Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (19)

Глава 18

На края на пистата двамата с Холандеца пуснаха обемистите си като чували брезентови сакове в краката си и си стиснаха ръцете. Иън беше останал само с една резервна униформа. Две от куртките му бяха окървавени, едната имаше и зеещ прорез на дясната плешка. Но така или иначе през следващите няколко дни нямаше да носи военно облекло. Колкото повече се отдалечаваше от Кайро, толкова повече си навличаше клеймото на дезертьор.

— В Египет ли се връщаш? — попита той пилота.

— Веднага щом изхарча парите ти — отвърна той, вдигна банкнотите на Иън и се усмихна. — Вино, жени и песни. Ако в Техеран стане твърде горещо за вас двамата, просто попитайте за стария Холандец в хотел „Парк“. Ще се навра там за няколко дни, ако ви трябва обратен полет.

— Любезно предложение — каза Иън. — Точно сега обаче бих ползвал услугите на такси. Ще ми дадеш ли петачка назаем?

Холандеца му подаде банкнотата и връчи още една на Фатима.

— Това е за онези месери, които свали. Твоята ръка на картечницата ще ми липсва, докато летя за дома.

Иън отдаде чест на поляка и го гледаше как се отдалечава, без да бърза, и проучва самолетите из британската база, както крадец се взира в скъпоценен камък. Тия дни някой самолет ще изчезне от някоя забравена от Бога писта в Близкия изток, а Резачката ще се появи на негово място.

— Услугите на такси? — попита го подигравателно Фатима. — Ти си британски офицер, Бонд. Техеран е твой град. Нали нямаш намерение да плащаш за нещо?

— Аз не съм комунист — отбеляза Иън, — така че се предполага, че ще платя. Ние, британците, смятаме, че е лошо да експлоатираме потиснатите, макар че съм сигурен, че Сталин силно желае да скрие този факт от вас. Тази петачка няма да ми стигне за хотел „Парк“, но с малко късмет и при добър обменен курс ще ме спаси за няколко дни. Ти къде смяташ да отидеш?

Тя метна чантата си на рамо със здравата си дясна ръка.

— При моите хора.

— Имаш семейство в Иран?

— Назир го няма. Никъде нямам семейство.

Иън помисли, че това никак не е добре. Фатима беше млада и сама в Персия, насред световна война. Картинката хич не беше весела. Е, освен ако не си я виждал как стреля.

— Значи тук има местна мрежа на НКВД?

В зелените й очи проблясна веселие.

— Ние сме съюзници, командер, а не приятели. Само толкова мога да ти кажа.

Нямаше нужда да потвърждава това, което той вече знаеше. Назир беше получил информацията си за Фехтовача от колегите си от НКВД в Персия. Местната съветска мрежа сигурно разполагаше със значителни ресурси в тази част на света. Самият Сталин беше от кавказкия район на Грузия, северно от границата с Иран. Руските оперативни работници действаха активно по тези земи от векове. НКВД в Техеран щеше да има източници. Да познава града. Да не говорим за доброто въоръжение.

През следващите няколко дни Иън можеше да има отчаяна нужда точно от това.

— Ами ако един съюзник може да ми помогне повече от приятел? — попита той Фатима.

— Обади се в американското посолство.

— В Техеран няма точно посолство. Освен това не съм сигурен, че мога да имам вяра на американците.

— Това са глупости — прекъсна го тя нетърпеливо и закрачи. — Нямам време за губене, Бонд, а стърчим тук пред очите на всички като идиоти. Всеки може да ни види. Желая ти късмет.

— Фатима…

Тя се спря, но не се обърна.

— Някой от делегацията на Съюзниците в Кайро се опита да ме убие. Точно както убиха дядо ти.

— Тогава защо си още жив?

Добро момиче. Веднага беше забелязала противоречието.

— Това е един от въпросите, на които и аз искам да отговоря.

— Пак ти казвам — желая ти късмет — повтори тя и отново закрачи.

— Фатима.

Тя въздъхна с раздразнение, пусна чантата си и се обърна към него.

— Какво?

— Знаех твърде много. Можеше да съм казал на Чърчил. На Рузвелт. Да съсипя плановете им. Фехтовача си мисли, че ме е спрял, защото вчера не се качих на британския самолет.

