Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (25)

Глава 24

— Осъществиха контакт. — Сирануш сграбчи Иън за ръкава на сакото и го задърпа решително по тесния коридор в сърцето на лабиринта на НКВД. В каменния тунел светлината беше оскъдна и той почти се притисна в тялото на момичето. Беше слабо като конец, направо не му се вярваше. Той се бутна в хълбока й и си представи как измерва кръста й с педи. Вместо това вдигна лявата си ръка, дясната все още го болеше, и я остави да се плъзне по гърба й. Усети как кожата й потръпва.

Тя тръсна коса, сякаш подразнена.

— Бонд. Арев ми каза, че жена ти е красива, макар и да е облечена с грозни дрехи. Според мен английските момичета са студени.

Разбира се, Арев го беше наблюдавал при срещата пред „Голестан“. Доверието му се простираше само дотам.

— Английските мъже също — отбеляза Иън.

— Аз съм чувала обратното. В училище сте много страстни един към друг, не е ли така?

Онази усмивка отново се появи по лицето на Сирануш. Тя се надяваше той да реагира.

— Господи, дай ми сили — прошепна той, придърпа я към себе си със здравата си ръка и я целуна.

За миг се почувства сякаш се дави. Нямаше въздух. Не можеше да стигне до повърхността. Беше паднал от Денсинг Ледж в стряскащо студените води на Ла Манша както, когато беше малко момче.

Тя се дръпна и го изгледа, като се задъхваше. Можеше да види как очите й блестят дори в сумрачния коридор.

— Копеле — процеди тя през зъби и изчезна бързо зад следващия завой.

Тунелът завърши с решетки. Килията беше осветена от въглените в мангала на Задик. Вътре имаше четирима мъже — двама седяха до масата, а другите двама ги пазеха прави, насочили пистолети към главите им. На масата беше оставен безжичен предавател.

Иън се изравни със Сирануш и се приведе към ухото й.

— Могат ли да предават оттук?

— Забравяш, че тук сме съвсем близо до покрива на пазара. Таванът е от дърво.

Иън предположи, че седналите мъже са заловените немски агенти. Представи си как продължават да си живеят в Техеран, наглед съвсем обикновени граждани, и от време на време дават някакви разузнавателни данни на Задик. Разбира се, това беше наивно. От работата си с Комисия ХХ — британска група, която се занимаваше с двойните немски агенти във Великобритания, знаеше, че на враговете никога не може да се има вяра, дори и да сътрудничеха. Беше достатъчно, че бяха откупили живота си с предателството, свободата можеше да почака войната да свърши. Почуди се дали Задик въобще разбираше концепцията за свобода.

Командирът и синът му държаха пистолети. Иън забеляза, че това бяха стари револвери „Наган“, образец от 1895 година, които са били на въоръжение в царската армия. Стандартен избор за НКВД. Това беше модел с механизъм с двойно действие със седем патрона, калибър 7,62 милиметра. Иън беше чувал, че този револвер не губи барутни газове през луфта между изхода на камерата на барабана и цевта, което го правеше по-мощен от всеки друг пистолет, с който Западът разполагал по онова време. Това също така означаваше, че „Наган“ може да работи със заглушител. Не би му харесало да го насочат към черепа му.

Командирът отмести поглед към Сирануш. Един от мъжете до масата — Иън не виждаше лицето му, но косата му беше посивяла, а ръцете му леко трепереха, заговори уморено на немски. Иън владееше езика и разбираше всичко.

— Те идват — каза затворникът. — Идват в Техеран тази вечер. Молят за убежище.

Дулото на нагана трепна. Иън забеляза, че Задик даде знак на Арев. Момчето явно също говореше немски.

— Убежище? — повтори той. — А не тактическа подкрепа?

— Значи атаката не е тази вечер — намеси се Сирануш.

Вторият затворник завъртя отрицателно глава. Приличаше на птица.

— Чакат инструкции. — Гласът му беше угодлив и мазен, с труден за определяне акцент. Не беше иранец, нито немец и Иън реши, че е от Източна Европа, но е служил на Хитлер. — Искат да се притаят. Да са готови, когато дойде времето. Може да е всеки един ден. Какво да им кажем?

Задик не отговори и махна с пистолета към Арев. Момчето взе предавателя от масата и отстъпи към вратата на килията. Баща му го последва с лампата и остави двамата немци на тъмно.

— Трябва да планираме — каза Задик на английски, като дръпна резетата на килията и отиде при другите. — Работата ще е деликатна.

Деликатна работа. Трябваше да се предадат указания как да стигнат до безопасна къща, контролирана от НКВД. Да се разменят знаци, които да потвърдят, че това са доверените лица. Немските радисти трябваше да бъдат отведени в къщата и да ги охраняват, но така, че мястото да не будеше подозрение, когато парашутистите пристигнеха през нощта. Трябваше да предвидят значителни сили на НКВД, но да стоят напълно скрити. В противен случай двойните агенти можеше да се опитат да се възползват от момента и да избягат, вместо да предадат немските войници. Наистина деликатна работа.

