Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (13)

Глава 12

— Командер. Командер Флеминг.

Клепачите на Иън тежаха, сякаш някой беше сложил върху тях петачета, за да си плати на лодкаря Харон за превоза през реката на мъртвите Стикс. Той се помъчи да се подчини на гласа и ги повдигна. Светлината беше болезнено ярка, а зрението му беше замъглено. Той отново затвори очи.

— Би трябвало да е добре засега — каза гласът. — Когато дойде в съзнание, му дайте нещо за болката. Главата ще го цепи.

— Добре — рече втори глас, далечно познат. — Оставете някакви указания за прислужницата ми.

— Утре пак ще се обадя. Не се притеснявайте да се свържете с мен, ако нещо…

Иън долови звук от затваряне на врата. Поне единият от гласовете щеше да спре да го тормози.

Някой прекоси стаята, без да бърза. Иън усещаше нечий поглед върху себе си и това му напомни за Моки, когато беше малък и страдаше от треска. Същият безпристрастен и преценяващ поглед, сякаш Иън беше умряла риба, изхвърлена на чакълестия бряг на Арнисдейл.

Той отвори очи и се намръщи в лицето на Алекс Кърк.

Гледката нито му хареса, нито го отврати. Американският посланик в Египет беше изтънчен, добре облечен и обичащ удоволствията човек. Кожата му беше гладка и той полагаше много грижи за нея. Иън си помисли, че сигурно си скубе веждите. Никъде не виждаше и едно стърчащо косъмче. Вратовръзката му беше от изключително качествена коприна, вързана перфектно. Носеха се слухове, че харесва млади египетски момчета.

— Ето те и теб. — Кърк си дръпна стол и приседна край леглото на Иън. — Главата боли ли те?

— Ужасно. — Раздвоените образи пред очите му постепенно се избистряха, а това му вдъхна увереност. — Някой ме цапардоса.

— И те е пронизал с нож в гърба.

— Знам. — Той примижа и огледа непознатата стая. — Къде съм?

— В моята вила. Градинарят ми почти се спънал в теб тази сутрин. Тъкмо около изгрев. Решихме, че това е най-доброто място, където да те пренесем.

Съзнанието на Иън се помъчи да се върне назад през мъглата от половинчати образи и халюцинации. Беше изпълзял от храстите. Или май го беше сънувал? Спомняше си ужасната жажда и палещата топлина на треската. Пясъкът под лактите. Увереността, че умира в Сахара. Беше повърнал край някакъв каменен фонтан. Беше стигнал до него, като следваше мириса на водата.

— А защо не във вилата на премиера? — Той се опита да повдигне ръце, но болката го прободе и той побърза да сведе дясната. Нямаше следи от ожулвания, но снощи все пак носеше униформа.

— Допълзях дотам. Сигурен съм.

— Стигнал си до градината на премиера. Трябва да си се освестил по някое време след нападението и с всички сили си се опитал да стигнеш до цивилизацията. После пак си припаднал.

— Имам ли мозъчно сътресение?

— Със сигурност. Освен това си загубил доста кръв. Раните по скалпа ти са ужасни, да не говорим за среза на гърба ти. Добрата новина от лекаря е, че ножът не е засегнал белия ти дроб. Нито пък нещо друго, което ще ти трябва.

Кърк говореше успокояващо, но Иън не беше съвсем убеден. Трябваше да е в британската вила, не в американската. Мрачно предчувствие сви стомаха му.

— Колко е часът? — попита той и се опита да седне. Успя само да простене „По дяволите“ през зъби и внимателно се отпусна обратно на матрака.

— Малко след десет и половина.

— Трябва да се облека.

— Флеминг — усмихна се Кърк извинително. — Отпусни се. Самолетите вече излетяха. Няма къде да ходиш.

— Не говориш сериозно.

— Опасявам се, че е така.

— Мамка му. Всичките ли заминаха? Премиерът? Госпожица Коулс?