— И?

— Така че, той е адски доволен от себе си. Смята, че си лежа, добре завит в „Мена Хаус“, и хапвам сладолед, докато съдбата на тази проклета война виси на косъм. Няма кой да му попречи да убие Съюзниците, три заека с един куршум…

— Това не го разбирам. Три заека с един куршум?

— Да убие и тримата лидери с един-единствен смъртоносен удар. Въпросът е, че ако искам да го хвана, трябва да остана скрит. Той няма как да знае, че съм тук. Не мога да се шляя из британското посолство и по цял ден да поръчвам питиета, иначе пак ще ме праснат по главата. Този път той ще иска да е сигурен, че съм мъртъв.

Тя го гледаше настойчиво.

— Ти няма да го заловиш. Защото аз ще го направя преди теб.

— Дяволски много се надявам да го направиш — каза Иън. — Но аз знам някои неща, които са ти неизвестни, Фатима. Познавам делегациите. Американската и британската. Фехтовача е един от нас. А ти нямаш дори бегла представа за хората.

Той я наблюдаваше как обмисля този факт, а и него самия като предимство, което би могла да използва.

— Твоите хора познават цялото място — настоя той, — а и знаят руската версия. От НКВД трябва да искат да ме включат, момиче, защото са казали на Назир да се свърже с мен.

Тя отвърна поглед от него. И двамата си спомняха епизода с шафрановия шал и как пръстите й докоснаха неговите, докато бързо палеше цигара.

— Няма ли да е по-умно — каза Иън, — да обединим усилията си и да направим всички на глупаци.

Мъжът в инвалидната количка се спусна внимателно по рампата от американската легация до чакащия го автомобил. Беше спрял откъм задната част на сградата — сигурно скрита от фотоапаратите на репортерите или от неприятелски очи. Сам Шварц стоеше до отворената задна врата, а Елиът беше до него. Рузвелт се усмихна и на двамата. Цигарето му стърчеше под екстравагантен ъгъл между стиснатите му зъби, а меката шапка стоеше перфектно върху сивата му коса. Когато количката стигна до двамата, Елиът мина зад нея и блокира задните колела. Шварц протегна силната си дясна ръка и Рузвелт се надигна с усилие. Безполезните му крака бяха съвсем безчувствени и стояха като гумени. С отработено внимателно движение Сам помогна на шефа си да се настани на задната седалка.

Военният шофьор отдаде чест на президента и седна зад волана. Елиът се намести до него, а Шварц зае мястото до Рузвелт, като провери пистолета си. Малкият ограден двор, в който се намираше американската легация, имаше заден служебен вход. Хората на Шварц вече бяха отворили вратата, а двама стояха нащрек, докато обикновеният черен автомобил мина покрай тях. Рузвелт вдигна ръка в признателен жест.

— Сър, сега е моментът да махнете личните си принадлежности, по които могат да ви разпознаят. Ако нямате нищо против — каза Шварц.

— Да имам против? Че това е най-голямото ми забавление, откакто учих в „Гротън“.

Президентът беше в добро настроение. Елиът се усмихна от предната седалка.

Рузвелт махна шапката си, очилата и цигарето. Шварц му подаде вълнен шал, за да го увие около яката си и да прикрие долната част на лицето, и мек каскет, за да го нахлупи върху главата си. Предложи му и фалшив тъмен мустак, вече намазан с лепило. ФДР го притисна внимателно върху горната си устна.

— Как изглеждам?

— Нелепо, но напълно анонимно — каза Шварц.

Всъщност шефът му изглеждаше съвсем различно от човека в официалния автомобил на президента, който в същото време помахваше величаво от задната седалка на президентската лимузина с развяващи се американски флагчета по предния капак. Колата се движеше достолепно и бавно сред антураж от хора от Секретните служби, които демонстративно не криеха оръжията си, няколко джипа, пълни с американски военнослужещи и още три автомобила, които возеха Харимън, преводача от руски Чип Боулън, Майкъл Хъдсън, Хари Хопкинс и Джордж Маршал. Вероятно в момента всички излизаха през предния вход на легацията.

