Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (16)

Глава 15

Бяха чакали снежната буря да утихне до късния следобед вчера. Облаците над планините се разкъсаха и разкриха слънцето, но то беше толкова близо до залез, че се бяха съгласили да останат в лагера още една нощ. И петимата войници на Скорцени, от деветнадесетгодишния Фукс, до ветерана Браун, бяха отслабнали през последните седмици на обучение по оцеляване. Беше ги занимавал постоянно с разузнавателни упражнения, лов и ръкопашен бой, за да изостри сетивата им. Скорцени мислеше, че ако останеха блокирани от снега още, щяха да започнат да скучаят. Да се карат. Вече знаеха наизуст житейските си истории, знаеха всяка мечта или суета, която другарите им криеха дълбоко в себе си. Липсата на активност водеше със себе си усещането, че си в капан, и мъжете щяха да започнат да изричат на глас страховете си. Престъпленията, които бяха извършили. Кошмарите, които заплашваха да ги подлудят. Нито един от тях не беше се пречупил и Скорцени нямаше никакво намерение да позволи обратното.

Новите заповеди помогнаха. Предаването, което Фукс беше уловил в ранните часове миналата сутрин, съобщението от управлението им в Кайро, беше кратко и по същество. Инфилтрирайте се. Тренировъчната фаза на операцията им беше приключила, беше дошло времето за действие.

Скорцени ги беше вдигнал при първите слънчеви лъчи и бяха разтурили лагера. Изядоха последните остатъци от печения козирог и измиха устите си със сняг. Беше ги пратил напред по двойки, а сам тръгна последен с Фукс и радиостанцията. Вървяха през гората от железни дървета и внезапно едноцветния пейзаж. За няколко кратки седмици бяха усвоили всичко, на което ги учеше. Рихтер вече не трополеше като кон из храстите. Очите на Ланге постоянно претърсваха и за най-слабото движение. Бяха се разпръснали като ветрило на стотици метри едни от други, така че ако някоя от двойките попадне на враждебна сила, другите да не бъдат заловени. Движеха се по виещ се маршрут сред голите клони на дърветата. Снегът беше равен и твърд и напредваха добре, макар и не особено бързо. Беше много важно да стъпват точно крак пред крак и да проверяват земята за камъни, които можеха да се свлекат шумно по склона. Скорцени помисли, че сред сивото поле трябва да са неразличими като стадо персийски газели джейран.

Смяташе да ги преведе до края на планината и там да починат. Щеше да прати двама, Хофман и Браун, на разузнаване. Трябваше да установи контакт с немските агенти в Техеран, те имаха безопасна къща в южната част на града, но след като от НКВД им бяха устроили купон по посрещането в зоната за приземяване и беше загубил тридесет души, Скорцени смяташе известно време да импровизира. Някой в Берлин или Техеран беше предал момчетата му и той нямаше да се остави в ръцете на врага толкова лесно.

Трябваше му съвсем скромно убежище току на ръба на предградията на Техеран. Самотно място по-скоро в планините, отколкото в града. Трябваха му подслон, храна и изненада.

Дърветата напред започнаха да проредяват. Стана по-светло. Скорцени познаваше района, приближаваха се до притоците на река Джаджруд.

Зад гърба му се дочу приглушена ругатня, едва две думи — „По дяволите“, и звукът от тяло, което пада с главата напред без никакъв контрол.

Скорцени извади пистолета си и се обърна.

Фукс се търкаляше надолу по склона, тежката радиостанция го увличаше и той не можеше да се спре, колкото и да размахваше ръце и да се опитваше да се залови за нещо. Пред очите на Скорцени дребното тяло се удари тежко в някакъв дънер, единият крак беше протегнат напред, а другият огънат неестествено назад. Фукс се спря.

Лежеше върху раницата с радиостанцията като обърнат по гръб бръмбар и премигваше замаяно към небето. Около тях гората отново потъваше в тишина, но Скорцени си помисли, че този път това е тишина от вслушване. Представи си как другите мъже спират по средата на слизането, гледат се безмълвно и се чудят дали да се върнат, или да побягнат.

— Кракът ти е счупен — каза той на Фукс.

После вдигна пистолета делово и застреля момчето в главата.