— Всичките.

— А вашите хора?

— Мда. Съжалявам.

Значи Хъдсън беше излетял преди няколко часа, без да има и най-малка представа какво се случваше. Щеше да гледа как президентът Рузвелт влиза право в капана на убиец нацист. Също и Чърчил, Иън дори не беше предупредил собствените си хора! Исусе, не беше пратил дори бележка до Грейс или до Исмей или до…, Господи, помогни, шефа си Ръшбрук. Сега всички бяха във въздуха, неведоми като бебета, и летяха право към унищожението си. Вината беше негова. Всички щяха да умрат, Хитлер щеше да спечели войната, а вината беше негова.

Той отново се опита да се изправи и избълва поток ругатни.

— Шефът ти, старият Ръшбрук, реши, че трябва да останеш тук — обясни Кърк. — Предполагам, че известно време ще изпитваш слабост. Заповедите ти са да полежиш няколко дни, а след това да тръгнеш за Лондон.

— Не — отсече твърдо Иън. — Той иска точно това. Да ме разкара от пътя си.

— Кой? Ръшбрук?

Иън се вторачи в Кърк.

— Човекът, който ми причини това.

— Искаш да кажеш, че си го разпознал?

— Беше тъмно. А той ме издебна в гръб. Моят убиец.

— Ти не си точно мъртъв, приятелю — повдигна вежди Кърк.

— Точно това е най-странното.

Кърк сложи хладната си длан на челото му.

— Да нямаш температура?

— Напълно с ума си съм — сопна се Иън. — Дръж се човешки, Алекс, и ми подай ръка.

Кърк подхвана Иън за здравото му ляво рамо и му помогна да се изправи до седнало положение. Иън стискаше зъби от болка, а по челото му изби пот.

— Помислих си, че тук има нещо повече, отколкото ми казва Ръшбрук — рече Кърк. — Той заяви на останалите от делегацията, че си болен от бронхит. Стори ми се малко измислено. Защо не каза, ако си бил пребит или ограбен? Не, че щеше да се случи на някой друг, всички си тръгваха.

— Бил съм ограбен?

— Документите и парите ти липсваха. Въпреки че снощи тук имаше повече стражи, отколкото във Форт Нокс, а Щатите държат там златния си резерв. Според мен те е повалил някой от войниците. Никой друг не можеше да влезе или да излезе. И точно затова си жив, Иън. Никой не убива човек заради паспорта му и малко дребни пари.

Иън не понечи да спори с посланика. Не каза нищо нито за нацисткия агент, нито за заговора за убийството на Тримата големи. Разшифрованите от Блечли съобщения бяха класифицирани като УЛТРА и едва шепа хора можеха да ги видят. Кърк не беше един от тях.

Главата на Иън кънтеше. Щеше му се просто да изключи и отново да полегне на спокойствие. Изкушаваше се да приеме, че е отстранен, че е извън битката и е приключил със ставащото.

Нима искаш да кажеш, 007, че си си позволил да се въргаляш и да се възстановяваш сред удобства, докато Хитлер е убил единствената надежда за победа в тази ужасна война?

Полегнал си и си оставил нацистите да спечелят?

— Оценявам какво сте направили, сър. — Той внимателно обърна тежката си като гранитен къс глава към посланика. — Но се боя, че ще трябва да помоля за още няколко услуги.

— Казвай.

— Трябва да ми извадите нов паспорт колкото е възможно по-бързо. Ще ми трябват и малко пари в брой. И е абсолютно наложително да пратя една телеграма.

Четири часа по-късно беше успял да стане, да глътне малко морфин срещу болката, да го повърне на мига и да изяде чиния с английска закуска. Яйца, печени домати, някаква риба, безквасен хляб и червени портокали. Изпи и малко черно кафе. То му помогна повече от всичко, Кърк беше сипал в него бренди.