Сто американски войници щяха да останат там, в палатки, опънати из двора, за да охраняват птичка, за която никой в Техеран не знаеше, че вече е отлетяла. Шварц си помисли, че е изключително важно да накарат целия свят да повярва, че Рузвелт е останал в легацията. Също толкова важно, колкото и отиването му в съветското посолство.

Елиът се извърна от предната седалка.

— Готов ли сте да се изправите срещу нацистите, сър?

В отговор Рузвелт извади 9-милиметров револвер от джоба на палтото си.

— Повече от готов, сине.

— Възмутително — изръмжа Чърчил.

Бяха му поднесли обяда върху табла в леглото и лекуваше бронхита си с шампанско. Сякаш се влошаваше, а това го дразнеше неописуемо. Да кашля и да се дави като бебе, когато искаше да е обаятелен и сладкодумен, беше жесток удар на съдбата. Исмей–Мопса също беше повален от коварна болест и британската делегация направо загиваше, а точно сега най-много се нуждаеше от сили.

Чърчил обичаше да работи в леглото. Посолството в Техеран беше прекрасна сграда в стар английски стил и той сякаш се намираше в обичния си дом „Чартуел“, а не в Иран. Когато Памела влезе, той остави документите настрана. Беше дошла да попита дали би искал да поиграят на карти, очарователна в кремавата си разкроена шевиотена пола и висока яка като на монахиня. Звукът на двигатели от централния двор под тях я накара да спре. Конвой от автомобили, мотоциклети и джипове, пълни с хора на Секретните служби, въоръжени с картечни пистолети „Томпсън“, тъкмо беше избоботил през главния вход.

— Това са американците — каза тя, като надникна през завесите на прозореца. Той гледаше как главата й се движи, докато проследява колоната. Тя се изправи на пръсти.

— Спират пред съветското посолство. Предполагам, че са отхвърлили поканата ни.

В гласа й се долови неочаквана нотка на облекчение, която при други обстоятелства Чърчил би забелязал.

— Явно нашите условия са неадекватни за тях. Неадекватни!

— Е, и ние сме доста хора. Папа. — Тя обичаше да го нарича така, беше възприела този маниер, когато заживя при Чърчилови, докато беше бременна преди три години. — Казвам ти, че някой се прави на Рузвелт. Току-що излезе от президентския автомобил, а другите му се смеят. Момчетата от Секретните служби, имам предвид.

Чърчил се извъртя и стана от леглото, комична фигура в старомодната си пижама, и застана до нея край прозореца. Руското посолство, той все още мислеше за него като за руско, макар че беше съветско от повече от двадесет и пет години, беше красива сграда от царско време, истинско съвършенство с триъгълни фронтони, широки стъпала и дорийски колони, които неизбежно напомняха за Партенона. Към широката мраморна предна тераса излизаха редица френски прозорци с паладиански ветрилообразни прозорчета в горната част. Алеята водеше до нея, като завиваше сред боровете в зеления двор, който Сталин споделяше с британските си съседи. През деня той беше огласян от птичи песни, а покритите със сняг върхове на далечния Малък Кавказ изпълваха хоризонта.

Поне тридесет мъже с оръжие в ръка се мотаеха по широкия завой в подножието на стълбите на посолството. До колата на Франклин с шапка и очила, удивително подобни на тези на президента, стоеше човек, когото Чърчил познаваше по лице, но не можеше да се сети за името му.

— Примамка — каза той дрезгаво. — Хитро. Ако някой се беше опитал да убие Франклин, щяха да гръмнат този тип. Доста смело от негова страна.

— Къде тогава е Рузвелт?

— Обзалагам се, че в момента бодигардовете му го носят към задната врата на руското посолство.

Памела плъзна ръка около раменете на Чърчил.

— Опитай се да не им обръщаш внимание, мили. Американците не искат да се държат като животни и да нанасят обиди. Просто са си такива. Те са като груби деца, които играят на войници — нямат никаква идея колко смъртно сериозно е това.

Чърчил стисна ръката й.

— На тях няма да им се налага да живеят със Сталин, когато всичко това приключи. На нас ще ни се налага.

Памела беше такава утеха — разбираше толкова много, без да се налага да й казва нищо. Той си помисли, че толкова много мъже я боготворят точно по тази причина. Тя никога не критикуваше, никога не спореше, приемаше и подкрепяше хората, които обича. Можеше да те успокои като стара бавачка, но беше далеч по-хубава.

