Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (4)

Глава 3

Последният месец в „Дърнфорд“, преди да ги разпуснат за лятото, беше странен за деветгодишния Иън. Всеки ден той се будеше със знанието, че се беше случило нещо ужасно, нещо плашещо, с което трябва да се бори. Лежеше в леглото си, омотан в потните чаршафи, забил лице във възглавницата си, и искаше страхът да остане на една ръка от него. Докато полусъзнателният му ум насочваше цялата си ярост към тази единствена задача, останалата част от него се будеше. Чуваше как другите момчета тътрят крака към студените умивалници и тоалетните. Плясъка на кърпи по голи задници. Хъдърс седеше търпеливо, свил колене под брадичката си, и се опитваше да не диша твърде шумно, докато гледаше скования гръб на Иън.

А след това споменът го връхлиташе.

Моки. Разкъсан на парчета от минохвъргачен огън. Късове плът по земята.

— С времето става по-лесно, да знаеш — прошепна му Хъдърс в първия ден, след като Иън научи. — Започваш да забравяш как изглеждат. Отначало от това се чувстваш гадно, защото, ако не можеш да ги видиш — имам предвид в главата си — значи те са наистина мъртви. Но след известно време се оправяш, Джони. Трябва да забравиш.

Майкъл Хъдсън нямаше никаква представа колко важен беше култът към героите в семейство Флеминг. На нито един от четиримата синове на Вал никога нямаше да му бъде позволено да го забрави. Ив смяташе да ги превърне в мъченици. Да жадуват за одобрението на фантом, защото такъв е, каза тя, Флеминговият начин.

До края на срока Иън ходеше като сомнамбул. Престана дори да се опитва да полага усилия по предметите, които директорът Том Пелът преподаваше и обичаше — латински, старогръцки и английска поезия. Не можеше да издекламира откъсите си от Тенисън. Биеха го удивително често с чехъла, накрая синините не се скриваха и се виждаха, когато се събличаше за плуване в Денсинг Ледж. Задникът му беше мораво-виолетов като буреносни облаци по залез.

Плуването беше единствената му утеха. Нещо в скоковете в студения прибой на Ла Манша през горещите следобеди пресичаше всякакво чувство на ужас и самосъжаление, което обсебваше ума му. Гмуркаше се надолу, докосваше с пръсти гранитните камъни, които покриваха Денсинг Ледж, и гледаше под водата, докато очите го заболяваха, сред плътния облак мехурчета, който издигаше живота му към повърхността. Обикновено се превърташе и изскачаше към слънцето, като разбиваше аквамаринената повърхност в благословена забрава. Поемаше си дълбоко въздух и се отпускаше по гръб. Водата изпълваше ушите му и той се чувстваше свободен от гнета на „Дърнфорд“ и от постоянните ежби и викове на момчетата. Нямаше никакви звуци, чуваше се само неизучената песен на морето.

Този ден обаче той остана долу при камъните.

Пръстите му пробягаха по раковините, насили се да отвори очи и се гмурна още по-дълбоко. Краката му биеха в тъмната вода. Какво ли се таеше в сенките на гранита? Какво ли чудовище можеше да открие, само да му стигнеше дъхът?

Смъртта, каза гласът в главата му. Чуваше го вече от няколко дни. Кожата му настръхна, дробовете му бяха издути като балон с горещ въздух. Това е важно, помисли си Иън, а краката му се движеха неспирно из зелената дълбина, за да достигне дъното. Истинското дъно. Да види дали Смъртта е там. С Моки. Ако можеше да зърне Моки само веднъж, да му се извини, че не е бил достоен за него…

Щеше да е хубаво да остане тук долу, в безопасността на камъните и мрака.

Беше се гмурнал по тъмно. Водата беше много студена, а очите го боляха и не виждаше нищо. Дробовете му щяха да се пръснат и щеше да се озове на парчета на дъното също като баща си.

