Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (21)

Глава 20

Памела стоеше в една от любимите си пози — до прозореца в златисточерна вечерна рокля, прихванала лакътя на дясната ръка с лявата. В дясната си ръка държеше високо запалка, красива вещ от абанос и злато, подарена й от Ейв. Беше я купил от „Тифани“ в Ню Йорк. Цигарата гореше, димът се виеше незабелязано край бузата й и се вплиташе в косата й. На сутринта щеше да мирише ужасно, но не й пукаше. Беше отегчена и започваше да ненавижда всичко от това пътуване с Папа. Беше очаквала да е далеч по-бляскаво. Беше се облякла толкова внимателно — мислеше си за Сталин, беше сигурна, че може да го очарова, но той не я беше включил сред поканените на вечерята в съветското посолство.

Сара също не беше. Двете жени бяха принудени да издържат протяжна вечеря с четири ястия със съпругата на британския посланик и ред други маловажни служители. Сара почти не обръщаше внимание на бъбренето и говореше колкото се може по-малко. Изглеждаше някак отдалечена, разсеяна. А това означаваше, че Пам беше насилена не само да изиграе ролята си, но и да отговаря на безкрай безсмислени въпроси за малкия Уинстън и как се развива. Сякаш му беше гледачка, а не майка. Как се държали червата на едно двегодишно дете? Това разговор за вечеря ли е? Повръщаше й се от тези хора.

Тя смачка цигарата си и се извърна към огъня.

— Не искаш ли да пийнем нещо? — беше попитала безгрижно Сара. Съпругата на посланика се беше оправдала с главоболие и след вечеря се беше оттеглила в личните си покои, като ги беше оставила сами в салона. Ужасни обноски, помисли си Памела, но пък жената може би страдаше от комплекс за малоценност. Беше толкова обикновена.

— Не, благодаря — отблъсна я Сара, затвори романа, който четеше, и се надигна от стола. — Вече минава десет часът. Мисля, че ще се прибирам.

Памела огледа напитките по масичката. Сифон със сода. Уиски. Някакво посредствено шери. Искаше й се един коктейл „Сайдкар“ с коняк, портокалов ликьор и лимонов сок или, ако нямаше, най-обикновен „Розов джин“ с ангостура. Искаше само едно питие в някое тъмно ъгълче на „Кафе дьо Пари“, Шейкхипс Джонсън да свири най-модните мелодии, а ръката на Ед Мъроу да лежи на хълбока й.

— И няма да изчакаш Уинънт? — измърка тя, докато си наливаше два пръста от първото питие, което хвана. — Той ще е толкова разочарован.

— Не ставай вулгарна, Памела.

— О, скъпа — изгледа тя Сара със съжаление. — Нима госпожа „Водевилната кралица“ Оливър се опитва да се държи благоприлично? Не ме разсмивай.

Сара взе чантата си и тръгна към вратата.

— Кога ще поискаш развод от брат ми?

Памела отпи сериозна глътка от чашата си.

— Когато го видя следващия път. Когато го пуснат в отпуск.

Когато Ед най-после каже на Джанет.

— Ще броя дните.

Сара се забърза към коридора, без да се обърне. Класическо оттегляне на актриса след последната реплика. Памела обаче нямаше време да я аплодира.

Тя взе кожения си шал и вечерната си чанта и почти побягна с танцовите си обувки към предната зала на посолството. Там стоеше портиер, който пишеше нещо на нощната лампа. Погледна я и се изчерви като рак при вида й.

— Ще бъдете ли така мил — рече задъхано тя, — да ми поръчате такси?

— Такси ли, госпожице… госпожо? Но…

— Нали виждате, че е много спешно.

Нямаше да я спипат как чака Ейв като добра малка женица край огнището. Щеше да се позабавлява, ако ще и да умре.

Намеците на Майкъл Хъдсън от следобеда не се бяха харесали на Сам Шварц. Идеята, че е бил подведен да остави президента на Съединените щати във вражески ръце, не му даваше мира и той се бореше със страха, че може би е сгрешил. Смяташе, че е хитър като уличен бандит. Печен тип. Беше се издигнал през армейските чинове, после беше минал през ФБР на Хувър, а накрая се озова в Секретните служби. Обичаше ги, а те възнаграждаваха неговите умения и лоялност. Осъзнаваше, че в света има зло, но според него то идваше от хора с повече мускули и оръжие, отколкото ум. Историята на Хъдсън беше по-сложна. Той беше завършил „Йейл“, като повечето нови хора в Управлението на стратегическите служби, и на Шварц му се струваше, че донякъде говореха на различни езици. Там, където той забелязваше нещо скрито и покрито, Шварц виждаше… дупка.

