Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (2)

Глава 1

От почти четири хиляди години Хеопсовата пирамида в Гиза хвърляше сянката си като огромна плащаница върху пустинята и смълчаваше всеки, който я погледнеше. Преди откриването на стоманата тя е била най-високата, създадена от човека, конструкция на Земята, а дори и когато стоманата я превърна просто в джудже, камъните ужасяваха с надвисналата си маса. Със слепите си стени. С вдъхновението си за смърт.

Пирамидата беше едно от Чудесата във време, което отдавна ги беше надхвърлило, а хората все повече искаха да я видят, дори когато размерът вече не беше основното. Харесваше им да вярват, че, като е надминал Голямата пирамида, Съвременният свят е победил всичко, което е представлявала.

А това беше Смъртта.

Основателите на хотел „Мена Хаус“ в Гиза можеха да разпознаят добрата сделка. Бяха англичани и разбираха, че пътешествениците плащат повече за гледката. Купиха старата ловна хижа на Хедив Исмаел в Гиза, добавиха балкон на всяка стая и очакваха гостите им да седят там и да съзерцават пирамидата в изтляващата светлина на пустинята. Десетилетия наред повечето гости правеха точно това. Бяха благодарни и благословени, докато си пиеха джина. Говореха за наемане на камили и за пълзене из тунелите до погребалната камера на Хеопс.

Не и Памела.

Хеопсовата пирамида изпълваше прозорците на наетата от тъста й вила, на един хвърлей от „Мена Хаус“. Памела можеше да я замери с книга или вероятно с празна бутилка от шампанско. Или с една от обувките си за танци с каишки. Вместо това дръпна завесите и скри гледката.

Пирамидите, големи и малки, я отвращаваха с неподвижността си. Равните, непроницаеми камъни поглъщаха светлината и излъчваха тъмнина. Седяха до нея като Бог, за да се чувства тя дребна и смъртна, и затова ги мразеше. В редките моменти, когато беше сама, както сега, Памела усещаше гроба под пръстите на краката си, а това я плашеше. Сякаш танцуваше валс по самия му край.

Тя обърна гръб на прозореца — страхотния си, гъвкав гръб с кожа с цвят на праскова, и се взря в огледалото. Както всички вещи на Памела, вечерният й халат беше твърде скъп за войната. Той казваше на света, че тя има могъщи приятели и че те й дават тези неща.

Косата й грееше като топъл месинг, а тъмносините й очи шареха неуморно. Тази вечер искаше да си прекара добре, защото след два дни всички щяха да отлетят за Техеран, а там щеше да бъде Ейвърел. Щеше да пие много и да прелъсти всички мъже наоколо. Имаше талант за това.

Памела се приведе към огледалото и приглади червилото си с връхчето на пръста. Беше тъмночервен нюанс на „Герлен“ от Ню Йорк, Ейв беше донесъл няколко от специалните червила със зелени капачета, когато беше посетил жена си предния път. Кой ли от мъжете, зачуди се тя, би искал да я целуне тази вечер? И да й даде власт над него — за толкова, колкото тя пожелаеше?

Мрачният и опасен Иън или неговият свирещ на пиано приятел?

Тя се усмихна на отражението си. Памела Дигби Чърчил беше досущ като огледало. Твърда и красива повърхност, която малко неща можеха да пропукат.

Човекът в инвалидната количка смяташе, че грамадата на Голямата пирамида има успокоително присъствие в прозореца на дневната му. Той пушеше пура с отрязани краища до отворените капаци и не обръщаше внимание на спада на температурата със здрача в пустинята. Беше му отнело почти две седмици да стигне до Египет, първо с военен кораб, после по въздуха, и се чувстваше изцеден. Постоянните усилия да се преструва, че всъщност е точно обратното — да изглежда силен и с бистър ум, да се изправя пред фотоапаратите и камерите, дори това да означаваше да подкрепя безполезната си долна част на тялото, като притиска до бяло кокалчетата на пръстите си в ръба на бюрото, вече започваха да му тежат. Искаше време и пространство, за да помисли. Тези кратки моменти в сянката на огромните камъни бяха ценни, като да си поемеш дълбоко въздух на голяма височина.