— Какво най-много искаш, Задик? — попита го Иън.

Сирануш се обърна и го изгледа. Вървяха енергично зад командира към стаята за съвещания.

— Каквото искаш и ти, Бонд — изсумтя Задик. — Да спра тази лудост, преди лидерът на страната ми да бъде убит.

— Аз не искам само това — отвърна Иън. — Можеш да заловиш тези хора, да ги измъчваш, дори да ги убиеш, ако щеш. Но истинският играч ще е още на свобода. Аз искам Фехтовача.

— Ще получиш, каквото може. Имаш късмет, че въобще те включвам.

Задик сложи лампата на масата, а Арев остави предавателя на земята до нея. Сирануш говореше нещо приглушено и бързо на арменски на момчето, а то гледаше Иън с обичайната си неприязън.

— Мисля, че можем да се справим по-добре. Мисля, че трябва да се справим по-добре.

— Нищо не е по-добро от това да спасим живота на маршала.

— Има нещо, което не знаеш.

Всички стояха в средата на стаята, никой не искаше да седне първи. Дори Сирануш изглеждаше напрегната като струна, юмруците й бяха леко стиснати. Нима наистина я беше целунал? Какво въобще си беше помислил?

— Фехтовача е един от нас — каза Иън.

Задик се озърна бързо, сякаш някъде в сенките на стаята можеше да се крие убиец.

— Той е член на делегацията на Съюзниците — побърза да се поправи Иън. — Доста сигурни сме, че е така. Нашето разузнаване прехвана съобщения, които подсказват, че той е бил на съвещанията ни в Кайро. Трябва да приемем, че е пристигнал тук с нас.

— Един от вас, британците — каза бавно Задик.

— Или от американците.

— Допуснали сте го близо до Сталин? — шефът на НКВД се хвърли към него с вдигнат пистолет. Щеше да смачка черепа на Иън.

Арев сграбчи ръцете на Иън и ги стисна зад гърба му. Той се приведе инстинктивно, за да избегне удара, и усети косата на Сирануш до кожата си. Тя беше скочила между него и командира от НКВД. Изблъска го яростно назад, като крещеше нещо на арменски. Иън нямаше представа какво казва, но Задик замръзна на място.

Той се овладя и остави пистолета на масата с трепереща ръка. Дръпна си стол, стовари се тежко в него и обхвана главата си с ръце.

Арев пусна Иън, който внимателно потри дясната си ръка. Все още беше твърде слаба. Никога нямаше да може да удари някого или да стреля с нея, поне не и през следващите няколко дни. Ако срещнеше Фехтовача сам, щеше да е жива мишена.

— Казваш, че този убиец е един от нас — повтори Задик, като вдигна глава и се вгледа в Иън. — Че се среща всеки ден с лидерите на Съюзниците. С Чърчил. С Рузвелт. С Йосиф Висарионович. Може да ги убие дори сега.

— Няма да го направи. — Иън също си дръпна стол край масата. След миг колебание същото направиха Сирануш и Арев. Беше някак по-сигурно, по-контролирано да каже тези неща, когато ги делеше маса. — Той иска всичко да изглежда както трябва. Да е на публично място. Затова са и парашутистите. Иска демонстративна атака и победа за силата на нацистите. Или планира да хвърли вината върху иранците и да даде на Хитлер основание да нападне и да завземе нефтените им полета. Не знам. Но печели и в двата варианта.

Задик се изправи рязко на крака.

— Трябва да кажем на Сталин. На Берия.

— Не можем — каза меко Иън.

Задик извади пистолета и го насочи към лицето на Иън.

— Ако не кажа нищо, животът ми е загубен, Бонд.

— Аз пък трябва да спася Чърчил. — Иън си наложи да не обръща внимание на нагана. — Чуй ме, Задик.

Петлето на револвера беше необичайно дълго. Арменецът го дръпна назад.

Сирануш каза нещо бързо на арменски, а Арев й отвърна. Иън не откъсваше поглед от спусъка.

— Заловете парашутистите — каза той спокойно. — Фехтовача ще разбере. Ще провалим плановете му. Но той няма да се скрие. Няма да се откаже и да се прибере у дома. Целите му са тук.

— И? Берия има три хиляди души в града.

— Фехтовача е вътре на конференцията. Седи до Сталин. Ръцете му са на дръжките на инвалидната количка на Рузвелт. Ще намери начин да ги убие всичките, Задик, дори и да отстраним парашутистите му.

— Значи вече сме се провалили.

— Не и ако ги хванем всичките — Фехтовача и хората му.

Арев измърмори нещо полугласно.