Целият подход на Хъдсън към нещата с тези подмолни конспирации изнервяше Шварц до крайност. Предпочиташе враг, с когото да се изправи лице в лице, вместо такъв, който постоянно да му бяга.

Когато тази вечер Тримата големи се събраха на първата си официална вечеря, той и Хъдсън бяха пратени извън залата. Шварц веднага се настани на стол в коридора и се приготви за няколко часа чакане. Хъдсън се размотаваше с ръце в джобовете на панталоните. В залата имаше поне четирима души от НКВД, които се правеха на сервитьори. Не говореха един с друг, нито пък с американците, но очите им следяха всяка крачка на Шварц и Хъдсън като омагьосани статуи.

— Имаш стая тук, нали? — попита Хъдсън.

— На горния етаж — сви рамене Шварц. — В коридора на полковник Елиът Рузвелт, господин Боутингър и господин Харимън. Шефът е тук долу. По-лесно му е с количката.

— А Лийхи? Маршал?

— Те са в твоя хотел.

Хъдсън изсумтя. Закрачи напред-назад по коридора, а погледът му прескачаше презрително от един престорен сервитьор към друг. Внезапно се обърна към стола на Шварц и приклекна до него.

— Проверили ли сте това място?

Шварц се съмняваше, че касапите на НКВД могат да ги чуят, но изигра цял театър, като извади цигарите от джоба си, предложи една на Хъдсън, а той поднесе огънче. Двамата склониха глави един към друг.

— Поогледах стаята на президента. Опипах дюшемето — измърмори Шварц.

Хъдсън се изхили грубовато, сякаш Шварц беше казал нещо непристойно. Един от НКВД се извърна и ги загледа.

— Трябва да им отвлечем вниманието — каза тихо Хъдсън, — но без да безпокоим президента. Ще ми помогнеш ли?

— Ясна работа. — Шварц издуха струйка дим към ярките рисунки по тавана. Човек ще рече, че са в Рим, помисли си той, или някъде, където нимфите танцуваха из небесата, а ангелите бодяха рогата на дяволите с копия. Старите руснаци щяха да бъдат горди. Или старите перси. Трудно беше да се разбере кой е бил първият собственик на този палат. Но пък беше глътнал адски много пари. Шварц си представи, че нимфите и ангелите са нарисувани с кръв. Колкото повече виждаше от Стария свят, толкова по-доволен беше, че дядо му си беше вдигнал парцалите и се беше разкарал оттам.

— Кога? — измърмори той.

— Когато кажеш.

Той се изправи, шляпна Хъдсън по рамото и протегна ръце над главата си. Същият тип от НКВД с щръкнала сламеноруса коса, гърбав нос и толкова светли очи, че сякаш бяха от полускъпоценни камъни, се взря в двамата американци. Шварц реши, че той е началникът. Така, като го гледаше, му приличаше на боксьор. Останалите биячи получават заповеди от него.

Човекът държеше още един сребърен поднос с кана вода, сякаш очакваше да го повикат в залата. Повърхността на каната беше покрита с капчици от кондензираната влага. Над лявата му ръка беше преметната кърпа.

Шварц се запъти, без да бърза, към него и протегна пакета американски цигари.

— Почерпи се, другарю — каза той високо. — Без пари. Както и повечето неща в живота за един истински комунист.

Никаква реакция.

Шварц си дръпна дълбоко от цигарата, присвил очи срещу псевдосервитьора, а ръката му беше все още протегната, сякаш му предлагаше цигара. Изведнъж се задави и се закашля. Извърна очи към тавана и ноктите му издраха куртката на руснака. Каната с вода се плисна нагоре към лицето на мъжа, докато Шварц падна тежко върху него. В колежа беше тренирал борба и се постара центърът на тежестта му да се стовари право в слабините на мъжа.

Началникът на биячите се сви на две, като отръскваше водата от очите си и виеше нещо на руски. Шварц се свлече на купчина в краката му. Други двама руснаци се втурнаха да помогнат на сервитьора.

— Исусе! Лекар! — викна Хъдсън, като се блъсна в четвъртия руснак, докато се носеше в обратната посока. — Ще намеря лекар.

Той се втурна по коридора към апартамента на Рузвелт.