— Сам — каза той, като извади дебелата пура от устата си, — има ли някаква заплаха, за която трябва да знам?

— Имате предвид, освен немците ли, г-н президент?

— Ромел си подви опашката преди година. Знаеш го.

Сам Шварц, шефът на Секретните служби на Франклин Делано Рузвелт, надникна през прозореца. Вилата, предоставена на тяхно разположение, принадлежеше на Александър Кърк, американския посланик в Кайро. Беше току до хотел „Мена Хаус“, където се провеждаше конференцията. Синът му Елиът и Джон, съпругът на дъщеря му Ана, пътуваха с него и явно доста се забавляваха като в старото време. Никой не споменаваше сигурността, но Шварц мислеше постоянно за нея. Беше приготвил вилата на Кърк за това посещение, беше монтирал рампи за инвалидна количка и беше проверил лично всеки кабел на алармената инсталация и комуникациите, за да се увери, че работят. Рузвелт беше мернал хората на Шварц по стратегически места вътре и извън сградата. Почти всеки беше с картечен пистолет „Томпсън“, разполагаха с изумителна огнева мощ. Една от по-малките трапезарии в хотела дори беше оборудвана с фалшив таван и звуконепроницаеми стени, така че до Кайро да не може да достигне и намек за обсъжданията на високо ниво. В града имаше един Бог знае колко шпиони, които с радост биха платили за такава информация. Когато той и Чърчил сядаха да говорят, Рузвелт си мислеше, че целият свят се опитва да ги подслуша. Тези срещи определяха кой ще живее и кой ще умре.

— Държавните линии са чисти, сър. Никой извън Египет не знае, че сме тук — каза Шварц. Сякаш Франклин беше малко дете, което имаше нужда от успокояване. Или пък беше някакъв сакат, хванат в капана на инвалидната количка.

След двадесет години Рузвелт беше свикнал със скованите си безчувствени крака, но така и не се научи да приема уязвимостта си. Ако ги атакуваха, той нямаше да може да избяга от воя на бомбите или от внезапната градушка на картечния огън. Най-много го безпокоеше идеята, че някой друг може да загине при кризисна ситуация, тъй като се е върнал да го спаси. Но от момента, в който бяха кацнали на неравната писта от трамбована пръст в Гиза преди няколко дни, му беше ясно, че в Северна Африка няма по-безопасно място. „Мена Хаус“ беше като въоръжен лагер. Акри градини, конюшни и кокошарници, терасата със спокойното езеро и голф игрището бяха обградени с бодлива тел и бригада британска пехота. Към небето сочеха дулата на петстотин противовъздушни оръдия. Гостите на хотела бяха помолени да напуснат още предишната седмица, а на целия персонал беше предложен платен отпуск. В момента сервитьорите в „Мена Хаус“ бяха от армията. Зад хотела се простираше цяло градче от палатки, пълни с войници от целите САЩ и Британската империя. Бяха превзели и вилата на Алекс Кърк. Това преобразяване заявяваше на целия свят: „Стой настрана или умри.“

— Защо питате? — настоя Шварц.

Рузвелт си дръпна от пурата и изпълни дробовете си с дима.

— На върха на Голямата пирамида има пост на Кралските военновъздушни сили. Вчера го нямаше.

— Сигурно вече са забелязали няколко багера — усмихна се леко Шварц.

— А виждаш ли снайперистите? Разпределени са на равни разстояния сред другите пирамиди. Уинстън е надушил нещо.

Усмивката на Шварц помръкна. Очите му се отклониха от снайперистите към единствения телефон, който свързваше вилата на Чърчил с тяхната.

