Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (37)

Глава 36

Първата мисъл, която прониза ума на Иън, беше, че трябва да е умрял. Смъртта беше единственото обяснение за сюрреалистичната смесица от болка и гласа на Сирануш. Болката беше истинска, но гласът сигурно беше халюцинация, а фактът, че Сирануш говореше на немски, само задълбочи убеждението му. Тя говореше твърде много езици. Все трябваше да има един, който не беше овладяла.

Устата му внезапно се изпълни със слюнки, когато мъчителната миризма на агнешко задушено от пазара подразни обонянието му. Топлината му превзе съзнанието му. Той се насили да повдигне глава и да отвори очи. Понечи да прошепне дрезгаво името й. Сирануш. Устата и езикът му бяха отекли. Ръцете му бяха все още вързани, а крайниците му бяха безчувствени от липсата на кръв. Усети, че и очите му са подути. Лекото раздвижване събуди агонизиращата болка в скротума и пениса му и той проплака с глас.

Никой не отвърна.

Отново се насили и успя да отвори очите си едно по едно.

Светлината в задната стая беше оскъдна. Вратата към предната беше плътно затворена. До него Задик дишаше тежко като човек, чиито бели дробове бавно се пълнеха с течност. Ото не се виждаше никъде.

Тогава дочу гласа на немския полковник извисен в прелъстителен смях. Сирануш. Тя също се смееше и Иън осъзна, че е бил измамен от всички — от всеки, на когото се беше доверил, и че момичето е лъжкиня и кучка. Ото беше забранил всякакви контакти с външния свят, понеже знаеше, че Сирануш ще дойде да им помогне. Всичко беше нагласено предварително. Тя им беше донесла вечеря.

Щеше да нахрани враговете на Иън и да го гледа как умира.

По керамичните чинии потракваха прибори. Мъжете въздишаха от удоволствие след дълга глътка от бутилката. Някой се оригна. Болката в слабините му го подлудяваше. Искаше му се да пищи, докато накрая угасне като свещ.

Не и пред това момиче.

— Благодаря, госпожице — чу се гласът на Ерих. На немски, естествено. Значи той още беше тук. Прозя се шумно, после още веднъж. Томаш каза нещо, което Иън не долови, а останалите немци избухнаха в смях.

Иън си помисли внезапно за Моки, как лицето на баща му постепенно избледняваше в спомените му и постепенно биваше заместено от образ от фотография. Не носеше нищо от душата му. Моки знаеше точно какво е смъртта. Не беше славна. Разкъсани на парчета топки. Моля те, мили Боже, помисли си той, като промени старата си молитва, помогни ми да посрещна смъртта като Моки.

От предната стая се чу трясък. Прекатури се стол. Никой от немците не говореше. Чуваше се единствено равномерно хъркане.

Вратата към неговата килия на смъртта се отвори. Тя стоеше и го гледаше, а в очите й се четяха ужас и съжаление.

— Бонд — прошепна тя и пристъпи бързо до него. Държеше нож и бързо преряза въжетата на ръцете му. Той се опита да ги размърда, докато тя освобождаваше краката му, но те увиснаха като талпи.

— Ото — успя да процеди той.

— Упоен. Всички са упоени. Сложих опиат в храната.

— Ерих. Той не…

— Не ме предаде на тях? Не. Може би дори той иска да се измъкне.

Тя погледна през рамо, докато един мъжки силует изпълваше рамката на вратата.

Господи, помогни ни, помоли се Иън. После видя кой беше.

— Холандец — прошепна.

— Ще ти помогна да си облечеш ризата. — Полският пилот се потеше обилно, а ръцете му трепереха. — Шибани кучи синове — изруга той на полски. — Какво са ти сторили?

После видя Задик и избълва още псувни на полски.

— Мамицата му! Тия двамата няма да могат да обуят панталони. — Той се огледа из килера. — Одеяла. Трябва да има одеяла.

— Ей там — кимна Сирануш с глава към предната стая.

Холандеца изчезна от погледа на Иън. Той затвори очи за миг, докато Сирануш освобождаваше ръцете на Задик.

— Ще трябва да ги изкараме един по един — каза Холандеца.

— Арев? — попита Иън.

— Мъртъв е — отвърна кратко Сирануш.

Беше освободила краката на Иън и той се опита да ги раздвижи. Шиповете на агонизиращата болка пронизаха стомаха му дори само при потрепването на мускулите на бедрата му. Трябваше да се изправи и да се освободи от стола, но съзнанието му не се подчиняваше заради болката.

Холандецът повдигна едната му ръка, после другата, докато нахлузваше ризата му. Иън беше все още слаб, но тялото му възвръщаше сетивността си. Тялото му пулсираше от раменете чак до пръстите.

Холандеца го прихвана под мишниците.

— Псувай, ако ти олеква — каза той. — Сега. На три…

— Не — каза ясно Иън. — Изкарай първо Задик.

— Посланик Уинънт?

— Да?