— Нека парашутистите се чувстват в безопасност — настоя Иън. — Нека операция „Дълъг скок“ продължи. Проследете комуникацията между Фехтовача и екипа му и ги заловете в последната възможна секунда. След като знаем кой е Фехтовача.

Задик се ухили яростно насреща му.

— Забравяш, Бонд. Не можем да проследим комуникацията. Нямаме радиочестотата на Фехтовача.

Иън отмести цевта на нагана.

— Имаме нещо по-добро. Една жена на име Грейс Коулс.

— … дяволско нещастие — скърбеше лорд Ледърс, като отпиваше от коктейла си. — Такова очарователно момиче. Но се осмелявам да кажа, че грижите у дома ще я оправят.

Майкъл Хъдсън измрънка някаква банална фраза и се заизмъква към фоайето на британското посолство. Беше се отбил за обяд по покана на Сара Оливър, тя беше поканила повечето хора от американската делегация, тъй като те, както и почти целият антураж на Чърчил, просто седяха и чакаха, докато лидерите разговаряха. На вратата обаче го посрещна Джил Уинънт с новината, че Сара няма да се присъедини към тях. Беше отишла с Чърчил до клиниката, където животът на Пам висеше на косъм.

За инцидента не се казваше почти нищо, дори Уинънт не можеше да сподели някакви подробности. Хъдсън остана с впечатлението, че се потулва някакъв скандал.

Той забеляза Грейс да се качва по стълбите в спретнатата й униформа, извини се моментално на Ледърс и тръгна към нея.

— Госпожице Коулс! — повика я той.

Тя се обърна на площадката и се озърна да види кой я вика от тълпата.

— Господин Хъдсън.

Той забърза по стълбите.

— Какво става тук днес?

— Защо питате?

Гласът й беше умишлено неутрален. Хъдсън поклати глава.

— Защото снощи видях Памела. За Бога, аз сигурно съм последният човек, който я е видял. Когато ме остави и си тръгна, беше почти един през нощта.

Грейс сключи вежди и погледна през рамо. Във фоайето все още имаше много хора, които говореха и се смееха.

— Елате — каза тя и го поведе към една врата на площадката, скрита безупречно в ламперията. — Тук можем да поговорим насаме.

Хъдсън видя, че това е комуникационната стая. Тя затвори вратата и му предложи стол.

— Вие ли уредихте да се срещнете снощи?

— Господи, не — отрече той и прекара пръсти през косата си. — Излязох да потърся нещо за пийване преди сън в хотела ми — „Парк“. Повечето американци сме настанени там и се натъкнах на Пам в казиното. Някак си беше забърсала собственика на хотела. Направо летеше из облаците.

Грейс сви устни.

— Разбрах, че тя и госпожа Оливър малко са се скарали снощи. Госпожа Оливър се обвинява, но всички са на нокти. Атмосферата е напрегната. С всички тези руски войници, които само ти надничат през рамото…

— Така е — съгласи се Хъдсън. — Но, кажи ми, какво се е случило с Пам? Тя беше съвсем наред, когато я качих в таксито. Беше пила, но тя почти винаги е така. Казах й да си ляга.

— Смятаме, че е взела хлорал — рече Грейс. — До леглото й имаше бутилка. Тя често има проблеми със съня. Но явно снощи е взела по-голяма доза.

Той подсвирна учудено.

— И госпожа Оливър смята, че е било нарочно?

— Това, разбира се, са глупости — отрече енергично Грейс. — Госпожа Рандолф трябва да е объркала количеството. Казваш, че е била пияна. Вероятно е взела двойна доза.

Хъдсън не отговори веднага. Изучаваше лицето на Грейс с притеснено изражение.

— Няма никаква причина, по която госпожа Рандолф да иска да приключи със себе си — каза тя.

— Дяволски много се надявам да не е заради мен.

— Не се самоласкай — пресече го остро Грейс. — Наистина ли смяташ, че тя ще поиска да сложи край, защото е влюбена в теб?

Той усети, че се изчервява.

— Разбира се, че не. Имах предвид, че се надявам да не съм… я подтикнал.

Грейс повдигна вежда и зачака.

— Тя ме попита направо какво съм открил в стаята й — обясни Хъдсън. — И, нали разбираш, аз й казах.

— Претърсил си стаята й — заключи Грейс. — След като ти забраних да го правиш?

— Трябваше, Грейс.

— Не, не е трябвало. Просто не си могъл да се спреш. — Тя отиде бързо до вратата, явно не искаше да говори повече. — Ти си просто един шпионин.

— Разбира се, че съм шпионин — отвърна той, вече ядосан. — Половината хора от делегацията са агенти от една или друга боя. Ти, апропо, в каква война се биеш?

Тя се спря и си пое дълбоко въздух.

— И смяташ, че си открил нещо, заради което тя се е самоубила?

— Ами, намерих това.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади книга с немски кодове.