— Флеминг — каза Рузвелт замислено. — Младият приятел на Хъдсън. Той ще знае.

 

 

Мей-лин пиеше чай в гостната на Кралския апартамент. Беше изритала обувките си и седеше върху подвитите си тънки крака. За разлика от властелините на Запада, тя и съпругът й бяха настанени в самия хотел „Мена Хаус“. Разполагаха с гостна, няколко спални и бани, квартири за личните им прислужници, отделна трапезария и кухня, където през нощта тя приготвяше лулата с опиум на мъжа си. Никой, освен тях двамата не знаеше, че го прави. Имаше стая за преобличане, пълна със западни и китайски дрехи, където прислужницата й се разпореждаше с няколко куфара „Луи Вюитон“ — един само за шапки, а друг за обувки. Беше донесла в Кайро дванадесет чанти и тридесет чифта ръкавици. Беше дочула, че прахът е ужасен.

През изминалата година Мей-лин беше прекосила САЩ надлъж и нашир, бяха като неин втори дом. Поправка. Нейният единствен истински дом. Добре беше напазарувала. Само най-елегантните и изключителни дрехи красяха тялото й, защото тя беше лицето на цивилизацията.

Мадам Чан. Некоронованата императрица на Китай.

Докато генералисимусът се биеше със собствения си народ и с японците — месеци на загуби, на жестока и брутална смърт, тя беше направила обръщения и към двете Камари на Конгреса. Беше вдигала наздравици с добронамерени покровители (но резултатите не бяха нещо особено) в Пъкипсий, Детройт, Сиукс Фолс и Менло Парк. След Пърл Харбър американците мразеха японците и отчаяно търсеха азиатец, на когото да могат да се доверят. Мей-лин говореше английски с южняшки акцент. Краткото й детство беше пропиляно сред комарите и мисионерите в Джорджия. За разлика от съпруга си будист тя беше методистка и беше завършила колежа „Уелсли“. Американците бяха очаровани от екзотичната й красота и очевидния й остър ум. Беше събрала милиони долари за каузата на Гуоминдан.

— И за какво ги похарчи? — настоя тя, докато съпругът й поднесе цигарата си към запалката и кръстоса единия перфектно изгладен крачол върху другия. — Да плащаш на приятелчетата си. Съперници, чиято лоялност трябва да купуваш. И за жени, разбира се. Винаги има жени.

— Точно както, доколкото разбирам, има и мъже.

Тя не му отговори. Той разполагаше с най-добрите източници и не се вълнуваше от протести и отричане. Мей-лин издържа на погледа му и отказа да мисли какво би могъл да използва като доказателство за вината й.

— Тази вечер ще седиш до Чърчил — инструктира я той. — Разсейвай го. Въвлечи дъщеря му в разговора. Тя ме наблюдава твърде отблизо за вкуса ми.

— Ако въобще знаеше нещо за жените, щеше да ти е ясно, че Сара не е важна — отвърна на удара Мей-лин. — Когато дъртакът иска нещо, той припка при другата. Памела.

Тя произнесе английското име, сякаш беше лапнала нещо развалено. Миналата вечер съпругът й беше танцувал с момичето и му беше харесало. Той беше ценител на жените, но кръглооките с червени коси и налети гърди бяха рядкост за него.

— Златният дявол е глупак — каза меко Чан Кайшъ. — А ти ревнуваш.

— Ти си глупак. — Тя сръбна деликатно от чая. Бяха намерили зелен чай за важните си гости, а прислужницата й сама беше запарила чайника. Въпреки това резултатът беше разочароващ. — Да пилееш парите на американците. Какво ще кажеш, когато те попитат какво си направил с тях?