Шварц се стараеше с всички сили да изглежда сякаш ей сега ще умре. Гърчеше се по пода, плюеше, задъхваше се, стискаше се с ръце за гърлото и риташе във въздуха. Може би щеше да спечели десет минути на Хъдсън.

На Майкъл му трябваха по-малко от десет секунди да открие това, което търсеше. Микрофоните сигурно бяха вградени в стените или в пода на апартамента на Рузвелт. Вероятно зад масивния гардероб, натикан плътно до стената, или скрити в лампиона. Не му трябваше да открива всичките, а да намери откъде ги подслушват.

Трябваше да е някъде близо до стаите на Рузвелт — над тях, под тях или до тях. Изключи втория етаж — по стълбите имаше твърде много движение, а и американците бяха там. Апартаментът на Рузвелт се намираше в ъгъла на сградата, от двете му страни имаше официални приемни, но в тях нямаше преводачи на Сталин, които трескаво да пишеха нещо. Значи оставаше мазето.

Хъдсън тръгна веднага към стълбите в дъното на коридора. Никой не го следваше. Навсякъде обаче гъмжеше от хора от НКВД, беше виждал как отскачаха притеснени или объркани, когато се натъкнеше на тях. Доближи последното стъпало и забави крачка.

Долното ниво на посолството беше със сервизни и служебни помещения — кабинети, складове и комуникационно оборудване. По коридора пред него имаше затворени врати, а напречно минаваше още един коридор. Електрическото захранване на скрития микрофон можеше да минава през пода на спалнята на Рузвелт до стаята точно отдолу или да отива в главния комуникационен център на посолството. Хъдсън трябваше да потърси и двете.

Къде беше Лаврентий Берия тази вечер? Началникът на тайната полиция не беше в списъка на поканените на уютната вечеря горе. Къде беше синът му? По-рано през деня Хъдсън беше мернал осемнадесетгодишния младеж сред официалните лица, събрали се да посрещнат Рузвелт. Той не знаеше почти нищо за Серго Берия. Момчето учеше във военната академия, говореше немски, грузински, руски и английски. През последните две години беше част от клетката на НКВД тук, в Техеран. Преди няколко месеца Берия беше отзовал сина си в Москва за нови заповеди. Хъдсън си помисли, че никак не е случайно, че Серго беше пристигнал за Тристранната конференция със самолета на Сталин. Шпионин, който говореше английски, беше още по-ценен.

Коридорът пред Хъдсън беше празен. В далечината обаче се чуваха гласове, гърлена славянска реч. Нямаше много време.

Той тихо завъртя дръжката на първата врата. Склад. Униформи. Ботуши. Продължи и отвори още две врати. Офис материали. Медикаменти и превързочни средства. Голяма стая с пишещи машини, предположи, че е за чиновниците. Консерви. Тръгна към пресечката с другия коридор и се поколеба. Мразеше завои без видимост.

Изглеждай притеснен и объркан. Той зави с възможно най-невинния си вид.

В коридора седяха трима мъже и го гледаха. Само един беше с униформа на сервитьор, другите двама бяха с тъмни костюми. Съветски дипломати.

— Лекар? — извика напрегнато Хъдсън.

Не изчака отговор, а завъртя дръжката на най-близката врата и надникна вътре. Нищо.

Тримата мъже скочиха напред, а човекът от НКВД посягаше за пистолета си. Хъдсън посегна към отсрещната врата.

Бинго.

Голо бюро, осветено от една лампа. Бележник и силует със слушалки, който записваше нещо.

— Лекар? — повтори високо Хъдсън.

Силуетът се извърна и свали слушалките си. Беше Серго Берия.

Някаква ръка сграбчи болезнено Хъдсън за рамото и го дръпна назад. Той се извъртя и едва не се натресе в дулото на пистолет.

— Ей! — възмути се Хъдсън. — На един човек горе му прилоша. Трябва ми лекар. Ле-кар — разчлени той думата за по-голяма яснота и се приведе към лицето на сервитьора.

Онзи оголи зъби и натисна пистолета към ухото на Хъдсън.

— Трябва да си тръгваш — чу се откъм единия от костюмарите. Беше на не повече от две педи от него. Изражението му беше безизразно, но маниерът му беше заплашителен. — Не е разрешено. Хайде.

— Ама там един припадна — изуми се безпомощно Майкъл. — Ей там в трапезарията.

— Ще ми покажеш.

Костюмарът мръдна леко с глава и човекът от НКВД сведе пистолета.

