Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (27)

Глава 26

Беше почти четири часът, когато Арев дойде при него в тясната килия, осветена от една-единствена лампа, където говореше приятелски с двамата немски агенти, които Задик притежаваше телом и духом. Иън не смяташе това за разпит. Не таеше любов към нацистите, ненавиждаше онова, което техните бомби бяха причинили на неговия Лондон и на хората, които живееха там, и щеше да продължи да използва цялата си хитрост да допринесе за краха на Хитлер. Но му харесваше да говори на немски. Всички австрийски момичета, които беше успял да прилъже по време на младежките си лета в Кицбюел, му харесваха. Повечето от тях бяха еврейки — дъщери на богати виенски търговци с летни вили в Тирол. През последните няколко години беше помогнал на няколко от тях да избягат от Австрия и да започнат нов живот. Все още се опитваха да измъкнат братовчедите, сестрите и възрастните си родители в Англия, но комуникацията през линиите на противника беше трудна.

Той не спомена нищо от това на заловените радисти. Не обели и дума за расата или лоялността им. Вместо това говореше за туристически преходи в Австрия и колко е свеж въздухът между високите черни борове.

Постепенно и неусетно успя да ги увлече в приказки за иранските планини. За терена и за времето. За това какви умения трябва да има човек, за да оцелее седмици наред, когато го преследват. Подозираше, че когато тази вечер шестимата парашутисти пристигнат в Техеран, ще бъдат в съмнително състояние.

Арев беше със Сирануш, когато прекъснаха Иън. Момчето можеше да го заговори и на немски, но Иън смяташе, че не иска агентите да разберат какво казва. Затова Сирануш започна на английски.

— Твоята англичанка се разхожда из пазара — рече тя и тръсна глава. — Казал си й да те намери тук, нали? За да се свържете?

— В коридора с парфюмите — каза Иън и се изправи. Беше седял на пода и гърбът и ръката му бяха изтръпнали. Глупаво. Ако немците забележеха колко схванато се движеше, щяха да разберат, че е уязвим. Пусни пистолета, 007. Знаем, че в твоето състояние не можеш да го използваш. Стреляй и рикошетите ще убият всички ни…

— Сигурен ли си? — обърна се той към Арев. — Разпозна ли я? Момчето кимна.

— Помни как се усмихва — отбеляза презрително Сирануш.

— Ейв!

Джон Джилбърт Уинънт седеше сам в малка читалня в задната част на британското посолство. Тесният покрит със завеса прозорец гледаше към хладната цветна градина отвън. Харимън предположи, че си е избрал книга от рафтовете, подвързията й беше еднаква със старата тапицерия от телешка кожа по мебелите в стаята. Златистата светлина от алабастровата лампа падаше върху изсечените му черти, които приличаха на един иконичен образ от американската история — Ейбрахам Линкълн, но без брадата. В камината до него гореше малък огън и малката стая беше оазис на тишината. Типично за Джил, помисли си Харимън — той излъчваше аура на спокойствие и самонаблюдение, където и да беше.

Двамата бяха напълно различни хора. Харимън харесваше действието, суматохата, да бъде в центъра на събитията. Уинънт обичаше провинцията, гледката на хълмове или на гъста гора, тихата песен на птиците. Но въпреки това вършеше задълженията си в Лондон изключително ангажирано, както беше известно на Харимън, вълнуваше се много повече за същността на отговорностите си, отколкото за славата, която работата щеше да му донесе. И двамата бяха в началото на петдесетте си години, а и миналото им беше сходно. Харимън беше учил в „Гротън“ и „Йейл“, а Уинънт в „Сейнт Пол“ и „Принстън“. Подходът им към живота обаче беше различен. Когато Харимън даваше съвет на Рузвелт, говореше за тактика и стратегия. Как да си издейства повече отстъпки от могъщ и умел съперник. Уинънт говореше за идеали — за честността в американските действия и за добрия нов свят, който изковаваха.