— Ще им кажа, че ми трябват още. — Той я изгледа през цигарения дим, като се забавляваше. — Така стават тези неща. Затова сме тук, за да настояваме Рузвелт да бомбардира японците от бази в Китай, които той ще ни плати да построим. С материали, които той ще осигури. И с американски инженери. Бомбите също ще са американски, както и самолетите и пилотите. Ще оставим кръглооките да победят враговете ни, а и да ни платят за привилегията.

— А ако Рузвелт откаже?

Той се изправи, прекоси стаята до нея, настани се върху дивана, където тя седеше с подгънати крака, и я стисна силно за брадичката. С другата ръка държеше димящата цигара близо до перфектната й буза. Тези ръце бяха разпоредили смъртта на милиони по време на Белия терор. Наричаше жертвите комунисти, но тя знаеше, че някога беше наричал някои от тях „приятели“.

— Никога не поставяй методите ми под въпрос. Американските пари те пазят жива, скъпа.

Тя го беше научила на английската дума, единствената, която той знаеше, когато се беше развел с първата си жена и с трите наложници. Тогава си мислеше, че е защото я обича. Че я желае. Сега знаеше, че единственото, което той иска, е власт. Сестра й беше вдовица на Сун Ятсен, Чан беше политически наследник на Сун. Беше се оженил за Мей-лин заради семейството й.

Тлеещият връх на цигарата мина край окото й.

— Колко лошо, че не си поканен в Техеран — каза тя, като пренебрегна заплахата. — Истинските решения ще бъдат взети там. Тази конференция не означава нищо. Тези господари ти дават пари, за да мълчиш — все едно хвърлят огризки и кокали на куче. Но те очакват да захапеш Япония за гърлото. А каква ще е ползата им от свирепия звяр след това? Ти си псе, на което те не могат да вярват. Псе, което ще укротят. Ти си този, когото използват, Кай.

— Ще седиш до Чърчил — повтори меко Чан. — Ще разбереш защо се страхува. Мога да подуша страха от кожата му като гранясала мазнина. Открий какво иска той от конференцията в Техеран, скъпа. За Китай.

— Имаш предвид за теб.

— Аз съм Китай — каза той и я пусна. — Враговете на Англия си плащат скъпо. А Китай иска да продаде нещо.

 

 

— Господи, тя ме кара да се чувствам развратна — промърмори Сара Чърчил Оливър, докато увиваше кимоното около слабото си тяло и тихо затваряше вратата на спалнята. — Само погледа в очите й! Самодоволен. И знаещ. Тя се е сетила, че си тук.

— Сигурно първо е почукала на моята врата — устните на Джил Уинънт се разтеглиха в усмивка. — Какво искаше?

— Каза, че търсили командер Флеминг по телефона и питаше дали знам къде е? Предполагам, че в момента издирва бедния Иън. Още един опитомен тигър на каишката на Памела. Казах й да иде в хотела. Някой ще я черпи питие.

— Честно, изненадах се, че я видях в самолета. Дипломатическите мисии не са в стила й.

— Баща ни искаше тя да дойде — отрони Сара отчаяно. — Когато той не може да спи, тя играе на карти с него. Джил, нощите му стават все по-зле и по-зле, а този грип не улеснява нещата.

— Е, ако една игра на карти с оглупяла снаха може да спечели войната за Британия… — Уинънт се претърколи от леглото и се пресегна за сакото си. — Съжалявам, че се налага да се разправяш с нея, Сал. Смятах, че няма да ни се мярка повече, щом се нанесе в собствено жилище на площад „Гросвенър“.

— Ни най-малко, г-н посланик. Нашата Пами е впила нокти в премиера на Великобритания. Тя роди внука му, за Бога. И го кръсти Уинстън. Няма да ни остави. Може да се нарича Чърчил, докато не умре, дори и един ден да се разведе с брат ми Рандолф.

Сара се облегна на вратата на спалнята и спокойно огледа Джил.

— Знаеш ли, че понякога тя спи в главния щаб? На горното легло, точно над баща ни? Той не ще да чуе и дума срещу нея, без значение колко мъже има на сметката си.