— Ела.

Той не докосна Хъдсън, което подсказваше, че Майкъл е изцяло в негова власт, и двамата се върнаха назад по коридора и стълбите. Хъдсън не каза нищо. Подминаха апартамента на Рузвелт и завиха към фоайето пред трапезарията.

Шварц се усмихваше любезно, настанен в стол, разхлабил вратовръзка и стиснал чаша водка в ръка.

— Ей, Майк — провикна се той. — Къде се губи толкова време?

Около масата за вечеря седяха единадесет души, но компанията изглеждаше по-малка. Там бяха, разбира се, тримата държавни глави, двамата посланици за Съветския съюз, по един преводач за всеки човек, и Хари Хопкинс. Чърчил беше довел министъра си на външните работи Антъни Идън, а Молотов седеше до Сталин. Говореха почти изключително само тримата най-важни и преводачите им. Останалите ронеха хляба и мърмореха хвалби за качеството на храната. Истинска изненада предвид лишенията, които Съветският съюз търпеше. Никой обаче не го каза на глас.

Рузвелт се извини рано вечерта. Стана му тежко на стомаха, но никога не би позволил Сталин да го разбере. Усмихна се, вдигна ръка и остави Чип Боулън да каже най-подходящите фрази на руски на Йосиф Сталин. После Хари го изведе с количката и тръгна по коридора към личните му покои. Сам Шварц не се виждаше никъде.

— Мило от твоя страна, че остави Уинстън за малко насаме с Мечока — каза Хопкинс.

— Боулън ще си води бележки за всичко, което си кажат. Намери ми леген, Хари, моля те.

Повърна в съда за бръснене. Хопкинс се суетеше навъсено, но не каза нищо.

— Исусе, съжалявам — изпъшка Франклин.

— Няма проблеми. Готов ли си?

Той кимна и Хопкинс изнесе легена. Рузвелт чу звука от течаща вода и пускането на казанчето в тоалетната. Добрият стар Хари. Беше с него още от самото начало. Когато му потрябваше някой да пътува вместо него, не пращаше вицепрезидента или Държавния секретар, а Хопкинс. Той пътуваше до Лондон, за да уверява Чърчил, или до Москва, за да демонстрира искрени приятелски чувства към Чичо Джо. Всичко щеше да стане доста по-трудно, когато Хари вече го нямаше.

Хопкинс извади кърпичка от джоба си и му я подаде. Не беше особено чиста, както между другото и повечето от дрехите на Хари. Франклин избърса устата си въпреки това и въздъхна.

— Май нацистките командоси са те отровили — пошегува се Хари. — Ще свикам пресконференция и ще зарадвам Чичо Джо. Добре ли си?

— Сега съм по-добре.

— Искаш ли малко вода?

— Ще е чудесно.

ФДР изпи чашата, махна очилата и притисна очите си с пръсти.

— Бих казал, че вечерята мина добре, ако не броим това, че ми прилоша като на куче.

— Чичо Джо определено мрази французите — отбеляза Хари.

— И немците.

— Тях всички ги мразим. Но Сталин иска да разкъса и двете страни, когато крясъците затихнат. Хареса ми, когато Уинстън каза, че не би могъл да си представи цивилизования свят без цъфтящата и жизнена Франция. Ще започне Трета световна война, ако Сталин някога заплаши наистина важните райони — Бордо, Шампан и Бургундия.

Франклин се усмихна.

— Някои хора си мислят, че сме започнали тази война заради полската водка.

Някой почука на вратата. Хопкинс угаси цигарата си и отиде да отвори.

— Сам — каза Франклин с чувство на облекчение. Липсата на телохранителя му го тревожеше смътно, въпросът се въртеше из ъгълчетата на ума му.

Шварц прекоси бързо стаята, понесъл в ръце кутия с документи. Официалната работа на Рузвелт му се носеше със самолет във всеки град, който посещаваше по време на това продължително пътуване, за да прегледа книжата и да ги подпише. Сам сигурно беше взел днешния пакет от дипломатическата поща в легацията.

— Остави го на масата, моля те.

— Разбира се, сър. — Шварц остави кутията, като при това извади един лист от нея и махна към него с красноречива гримаса. После сложи пръст на устните си.

Рузвелт се намръщи и взе листа.

„ВНИМАВАЙТЕ — пишеше на него с разкривени главни букви. — ТОЙ СЛУША ВСИЧКО, КОЕТО КАЗВАТЕ.“