заради разговорите. Какво да правя в Щатите? Нямам семейство. Да не говорим за работа, проклетата Депресия прецака всичко.

— Руснаците явно не могат да платят.

— Ами — сви рамене Майкъл, почука с чашата си по барплота и рече на бармана нещо, което Иън не разбра. Наляха им още водка. — Да си чувал за глада?

Иън кимна. Това беше още една причина Сталин да се ядоса на Запада — вестниците бяха разтръбили новината, че руснаците гладуват и комунизмът е умряла работа. В безкрайните пустеещи степи не растяло нищо, а магазините били празни. Сталин обяви, че зад тези уронващи престижа съобщения стоят саботьори и ограничи пътуването на западните журналисти. Ако за нещо не бъдеше съобщено, значи то не се беше случило.

— Е, поне имат светлина — каза Майкъл. — Благодарение на нас.

— Светлината не е безплатна.

— Почти едно и също е — настоя Майкъл, пресегна се за цигарата на Иън и си дръпна дълбоко. — Момчетата от „Дженеръл Електрик“, „Метро-Вик“ и ние от „Сименс“ оправяме бъркотиите с цените през последните две години. Прикриваме и информацията за негласно споразумение. Всъщност, прикриваме информация за всичко. Сталин с право нарича всички ни „шпиони“. Бяхме си направили чуден малък картел и никой не надничаше в канчето на другия. Русия получаваше електричество, а и ние печелехме по един-два долара. Но сега Човека от стомана сигурно ще стъпи на врата на плановете ни и ще ни прати да си опаковаме багажа. Излиза му по-евтино, отколкото да плаща за такава операция.

— А какво ще правиш тогава? — обърна се Иън към себе си.

Лицето му се озари от познатата усмивка.

— Ще продам каквото знам на онзи, който предложи най-висока цена.

Иън щеше да си спомни това, когато войната избухна шест години по-късно и на Рузвелт внезапно му дотрябваха шпиони.