Една кука се плъзна по скалпа му през косата и се впи в брадата му. Той разтърси яростно глава в опит да се освободи, но още една кука го сграбчи за ръката, започна да го дърпа нагоре, а той се носеше безпомощно все по-далеч от освобождаващия го мрак. Куките в косата му и по ръката бяха жалко малки и докато се издигаха към светлината, Иън видя мръсотията под изгризаните нокти и ожуленото по кокалчетата от ударите на Хъдърс в стената. Твърде си слаб, помисли си Иън, твърде слаб, за да ме спасиш — и издиша целия въздух от дробовете си наведнъж в очакване морето да ги изпълни.

Бяха почти стигнали, почти до повърхността, когато Хъдърс го пусна. Биещите му като бутала крака се поколебаха и спряха, а куките го пуснаха една по една — първо косата, после ръката. Иън се издигаше нагоре, а Хъдърс падаше — втренчен в него камък, който потъваше беззвучно в дълбините. Иън ритна силно нагоре, гръдният му кош беше свит до болка, но успя да покаже глава и да поеме въздух, като се давеше и кашляше. Щеше да повърне, но нямаше време. Вдъхна още веднъж от дара на чистия въздух, който се заби като игли в гърлото му, и цялото тяло го заболя. Държеше очите си отворени и видя следата от балончето. Дъхът на Хъдърс. Последва я и спечели.

По-късно ТП — Том Пелът — каза, че Иън е герой. Че е спасил живота на новото момче, което не е умеело да плува добре, тъй като е янки и при това е било отгледано от Хуните. Беше твърде сложно да обяснява на ТП, а освен това Иън си помисли, че в крайна сметка тъкмо Хъдърс попадна за два дни в амбулаторията, където Нел го глезеше. И двамата бяха специални посвоему — Иън беше героят, а Хъдърс беше измамил смъртта.

Не говориха за случая до последния ден, когато шофьорът на Ив пристигна за Иън. Бащата на Хъдърс, слаб и тъжен на вид човек, мачкаше периферията на меката си шапка с пръсти и чакаше до автомобил, който според Иън беше взет под наем.

— Помни — каза Хъдърс яростно и сграбчи Иън за ръката. — И двамата сме твърде лоши. Ще те видя след Дългата ваканция.

— Грейси.

Тя дори го беше оставила сам, докато той говореше по Секрафона, и пушеше, седнала с кръстосани крака в дневната оттатък. Угаси фаса и седна нормално. Изглежда уморена, помисли Иън и се зачуди дали и нея не я преследват страхове без лица. Но когато се изправи, пред него застана познатата Грейс.

— Какви са нощите на премиера?

Тя присви вежди.

— Пие бренди с ФДР и си ляга. Не трябва ли да му докладваш?

Иън се поколеба. Всяка клетка в тялото му крещеше да побегне право към вилата на президента, където в този миг отнасяха чиниите от десерта, наливаха бордото на Рузвелт във винените чаши, а Майкъл Хъдсън се привеждаше, за да долови какво казва Памела Чърчил със задъхания си, разглезен глас. Щеше да се чува далечна музика, а Сара да потропва в ритъм с крак, притиснат до този на Джил Уинънт под отрупаната с блестящ кристал маса… докато не избухнеше ярка светлина и звукът на разтърсената земя и плътният дим не се смесеха с виковете на агония…

Не. Фехтовача трябваше да седи на масата. Той нямаше да взриви сам себе си. А и какво би могъл да каже Иън, ако се втурне, останал без дъх, в стаята?

Разполагаше с предупреждение без доказателство, с думите на Алън Тюринг за разшифрованото съобщение. В правителството на Чърчил имаше хора, които смятаха Тюринг за луд. Ако Иън започнеше да вика: „Вълк!“ като лъжливото овчарче, без да може да каже името на вълка и без да има представа чие гърло беше захапал, щеше да бъде пратен у дома още със следващия самолет и щяха да го освободят от служба.

— Той ме помоли да го уведомя за какво става дума — опита се Иън да спечели време. — Но, честно казано, на премиера май всичко му е ясно. По-скоро ще го отложа и ще оставя стареца да поспи спокойно.

— Значи обаждането никак не е било спешно — присви устни Грейс. — Просто поредното причудливо хрумване на Тюринг.

— Ако щеш и така да е. Но ти благодаря, че ме остави да ползвам Секрафона.

Тя сви рамене и отхвърли благодарностите на Иън.