И двамата знаеха, че списъкът с мъжете нараства. Ейвърел Харимън, вероятно най-богатият американец в света и посланик на Рузвелт в Съветския съюз, плащаше без много шум за новия апартамент на Памела и за повечето й разходи по обиколен банков път от Москва. Но откакто той беше напуснал Англия, нея я виждаха из Лондон с всеки от Джок Уитни до Бил Пейли и известния му репортер Едуард Р. Мъроу. На Памела й харесваше да колекционира американци, но не бяха само те. Лорд Бийвърбрук, британският вестникарски магнат, издържаше невръстния й син и бавачката му в Чъркли Корт, имението на Бийвърбрук в Съри. Цял сонм от генерали с различен брой звезди на пагоните осигуряваше Памела с всичко необходимо за живота. Прясно говеждо. Копринени чорапи. Сладкиши, пълнени с диаманти и смарагди. Смарагдите стояха особено поразително на тицианово рижата й коса.

— Тя сигурно изцежда доста от мъжете си — каза замислено Уинънт. — И нямам предвид пари. Тя научава разни работи, Сал. Научава и ги предава нататък. Обзалагам се, че баща ти смята това за дяволски полезно. Можеш да обичаш или да мразиш Пам, но тя е съвършена политическа куртизанка.

Беше прав, разбира се. И двамата знаеха, че Памела Дигби беше спечелила сърцето на Чърчил от момента, в който се нанесе в семейството им и отне Рандолф от ръцете им. Братът на Сара беше трудно дете. Като възрастен пиеше прекалено, беше безнадежден комарджия и побойник с неконтролируем характер. За няколко месеца Памела беше сякаш отговор на молитвите им към Бог. Стабилизиращо влияние. Добра жена, чиято любов можеше да спаси дори Рандолф. Фактът, че самата Памела не беше нито стабилна, нито добра, оставаше някак встрани. Това, че Рандолф я напусна, а и твърдата решимост на Пам да не обръща внимание на факта, само настрои родителите му още по-категорично на страната на съпругата му.

Джил е прав, мина през ума на Сара. Баща й ценеше куртизанката в Памела. Дори я използваше по начин, по който никога не би използвал собствените си дъщери. На Сара внезапно й се доплака. През по-голямата част от младостта си се беше опитвала да избяга от името Чърчил, от лудостта на Чърчил — бягство към сцената, нещастен брак с шоумен, който беше твърде евтин и твърде стар за нея, а сега посред тази кървава война и видимото влошаване на баща й най-много желаеше да му принадлежи. Той беше една от най-изискващите и страхотни личности на света.

Нямаше нужда да споделя тези неща с Джил. Той сякаш разбираше всичко важно за Сара и за проблемното й семейство. Не защото беше един от най-доверените хора на Чърчил и два пъти губернатор на Ню Хемпшир, или защото сам беше отгледал двама сина. Джил беше философ и любител на поезията, тих и интровертен човек, в чиито уж съвсем прости думи звънтеше екзистенциална истина. Той мразеше да говори пред публика, но беше спечелил сърцата на британците, като беше рискувал живота си в бомбардировъчни налети и беше обещал много повече помощ, отколкото Америка би дала някога. Сара подозираше, че той би дал живота си с радост, ако това би спасило страната му от унищожение, и за миг не би се поколебал да се жертва, за да я спаси. А това означаваше, че тя вече беше унищожила нещо ценно в Джил Уинънт. Защото човекът с повече чест от всеки друг в Англия беше оставил в САЩ съпруга.

Сара си помисли, че в крайна сметка не е по-добра от Памела. Прелюбодейка, сграбчила щастието си. Но за разлика от Памела тя го задушаваше с вина.

— Някога яла ли си пуйка? — попита я Джил.

Тя поклати глава.