— Не знам какво ще обяснявам на твоите хора — каза мрачно посланикът, като гледаше през процепите на капаците на прозорците на вилата. „Хора“ очевидно означаваше правителството. Неговото правителство. Кърк беше закъснял за обяда, който даваше за неколцина египетски министри на борда на нилската си яхта, но продължаваше да губи време и да бъбри с Иън.

— Мен ако питаш, си луд. Ще го кажа на всеки, който попита — обобщи той.

— Никой няма да те обвинява, ако загина с чест, изпълнявайки дълга си — отвърна Иън.

Посланикът хвърли на леглото пълен портфейл и паспорт. Иън огледа снимката на паспорта, беше негова, и прочете името.

— Кой, по дяволите, е Джеймс Бонд? — настоя той.

— Питай ме — сви рамене Кърк. — Сигурно някое нещастно копеле, загинало, докато преследва Ромел. Сега са събота и неделя, Флеминг. Твоето посолство не може просто да изфабрикува нов паспорт за нула време. От официалните печати на това нещо трябва да си личи Лондон. Успяха да скалъпят нещо от снимката ти от документите за делегацията и от някакви стари техни архиви. Бъди благодарен и на толкова. Направиха ти услуга. Вашият посланик, лорд Килиърн, даде да се разбере, че познава брат ти.

— Всички го познават — съгласи се Иън.

— Е, да, но той едва ли е по-корав от теб. Между другото, в портфейла няма кой знае колко пари. Банките също са затворени през уикенда. Според мен имаш колкото са джобните на хората в британското посолство.

— Отивайте на партито си, господин Посланик.

— Повечето хора на твое място не биха пропуснали малко ваканция — отбеляза Кърк и се обърна към вратата. — Особено ако някой смята, че би трябвало да са мъртви.

Видът му лъжеше. Алекс Кърк беше доста по-хитър, отколкото изглеждаше, но не беше израснал с духа на герой, прикътан скрито до сърцето. Не знаеше какво е да помолиш за обучение за командос, а вместо това да ти връчат куфарче. Никога не беше таил тайна, по-важна от самия него. Всеки час, който Иън пилееше в Гиза, приближаваше Уинстън Чърчил и Рузвелт към смъртта. При тези условия отпуск по болест беше равнозначен на предателство.

Иън благодари на посланика за помощта, прибра портфейла, паспорта и останалия морфин в джоба си и отиде да състави телеграмата.

В три часа хората от комуникационния отдел на Кърк вече я бяха пратили до американското посолство в Техеран. Беше адресирана до Сам Шварц. Рузвелт беше казал на Иън да не забравя това име. Моментът май беше подходящ да си го припомни.

Британците и американците излетяха от утъпканата полоса, която представляваше пистата в Гиза, а автомобилите, бодигардовете и шефовете им ги последваха в отделни транспортни самолети. Иън обаче трябваше да си наеме пилот — самотен тип с малка машина, способна да прелети две хиляди и четиристотин километра над арабската пустиня и Персийския залив. Можеше да го открие в Кайро, но първо трябваше да намери Назир.

Фехтовача се беше опитал да затвори устата на Иън, но не го беше убил. Беше го зарязал в безсъзнание, кървящ и сам в мрака, а трябваше да го довърши. Вместо това беше жив.

Това го притесняваше и го намираше за странно. Беше едно от прехвалените противоречия на Алън Тюринг, но до момента не успяваше да му обясни нищо.

Дали пък най-ценният агент на Хитлер не обичаше да убива със собствените си ръце? Дали пък не беше оставил Иън жив от суета — да удължи тайната надпревара? Иън реши, че Назир трябва да знае.

Руснакът му беше дал визитка, гравирана с изящен арабски и с френски превод отдолу. Адресът на магазинчето за антики беше на обратната страна. Шофьорът на „Мена Хаус“, който се беше съгласил да го откара до Кайро, изсумтя, когато го видя, и огледа Иън преценяващо. Дали името на шефа на НКВД не му говореше нещо? Дали не беше част от разузнавателната мрежа на Назир?