— Не казвай на никого, че съществува. Идеята е да е супер секретен.

— Грейси! Ти да не би да си рискува работата заради мен?

— Не се ласкай, Иън. Имах благословията на премиера — пресече го тя грубо и затвори вратата на комуникационната стая под носа му.

Той откри Майкъл Хъдсън, седнал на страхотния малък роял на Алекс Кърк, а пръстите му пробягваха по клавишите в мелодията на Коул Портър „Защото си влязла под кожата ми…“

Майкъл имаше приятен глас. Не, че Иън разбираше кой знае колко от пеене, киното му беше повече по вкуса, но можеше да слуша Хъдърс, без да му се прище да си запуши ушите или да удуши приятеля си. Роялът на Майкъл се беше превърнал в центъра на стаята. Всички, освен Рузвелт се въртяха около него с чаши в ръце, сякаш преди година Ромел не си беше проправял път през Египет с артилерийски огън. Това беше дарбата на Хъдърс — той можеше да пренася хората. Беше слънчев лъч, пълна противоположност на мрака в Иън.

Иън затвори очи и се остави музиката да го пренесе в миналото. Към други стаи, пълни с хора, които внезапно намираха Майкъл Хъдсън за привлекателен и копнееха да му бъдат приятели. Той не беше красавец с ястребовия си нос и слабото си нервно лице, но непознатите му се доверяваха незабавно. Никога не се доверяваха на Иън.

Той си спомни за едно момиче, което и двамата познаваха преди десетина години. Сценичното й име беше Сторм, или „Буря“, една от онези танцьорки в мюзикхоловете, които се развяваха със съвсем оскъдни дрехи. Иън я преследваше от месеци, запленен от безгрижния чар, който тя разпръскваше със своята боа от пера. Не тази вечер, скъпи, казваше му тя със съжаление. Твърде съм уморена. Утре имам специално представление за някакви надути гъзари от Ситито. Иън разбра, че е бил безмилостно отрязан от най-добрия си приятел, едва когато той го помоли да вземе назаем неговия „Даймлер“. Когато му го върна, задната седалка беше пълна с черни пера.

Как точно го беше постигнал Майкъл?

Това беше извечният въпрос на интроверта, реши Иън. Той обичаше Майкъл Хъдсън сигурно повече, отколкото когото и да било от братята си, дори и Питър, но въпреки това го разбираше не повече отколкото, когато бяха на по девет години. Чарът на Майкъл беше непринуден, той печелеше сърцата на хората, без дори да осъзнава, че се води някаква игра. Изглеждаше като момче, открит, неподправен, простодушен и целият свят му се доверяваше. Освен, може би, Иън. Иън познаваше тайните кътчета на ума на Майкъл, как той непрестанно пресяваше фактите, за да достигне до прикритата истина и странните предупреждения. Той поставяше под въпрос заключенията на Иън и обръщаше принципите с главата надолу. Да следваш логиката му беше, като да следваш траекторията на топче за пинг-понг.

Тази вечер Иън беше слисан от очевидната заслепеност на Майкъл по Памела Чърчил. Хъдърс харесваше да съблазнява жени по същата причина като Иън — просто за да докаже на себе си, че може. Беше убеден, че остроумието му ще бъде винаги по-въздействащо от вида на Иън. Беше прав, но Иън нямаше нищо против. Играта беше от по-голямо значение за Хъдърс, отколкото за него.

Иън отмести поглед от рояла и забеляза, че Исмей–Мопса говори с Хари Хопкинс. Хопкинс беше мършав, неугледен и склонен да се оплаква, когато пийне. Изглеждаше твърдо решен да убие рака на стомаха си с алкохол. Джил Уинънт слушаше Джон Боутигър, зетя на Рузвелт, със сдържано изражение на лицето. Хъдърс беше казал, че Боутигър издава един от вестниците на „Хърст“, но сега беше в униформа. Както и всички останали.

Гласът на Хъдърс се извиси над бъбренето на гласовете и Иън отново погледна към него.

Малко глупаче, не знаеш ли, че не можеш да спечелиш?

Помисли, в реалността се събуди.