— Месото е сухо. Взимай си от плънката. — Той я целуна по бузата. — Ще се видим на вечеря.

Той се втренчи в празния хол на вилата и се измъкна безшумно от стаята й по чорапи. Много мило от негова страна, но Сара се зачуди защо си дава труд да ходи на пръсти. Ако Памела знаеше, че те двамата са любовници, значи вече го знаеше и цялата британска делегация.

 

 

— Отвращавам се и се гнуся от това лукаво куче Чан! — заяви сприхаво лорд Ледърс, министър на военния транспорт, докато отпиваше от уискито си. Късите му крака стърчаха право нагоре от вълнения килим, сякаш отхвърлени от кръглото му тяло. — Иска да развали разбирателството ни с президента Рузвелт. Все мрънка по дръпнатоокия си начин за колониалисти. Заиграва се с демокрацията. Осъжда амбициите ни. Плановете ни да ги купим и продадем всичките след войната. Всичките от Шанхай до…, до…

Познанията на Ледърс за света го подведоха моментално, той беше напуснал училище на петнадесет години. Беше корабен магнат с определено тънък и вещ усет за морски линии, но не и отличник. Иън чакаше тъкмо това.

— Гуанджоу? — предложи той деликатно.

— Точно така! — изсумтя Ледърс и надигна чашата си.

— Ще ми се да науча името на шивача му — продължи Иън. — Този тип е необикновено добре облечен.

— Проклети ориенталци! — поде отново Ледърс, като преглътна. — Човек би казал, че достатъчно от нашите измряха в оная работа с боксерското въстание, за да заситят жаждата им за кръв. Ама не. Нашите жълти приятели по-скоро ще оставят японците да изнасилват жените им оттук до края на света и обратно, отколкото ние честно да спечелим някой паунд, като продаваме чай. Питам те, Иън…

— Недейте — прекъсна го той, като наля три пръста скоч и подаде чашата на Майкъл Хъдсън. — Питайте Хъдърс. Той е човекът, който шепне в ухото на президента. Майкъл, Рузвелт дава ли и пет пари какво иска Чан Кайшъ? Или просто подхвърля кокал на китайците?

Тримата се бяха срещнали в едно от страничните фоайета на хотела, за да се поосвежат преди вечерята, която щеше да бъде продължителна и официална — Рузвелт я даваше в чест на американското отбелязване на Деня на благодарността. Беше докарал в Египет двадесет и две пуйки, съветника си Хари Хопкинс, няколко генерали и подбрани опортюнисти като Майкъл Хъдсън.

Хъдсън беше стигнал до Египет след неудобен полет с транспортния самолет, пренасящ автомобила на Рузвелт. Работата му имаше нещо смътно общо със „Заем-наем“, американската програма, която позволяваше на Великобритания да взима назаем всичко от стари кораби до болнични легла. Затова беше и толкова близък с лорд Ледърс, който беше преговарял по сделката от страната на британците. Старото му приятелство с Иън Флеминг беше ясно на всички. Това беше шестата двустранна среща на шефовете им за последните две години и гледката на Хъдърс и Флем да чукват чаши в най-различни зали за конференции не беше нищо ново.

Иън знаеше, че назначението на Хъдсън беше просто прикритие за доста по-интересна работа — той беше един от внимателно подбраните сътрудници на Дивия Бил Донован — елитен шпионин от Бюрото за стратегически операции (БСО). Преди няколко години по време на официално посещение в Ню Йорк Иън беше помогнал за създаването на плана за БСО и вероятно беше осигурил работата на Хъдърс.

— Завършил е Йейлския университет — подметна той, — и е минал през „Итън“ и „Дърнфорд“. Няма да намериш по-добър човек за връзка, Бил. Той вече знае как мислят англичаните.