Харимън си помисли, че Уинънт е поет философ. Внезапно му хрумна, че няма нищо чудно в това, че обича Сара, а не Пам.

Странно, но бяха свързани от две жени в семейството на Чърчил. Дори и там обаче между тях нямаше кой знае колко общо. Харимън предполагаше, че Джил се беше хвърлил с главата надолу в дълбокото. Беше влюбен.

— Какво четеш? — попита той.

— „Уолдън или живот в гората“ на Хенри Торо. Сигурно за десети път. — Той затвори книгата и обърна гръбчето към Харимън. — Забавно е как старият Хенри Дейвид те обсебва отново и отново дори в най-неочакваните места. Например британското посолство в сърцето на Персия. Той сигурно ще се почувства неловко, ако открие есеистичните си бръщолевения тук. Техеран определено не е негов тип, не пасва на стила му.

— Нито пък компанията — отвърна Харимън.

— Вярно е — съгласи се Уинънт и продължи без никакъв преход, сякаш тази забележка естествено предполагаше следващата му реплика. — Съжалявам за Памела. Радвам се, че се възстановява.

Харимън погледна към чашата си, в която просветваше кехлибарен скоч от значителните запаси на Чърчил. Отпи не толкова за смелост, а колкото да спечели малко време, и притвори клепачи, за да прикрие мислите си. Това беше негов типичен поглед, дъщеря му и Памела биха го разпознали. Ейв излизаше на лов. Хищникът Ейв. В жилите му течеше кръвта на безскрупулен индустриалист, който не даваше и пукнат цент за чуждите страдания.

— Точно заради нея те търсех — каза той и приседна до Уинънт.

Джил остави Торо на масичката до себе си и се поизвърна към него, сплел пръсти върху коляното си.

— Да?

— Когато я видях тази сутрин в клиниката, Пами ми каза някои наистина странни работи.

— Не е била на себе си — отвърна Уинънт внимателно. — Не бих им обърнал твърде голямо внимание.

— А аз трябва — въздъхна Харимън и допи скоча си. — Тя ми каза защо се е опитала да се самоубие.

Преплетените пръсти на Уинънт се напрегнаха. Харимън забеляза, че побеляват и изведнъж възвръщат цвета си, когато Джил се успокои.

— Не смяташ, че това е инцидент?

— Тя дори не допуска това. Хвана ме за ръката и каза, че не може да ме погледне в очите. Че не може да ми даде никакво достоверно обяснение.

— Господи. Не става дума за връзката й с Ед Мъроу, нали?

Харимън се смръзна. Значи беше истина. Беше го мамила. Подозираше го, дори преди да напусне Лондон. Но щом той се беше озовал на безопасно разстояние от Европа, изолиран от войната и от лошото московско време, тя не беше губила и вечер, преди да се покаже с новото си гадже. Щом Джил знаеше — Джил, който беше толкова необщителен, че вероятно дори не беше ходил на нито едно от известните партита на Памела, значи целият свят се смееше на Харимън.

— Не, не говореше за това — позволи си да каже той. — Не. Спомена някаква книга с кодове, намерена сред нещата й. Немски кодове. Каза, че била открита, докато сте били още в Кайро, и щяла да бъде обвинена в шпионаж в полза на врага.

Уинънт направо зяпна насреща му. Харимън си помисли, че прилича на театрална маска.

— Кодове? Памела? Ти да не мислиш, че тя е… че през всичките месеци, когато не се е отделяла от Уинстън… че нацистите са й плащали? Исусе.

— Не. Не мисля това.

Уинънт замълча и зачака.

— Памела казва, че няма никаква идея как това нещо се е озовало в чекмеджето й. Казва, че човекът от Бюрото за стратегически операции, Хъдсън, е отишъл да души и го е открил. Няма значение какво е правил във вилата на Чърчил. Това е най-малкото нарушение на мерките за сигурност. Но Пам казва, че книгата с кодовете е подхвърлена.

— Подхвърлена.

— За да я уличи.

— Памела смята, че са я натопили?

Харимън кимна бавно.