Те тръгнаха на север в късния следобед, а залязващото слънце огряваше пустинята откъм лявата страна на Иън. След половин час стигнаха до Нил. Дървените корабчета фелуки с тежки килове хвърляха котва за през нощта и свиваха кърпените си платна от египетски памук. Момчета с кафява кожа и широки, навити над коленете панталони, крачеха с мрежи из плитчините и се обаждаха като чапли над водата. Шофьорът на Иън прекоси древната река и острова Гезира, където хиляда и двеста метровата писта за конни надбягвания и игрището за голф се отличаваха като зелени оазиси в помръкващата светлина. Навлязоха в тесните улички и скупчените една до друга къщи на Стария град на Кайро. Зад вратите на старата гара се мотаеха проститутки. Забелязваха се отдалече, тъй като не носеха воали над лицата.

Шофьорът завиваше ту наляво, ту надясно. Намали и колата едва пълзеше, а магарешки каручки се бореха за място отпред и отзад. Шофьорът натисна клаксона. Камила. Още една камила. Натъкнаха се на официален автомобил със сирена, спрял напряко на тесния калдъръмен проход. До колата стояха трима мъже в униформи с извадени оръжия.

— Това е магазинът, ефенди — махна с ръка шофьорът. — Но не мисля, че трябва да спираме тук. Нали виждаш, проблем. Жандарми.

— Изчакай ме — каза Иън и му подаде един британски паунд. Конвертируемата валута беше истинско богатство във военно време. Мъжът щеше да го изчака.

Той се измъкна бавно от задната седалка, като се мръщеше от болка, и тръгна към полицаите. Усещаше се слаб, точно както беше предсказал Алекс Кърк. Пред очите му играеха звезди. Щеше да намери пилот в „Шепърдс“ и да пият по едно за сделката. После щеше да вземе морфин и да проспи по-голямата част от пътуването над Арабския полуостров.

Един от полицаите, мъж с квадратна челюст и нос, надвиснал над гъст мустак, каза нещо на арабски и вдигна ръка. Това беше универсален жест за „Спри!“ и Иън забави крачка. Заговори на английски, Египет беше в британски ръце от достатъчно дълго, че полицаите да знаят езика.

— Магазин. На мой приятел. Какво става?

— Магазинът е затворен.

— Но аз трябва да говоря с моя приятел. Спешно е. — Иън извади няколко пиастри и ги сложи в отворената длан на полицая. — Военна работа. Ще го пратите ли при мен?

— Как се казва?

— Назир.

В тъмнокафявите очи на полицая пробяга смях и той прибра парите на Иън.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вашият приятел няма да може да говори с вас днес.

— Задържан ли е?

— Той е мъртъв, ефенди.

Иън се сепна и отстъпи крачка назад.

— Кога е станало?

Мъжът сви рамене.

— Намерили са го преди три часа.

— Как е умрял?

Погледът на полицая прескачаше между Иън и тълпата, която не искаше да се разпръсне. Иън бръкна в джоба си за още няколко банкноти.

— Прерязали са му гърлото — каза мъжът. — Назир се е занимавал с много красиви неща. Много крадени, нали разбирате. От гробниците в пустинята. Не е за чудене, че някой го е убил.

Не. Въобще не беше за чудене. Но Иън се сети за възпитаното подсмихване на сивокосия мъж с шафрановата кърпичка в джоба. Беше поискал мартинито си с водка разбито, не разбъркано. Само преди двадесет и четири часа беше съвсем жив. Съвсем като у дома си в бара на „Шепърдс“.

— Момичето — каза Иън. — Внучката му. Какво е станало с нея?

Полицаят изгледа Иън със съжаление.

— Не знам нищо за никакво момиче. Шофьорът ви блокира улицата. Нали ще се дръпнете, ефенди?