Иън беше личен асистент на директора на Управлението на военноморското разузнаване, закостенял и напълно лишен от въображение моряк на име Ръшбрук. Не харесваше особено Ръшбрук, смяташе го за човек с ограничено мислене и без никакъв кураж. Затова през по-голямата част от войната Иън игнорираше инструкциите на Ръшбрук и даваше свои. Когато беше възможно, се свързваше с американските си приятели. Той все още шепнеше на Хъдърс в разговорливия мрак и кроеше унищожението на враговете им. Клубът на твърде лошите го имаше и всичко с него беше наред.

— О, на ФДР му пука, разбира се — отвърна Хъдсън. — Всеки ден в Тихия океан загиват наши момчета. Чан се бие с японците. Ние имаме нужда от него точно толкова, колкото вие, британците, имате нужда от нас.

— А нима Америка се нуждае още от Англия? — попита Иън и се отпусна в един стол до камината от гравиран пясъчник. Дълбоко в нея едва горяха въглища. — Премиерът започва да се чуди. Преди няколко месеца Чърчил и ФДР бяха като благословени свише младоженци. Но страстта поутихна, а розите прецъфтяха. Признай си, Хъдърс, ние, британците, ви отегчаваме. Говорим твърде много, а нямаме и петачка в джоба.

— Така си е, така си е — додаде Ледърс.

Настъпи неудобна тишина. Иън си помисли, че истината обикновено кара хората да млъкнат. Беше планирал срещата в Кайро, както беше планирал и всички други между Чърчил и Рузвелт, и знаеше, че китайците са просто странична атракция. Кайро беше само първата спирка от едно доста по-трудно пътуване, което щеше да завърши в Техеран. Там Рузвелт щеше за пръв път да се срещне с Йосиф Сталин.

Чичо Джо, както го наричаше с възхищение американската преса.

Вече години наред Сталин ангажираше огромна част от ресурсите на Хитлер и хвърляше пушечно месо пред оръдията му на Източния фронт. Беше се опитал да използва нацистката военна машина за собствени цели, но понесе удар в гърба и милиони загинаха в обсади и от глад. Силният човек на Съветите искаше само едно нещо от съюзниците си в Техеран — операция „Овърлорд“. Обещание, че ще нападнат по суша в Европа. Колкото се може по-скоро, за да накарат Хитлер да обърне войските си. Да го накарат да се прибере у дома.

 

 

Разговорите за нападението изнервяха Чърчил. Той не смяташе, че армията му е готова да атакува Хитлер във Франция, и искаше подкрепата на Рузвелт за по-прост подход. Може би поредица от светкавични удари от различни части на Средиземноморието. Вероятно и още време, за да обучи войниците за бруталния десант с амфибии през непредсказуемия Ла Манш. В Техеран Сталин щеше да ги притиска за точна дата и подробен план, за нещо, което би му гарантирало решаваща битка на Западния фронт на Хитлер в рамките на шест месеца. Чърчил обаче увърташе. Приемането на „Овърлорд“ означаваше да концентрира всичките си военни сили в един ужасен удар. Ако „Овърлорд“ се провалеше, щеше да повлече със себе си и Англия.

Чърчил се плашеше до смърт да сложи главата си в примката на исканията на Сталин. Беше жизненоважно да обясни позицията си на Рузвелт тук, в Кайро, преди съвместната им делегация да пристигне в Техеран. Той и Рузвелт трябваше да са на едно мнение и да застанат в обединен фронт срещу настояванията на Сталин.

Рузвелт обаче засега бягаше от подобно развитие.

Президентът се държеше вежливо, но дистанцирано с британските си приятели, откакто самолетът му кацна преди три дни. Вместо това се възползваше от всяка възможност да дръпне Чан Кайшъ настрана и да говори за шоупрограмите по „Бродуей“ с поразителната му съпруга. До момента Чърчил не можеше да се вреди да каже и дума, а летяха за Техеран след тридесет и шест часа.

Хъдсън вдигна чаша за тост.