— Мислиш ли, че момичето работи за Хитлер? Стига, Джил, сериозно? Купонджийката Пам?

— Не — отвърна Уинънт. — Но кой би направил такова нещо? И защо?

Харимън го изгледа изучаващо и почти съжалително.

— Тя ми каза, че снощи със Сара са се поспречкали. Казва, че онази жена я мрази.

Уинънт повдигна вежди в учудване.

— Те не си пасват особено. Знаеш го.

— Пам беше пълна развалина. Каза, че това е нарочен заговор да съсипе репутацията й. Страхува се, че дори ще загуби малкия Уинстън.

— Нима смяташ, че Сара е оставила кодовата книга в стаята й във вилата?

— И е завела Хъдсън право при нея.

— Това е абсурдно!

— Наистина ли? Не би ли казал, че Пам е поизместила Сара в сърцето на Уинстън?

— Сара му е дъщеря, Ейв. За Чърчил водата никога няма да стане кръв.

— А снощи Памела се е опитала да се самоубие точно затова — каза Харимън с нарастващо негодувание. — Само помисли! Ами ако я бяха обвинили публично в измяна? По средата на войната? Щяха да я изгорят жива на площад „Пикадили“. Разбира се, че е взела прекалено много хлорал, когато си е лягала. Защото си прав, Джил — ако думите на Сара и Пам са една срещу друга, Уинстън ще повярва на Сара.

— Може би Памела е лъгала твърде много пъти — каза тихо Уинънт.

— Дяволски си прав — съгласи се Харимън. — Тя е отракана малка измамница. Но, помисли си, Джил. Сара е от Женския спомагателен въздушен корпус. Работи с въздушното разузнаване. Разузнаване. Кой друг би могъл да има достъп до книга с немски кодове?

Иън внимаваше да не стресне Грейс Коулс. Тя беше стигнала до средата на коридора със сергиите с парфюми и носът й потрепваше несигурно над един стъклен флакон, докато държеше запушалката високо в дясната си ръка. Той си помисли, че никой не можеше да сбърка, че е англичанка — не само заради уставно изгладената униформа и подходящите обувки, но и заради прилежната прическа. Ами, например, носа? От неговата гледна точка беше ясно изразен като на графиня от картина на Гейнзбъро.

Той се изравни с нея и я докосна по рамото.

— Какво миришеш?

— Розово масло — каза тя отсечено. — Твърде наситен аромат за едно благоприлично момиче. Все едно е френско любовно гнезденце на Левия бряг на Сена.

— Този е като бърлога за пушене на опиум — отбеляза Иън, като поклащаше шишето под носа си. — Какво ли стана със стария одеколон за след бръснене с аромат на ром и дафинов лист, или пък с ветивера?

— За мен момина сълза — каза невъзмутимо Грейс.

— Точно това имах предвид — отвърна той. — Значи ще вземем розовото масло.

Миналата нощ Арев беше обменил банкнотата му от пет паунда при сарафите. Иън извади сто риала от джоба си и ги подаде на продавача.

— Колко глупаво — присмя му се Грейс. — Никога няма да го ползвам.

— О, определено ще го ползваш. На медения си месец в Париж. — Той изчака, докато продавачът увие флакона в кафява хартия. — Имай наум, че не бива да го чупиш по обратния път към Англия. Мопса ще трябва да изгори самолета си. Би ли желала бадемова паста?

— Ни най-малко.

— Тогава кафе? Чай?

— Ако има истински чай, ще е просто божествено.

— Сигурен съм, че ще намерим поне нещо подобно на него.

Той се присламчи приятелски край нея, като се стараеше да изглежда просто като поредния европеец в окупирана Персия.

— Говори ми, докато вървим — измърмори той. — Но без да се опитваш да се криеш или да шепнеш. Никой няма да ти обърне внимание.

— Тюринг отговори.

— И? Потвърждава ли версията ми?

— Според него Фехтовача е в Техеран. Казва, че снощи е пратил едно кодирано съобщение до Берлин. Иска разрешение да продължи със задачата.