Но само мисълта за теб ме кара да се откажа

още преди да се осмеля да се покажа.

Защото си влязла под кожата ми.

Господи. За Майкъл Пам Чърчил беше единственият човек в стаята. Иън не можеше да го вини изцяло, защото ако не познаваш Пам, тя беше като коктейл от секс и класа. Когато се прицелеше в някой мъж, дори и да беше такъв като Хъдърс, който всъщност не я интересуваше ни най-малко, можеше да го накара да се чувства най-желаният в света. В момента не отлепяше очи от Майкъл, сякаш той беше всичко, което тя би искала. Измислица, която беше възприела, за да се впише в обстановката и в настроението й. Иън си помисли, че раждането на малкия Уинстън преди две години се беше отразило добре на позите, които заемаше. Беше научила как да застава от фотографа Сесил Бийтън. Ръцете й държаха чашата отпуснато, обираха като в рамка пищните й гърди и държеше главата си леко сведена като Богородица по иконите. Тайната на Пам беше, че тя никога не изглеждаше като курва. Откриваш каква е в действителност чак след като ти е отнела всичко, което имаш, помисли си Иън.

Усети поглед по гърба си и надникна през рамо. Рузвелт се привеждаше тежко в инвалидния си стол, хванал дебела пура между пръстите си, гледаше как Хъдърс свири с широка неподвижна усмивка на лицето си. В този момент синът му Елиът, мъж горе-долу на възрастта на Иън, но женен вече втори път, се насочи импулсивно към мадам Чан и я увлече в импровизирано танго. Танцът беше твърде интимен за компанията и познанството им, но музиката го изискваше. Мей-лин изглеждаше изненадана и странно доволна. Елиът грееше в усмивка.

Пенснето на президента отразяваше светлината така, че Иън не можеше да улови погледа му, въпреки че Рузвелт гледаше точно към него.

— Сър.

— Ти си Флеминг. Приятелят на Хъдсън от началното училище.

— Наистина е така, сър — отвърна Иън и сведе глава, стиснал ръце зад гърба си в традиционния британски жест на снизходителност, прикрита като уважение.

— Може би бихте могли да ми обясните нещо.

— Аз съм на вашите услуги, господин президент.

— Защо на върха на Голямата пирамида внезапно се появи пост на кралските военновъздушни сили?

— Защото най-голямата надежда на цивилизацията се е събрала тук в една малка вила.

Рузвелт наклони глава. За пръв път светлината в погледа му помръкна и Иън долови проницателност в очите му.

— Най-голямата надежда се събра преди няколко дни. А противовъздушният пост се появи тази сутрин. Сигурен ли си, че нищо конкретно не е вдъхновило тази мярка?

— Един заблуден „Дорние“, сър. Видели са го над Тунис. Оттогава не е забелязван повече, доколкото знам.

— Това е второто поколение немски бомбардировачи, нали?

— Така е. Миналата зима свалихме няколко при оттеглянето на Ромел и продължаваме да ги разчистваме.

Рузвелт пое дим от пурата си и го издиша с присвити устни.

— Ако нещо също толкова интересно се появи между тук и Техеран, ще кажеш на Сам, нали?

— На Сам?

— Шварц. Шефът на Секретните ми служби. Той е човек, когото трябва да познаваш.

— Тогава ще запомня името му — отвърна Иън.

Той дочу как роялът замлъкна. Хъдърс се надигна от столчето, като се смееше със съжаление на себе си. Мадам Чан се покланяше учтиво, все едно изтезанието й беше харесало. Съпругът й изглеждаше опасен, сякаш би зашлевил Елиът Рузвелт с ръкавиците си през лицето, но Памела Чърчил се появи отнякъде, измърка нещо на Чан с усмивка и моментът отмина.

Хъдърс вдигна очи и срещна погледа на Иън. Шеговитото му изражение се смени моментално. Без да показва никакво притеснение или забързване, той се измъкна от очарования кръг на почитателите си и застана до приятеля си, като се приведе към него и му поднесе огънче.

— Какво има? — попита той тихо.

— Проблем. Цял пожар — отвърна Иън и издиша цигарения дим. — Клубът на твърде лошите се събира в моята стая след четвърт час.