— Хей. Няма ли я Англия, няма и скоч. Как, по дяволите, успя да откриеш тази бутилка в Кайро, Джони?

— Прекарах я с мен в самолета на Ледърс. — Скочът беше личната отрова на Иън, сингъл малц, бутилиран тайно на отдалечения шотландски остров Айлей. От началото на войната дестилерията „Лафройг“ беше превърната във военно депо, но все още можеха да се намерят ценни бутилки. Семейството на Иън бяха шотландци. Една от бутилките му се беше разбила при рязка и силна турбуленция над Рабат и кабината на самолета на Ледърс ухаеше на карамел и торф.

— Не е трябвало да се тормозиш — изсумтя министърът на военния транспорт. — Премиерът е докарал достатъчно пиене да наводни Нил.

— Да се надяваме, че може да плува, тогава.

— Точно затова ме взе — каза един глас откъм вратата. — Да държа главата му над водата и да го насочвам в правилната посока.

Тя беше като мираж от злато и тюркоази, перфектна фигура на пясъчен часовник в проблясваща коприна. Усмивката й беше надменна и енигматична. Иън беше виждал този котешки поглед и преди, осветен от пламъците на факлите по стените на фараонска гробница.

Но Памела беше от типа жени, които го отегчаваха до смърт. Те можеха да му бъдат домашен любимец, понякога да ги храни, глези и сресва. Да си играе, когато тя поиска, но никога нямаше да му бъде равна. Можеше да бъде единствено притежавана.

— Госпожо Рандолф — прокашля се Ледърс и се помъчи бързо да стане.

— Памела — промърмори Иън.

Майкъл просто вдигна питието си за поздрав. Тя имаше способността да го кара да оглупява.

Памела спря греещия си поглед върху Иън.

— Имам нещо за теб, командер. Телеграма. Страст по пощата, директно от личната безжична линия на премиера. Басирам се, че е от Ан!

Веждата на Иън потрепна леко. Той остави скоча си и протегна ръка.

— Дай ми я — каза той тихо.

— Би могъл да предложиш питие на момичето.

— Хъдърс, момичето иска питие.

Майкъл се изправи припряно.

— Имаме уиски, но съм сигурен, че бихте предпочели…

— Шампанско — измърка тя. От устните на Памела думата беше като играчка. Нещо, което се хвърля, а кучето улавя със зъби. Майкъл стоеше като хипнотизиран. Протегна ръка и тя я стисна.

— Памела — каза с досада Иън. — Телеграмата?

Тя я измъкна от корсажа си с жест на държанка в харем от миналото. Беше все още топла от допира на кожата й, когато му я подаде. Той забеляза как Ледърс почти се опита да я докосне.

— Ако ме извините — каза Иън, излезе и остави бутилката „Лафройг“ на министъра на военния транспорт.

 

 

Телеграмата, разбира се, не беше от Ан О’Нийл. Последният флирт на Иън едва ли щеше да получи достъп до личната комуникационна мрежа на Чърчил.

Беше от Алън Тюринг, ексцентрик и самотник, който живееше в Къща №8 в място, наречено „Блечли Парк“, и работеше за организация, обичливо наричана Партия за шофиране, копиране и шахмат, зад чиято абревиатура ПШКШ всъщност се криеше Правителствената школа за кодиране и шифриране. Според повечето хора Тюринг беше странна птица, но Иън отдавна се беше научил да не обръща внимание на мнението им.

Той излезе бавно на терасата на „Мена Хаус“. Масивният силует на Хеопсовата пирамида закриваше няколко звезди. От пустинята лъхаше ноемврийски мраз. За пръв път от няколко дни беше напълно сам и побърза да скъса плика на телеграмата.

Фехтовача е в града. Води си и приятелка.

Пръстите на Иън стиснаха хартията за миг. После извади златната си запалка от джоба на куртката и превърна думите на Тюринг в пепел.