Той надникна от конферентната стая. Заедно с Антъни Идън, министърът на външните работи на Чърчил, изпипваха предложението за границите на Полша след войната. Сталин изискваше границите да са по линията на пакта „Рибентроп–Молотов“ от 1939 г., който беше гарантиран от Хитлер, тъй като връщаше Украйна и Беларус в Съветския съюз. Британското правителство предпочиташе да следва линията „Кързън“ от Първата световна война и да даде малко повече земя на поляците. Рузвелт искаше Полша да придобие територии на запад, земи, отнети от Източна Германия. Беше наредил на Джил Уинънт да говори с британците. Ако някой можеше да договори компромис, това беше Уинънт.

Джил повдигна вежди учудено, тъй като пред него стоеше униформен офицер от НКВД. Мъжът наклони глава в жест.

— Трябва да отидете до телефона. Има обаждане за вас.

Той последва войника до телефонната станция на посолството. Нервният център на комуникациите беше на показ, за разлика от тайната стая, която Хъдсън беше открил под стълбите. Някаква млада жена му подаде слушалка и той я вдигна до ухото си. Жената остана права до него и не го изпускаше от поглед, както и офицерът от НКВД. Вероятно и на двамата беше наредено да подслушват разговора му. Той демонстративно им обърна гръб.

— Уинънт на телефона.

— Добър вечер, господин посланик.

— Господин Диба! Какво изключително удоволствие, сър!

— Също и за мен — отвърна Диба и веднага премина на френски. — Съжалявам, че прекъсвам съвещанията ви, господин Уинънт, но се натъкнах на лек проблем в хотел „Парк“. На един стол във фоайето седи дълбоко заспала жена в британска униформа. Според нас не е от гостите ни.

Уинънт се смръщи.

— Да не е член на окупационния корпус?

— Не смятам така. Когато пристигнах както обикновено за обяд, я забелязах в бара на хотела. Бих добавил, че й обърнах внимание, понеже беше в компанията на вашия американски приятел. Онзи с име на река.

— А къде е сега господин Хъдсън?

— Определено не се намира в хотел „Парк“. — Диба се поколеба. Уинънт едва ли не го чуваше как мисли. — Опитахме се да събудим младата дама, но тя все още е доста безчувствена. С оглед на това, а и заради един подобен инцидент с една друга млада англичанка, реших да се обадя на вас, сър, вместо в британското посолство.

— Разбирам — каза бързо Уинънт. Щеше да намери Сара и да вземе кола на посолството. — Накарайте я да изпие малко кафе, господин Диба. Ще дойда колкото се може по-бързо.

Задик още беше в безсъзнание, а дишането му беше затруднено. Иън предположи, че е едва ли не в кома и завидя. Човекът беше почти мъртъв и не чувстваше нищо. Това позволи на Холандеца да покрие тялото му с одеяло и да го вдигне като голям чувал с картофи. Обърна се внимателно и прекрачи през пълната със спящи командоси стая.

— Вода? — попита го Сирануш.

Иън надигна глава.

Тя задържа чаша до устните му и той усети как течността се стича по устните му и капе по брадичката му. Опита се да вдигне ръка, за да избърше уста, и откри, че може. Хвана чашата, пи сам и погледна Сирануш.

— Имате ли кола?

— Такси. Платихме му да чака.

— Къде отиваме?

— Обратно на пазара.

Иън поклати глава.

— Задик има нужда от лекар. Аз също. Този път отиваме в посолствата. Ти също, както и Холандеца. Там ще е по-сигурно.

— Можеш ли да стоиш прав?

Иън я погледна в очите. Не видя сълзи на съжаление, само ледена решителност.

— Мога да опитам. Нека се подпра на теб.

Той обхвана раменете й и стисна зъби. Кръвта от разкъсаните му гениталии се беше стекла на съсиреци по счупената седалка на стола. Като залепнал бинт, помисли си той — откъсни го наведнъж с едно движение. Той се облегна с ръце върху крехките рамене на момичето и се насили да се оттласне с бедра.

Пред очите му отново затанцуваха черните точки на болката. Сирануш загуби равновесие и отстъпи крачка назад. Той се олюляваше и стенеше, но не изкрещя. Причерняването постепенно отмина. Вече стоеше сам на краката си.

Уви се с одеялото, което тя му подаде и я подкани:

— Да се махаме.

Промъкнаха се внимателно в предната стая. Минаването през нея продължи сякаш цяла вечност. Бяха ужасно шумни, стояха като голи пред всички. Иън помисли, че всеки момент някой от мъжете ще се събуди и ще посегне с отработван с години рефлекс към оръжието.

Ото се беше проснал върху масата с глава върху ръцете. Иън се изкуши да вземе ножа, с който Сирануш беше срязала въжетата, и да го забие в гърба на мъжа, но тя го водеше внимателно покрай стената, далеч от телата, а той беше твърде немощен да й се противопостави. Нито пък имаше достатъчно сили да замахне с нож.

Предната врата на къщата се отвори бавно. Холандеца надникна и пое дъх да каже нещо. Тъкмо тогава се чу тъпо „поп“, сякаш някой беше отворил бутилка от любимото шампанско „Пол Роже“ на Памела и Холандеца забрави завинаги какво щеше да каже. На лицето му се изписа удивление, той рухна внезапно на колене и падна по лице на пода.

В гърба му зееше чиста черна дупка.

Иън отмести очи от мъртвия поляк към човека до вратата.

— Хъдърс — каза той. — Чудех се кога ли ще дойдеш тук.