Тя му напомняше повече, отколкото той би се осмелил да каже, на майка му Джени. Великолепна политическа съпруга и обект на доста скандали по онова време. Още една неофициална сила в политиката в онези дни. Памела щеше да стигне далеч, със или без Рандолф.

— Вярваш ли на тази история за германските агенти? — попита тя.

— Каква история? — намръщи се той.

Памела сви рамене.

— Снощи след вечеря Молотов прати да повикат Ейв. Сега американците се местят в съветското посолство. Носи се слух, че на Рузвелт му е припарило под задника заради някакъв нацистки заговор или нещо такова. Мислех си, че ще ми кажеш дали е истина.

Харимън, помисли си ядно Чърчил. Той не беше обвързан от ограниченията, които британското правителство налагаше на своите служители. Шибаните янки нямаха истинска разузнавателна служба, не разбираха почти нищо от тайния свят — как една брилянтна измама може да прикрие истината. Или как едно братство, обвито в мълчание, може да защити цяла империя. Те споделяха всичко, сякаш беше достатъчно да пиеш по едно питие с някого, за да му се довериш. А и говореха прекалено много, особено пред жени. Сякаш дамите не можеха да съберат две и две — четири.

— Чудно ми е защо не си ми казала за поканата на Молотов, още преди да дойдеш — изръмжа Чърчил. — Би ми се искало да знам.

— След това Ейв се върна тук — измърка тя. — А и беше прекалено късно. Ти хъркаше, Папа. Помислих, че Кларк Кър сигурно ти е споменал. Ейв каза, че и той е бил там.

— Умно дете — потупа я той по рамото. Британският посланик му беше разказал всичко на закуска сутринта. Но Чърчил се интересуваше повече какво знае Памела, вместо да отговаря на въпросите й. — Харимън вярва ли на историята?

— Да — каза тя. Отново гледаше през прозореца към двора. — Но не съм сигурна защо. Точно затова те попитах какво мислиш ти, защото ти щеше да знаеш.

Но аз не ти казвам всичко, което знам, скъпа моя, помисли си той.

— Източникът на тези слухове е доста несигурен — рече той предпазливо, без да спомене и дума за Блечли или „Енигма“ и радиотрафика. Памела нямаше достъп до информация УЛТРА.

— Но този човек — настоя тя, — този… Фехтовача. Той трябва да е един от нас. Как въобще го понасяш? Да знаеш, че някой, бил той от нашата група, или от хората на Рузвелт, е предател?

Той я изгледа.

— Мило мое момиче, нима всички говорят за това?

— Не точно. Но нали знаеш, Папа, хората ми казват разни работи. — Внезапно видът й стана беззащитен и млад. Като на котенце. — Просто го правят. Сякаш говорят на себе си, а са забравили, че и аз съм в стаята. Ето, например онзи приятен янки, господин Хъдсън. Пихме едно-две питиета заедно в Кайро. Той е приятел на командер Флеминг. Защо Флеминг остана в Гиза, татко?

— Разболя се от бронхит — произнесе отчетливо Чърчил. — И имай предвид, че не бива да казваш нищо друго, независимо какво те питат хората. Това е много важно, Памела.

— Защото предателят е все още сред нас? — Тя сложи ръка на бузата му. — Папа, мили, моля те. Кажи ми. Така мразя да се лутам като глупачка, без да знам нищо, когато опасността… Папа, кого подозираш?

Чърчил нежно махна ръката й от лицето си. Тя дишаше бързо, а сините й очи бяха широко отворени от опасенията й. Тя се страхуваше от някого. Но от кого? Той знаеше, че Харимън не й е безразличен, но със сигурност нямаше причина да се бои от него. Той не беше изменник. Той беше… Харимън. Със същия успех можеше да подозира и принцеса Елизабет.

А и Харимън не беше в Кайро, когато Флеминг беше нападнат.

— Не пълни хубавата си глава с притеснения — успокои я той и стисна ръката й. — Според мен всичко това са руски лъжи, за да прилъжат бедния Франклин в обятията си. Ще ми се преценката му да беше по-добра и да се беше сетил кои са истинските му приятели.