— Дадено ли му е?

— Да — измъчено отвърна Грейс. — Тюринг казва, че от Берлин дават на агента всичко, което поиска.

— Професорът успял ли е да разбере мястото, от което е пуснато съобщението? А кога е пуснато?

Тя поклати глава.

— Около час по-късно на същата честота е пуснато второ съобщение. Не е сигурен закъде. Кратка емисия, която иначе би минала незабелязана през целия комуникационен трафик, но не и за Алън Тюринг.

— Трябват ни подробности — рече Иън. — Ударът може да е всеки миг. Кажи на Професора, че трябва да зареже всичко друго, иначе Чърчил ще умре.

— Ще му кажа. Той знае колко е сериозно. Все пак ти се занимаваш с нещата.

Тя погледна Иън в очите. Стига толкова приказки за дезертиране, измислици или за Мопса.

— Искам да установим местоположение на Фехтовача — каза той. — Предполагам, че Тюринг може да го засече с по-голяма точност.

— Той каза, че предаването е от центъра на града — сви вежди Грейс. — Някъде тук, където сме в момента.

— Наистина? — сепна се Иън и пулсът му се ускори. Предаването трябваше да е от хотел „Парк“. Там бяха американците. Районът на посолството беше твърде на север.

Трябваше да открие Хъдърс и да го прати да наблюдава хората. Но не можеше просто да влезе в „Парк“ и да се изложи на показ, ако и Фехтовача беше отседнал там. Беше твърде рисковано. Може би Грейс…

— Иън, слушаш ли ме?

— Какво? Извинявай — рече той и се обърна веднага към нея. Беше го отвела до сергия с чайове.

— От моя — поръча той.

Грейс показа на продавача два пръста за два чая.

— Трябва да знаеш и още нещо. Твоят приятел Хъдсън е намерил книга с немски кодове в спалнята на Памела Чърчил. Бил е достатъчно глупав да избегне официалните канали и да я попита за това сам — каза Грейс, докато продавачът се занимаваше с високите чаши. — Снощи Памела се опита да се самоубие. Двойна доза хлорал.

— Господи — потресе се Иън. — Бих казал, че тя… инвестира твърде много в живота, за да изиграе такъв номер.

— Не е ли забавно, че хората винаги я описват с финансови термини? — отбеляза Грейс безстрастно и му подаде чаша чай. — Не се притеснявай. Намерили са я навреме.

— Хъдърс каза ли каква е тази книга?

Грейс духна вдигащата пара напитка.

— Показа ми я. Предполагам, че си е помислил, че никога не бих приела такова обвинение без доказателство. Беше съвсем обикновен бележник за еднократна употреба.

— Имаше ли телеграма?

— Не, доколкото знам.

Стомахът на Иън се сви. Това звучеше ужасно. Предаванията идваха от центъра на града, вероятно от хотел „Парк“, където снощи Памела беше ходила… Връзката на Памела с Ейвърел Харимън, достатъчно силен човек, че да предизвика целия свят на дуел. А накрая и бележника с шифрите, които Хъдсън беше открил в Гиза. Но Грейс не знаеше за тези подробности. Тя нямаше как да знае, Хъдсън никога не би й казал, че ако онази нощ Памела беше предавала от стаята си във вилата на Чърчил, е трябвало да използва машина „Енигма“. Това беше кодът, засечен от Тюринг. Един обикновен бележник можеше да бъде всичко друго, но не и доказателство за вина.

Той остави внимателно чашата си, а мозъкът му буквално препускаше.

— Майкъл знае ли, че съм тук?

— Не съм му казвала. На никого не съм казала. Ти рече, че секретността е жизненоважна.

— Така беше. — Той се приведе импулсивно напред и я целуна по бузата. — Няма нищо по-ценно на този свят от жена, която умее да си държи езика зад зъбите, Грейс. Продължавай да мълчиш. Аз ще говоря сам с Хъдсън. Кажи му да ме намери тук колкото се може по-скоро, нали ще го направиш?