Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (14)

Глава 13

Президентският самолет „Дъглас ДЦ-4“ с прозвище „Свещената крава“ летеше от Кайро към Техеран по маршрут с ниска височина по препоръка на лекаря на президента. Рузвелт не се чувстваше съвсем добре, но идеята, че може да боледува, беше строго пазена тайна. От целия му екип беше посветен единствено Сам Шварц. Той беше преминал ден по-рано по същия маршрут с ниска височина като Рузвелт и беше пратил одобрението си по радиото.

Същия следобед „Свещената крава“ долепи колесник до пистата на летище „Гале Морге“ край Техеран. „Гале Морге“ беше въздушна база под контрола на Съветския съюз и беше в добро състояние. Под ръководството на Шварц бяха петдесет войници, които стояха нащрек, готови да се натоварят в армейски машини „Джип“ и да ескортират Рузвелт до града.

Вратата на самолета се отвори и Шварц притича нагоре, за да помогне за количката на президента. Той свали инвалидния стол сам, като вървеше назад, така че гърбът му да предпазва ФДР при всяка стъпка. Бронираният автомобил на президента беше пристигнал час по-рано и вече чакаше до самолета.

— Здрасти, Сам.

Рузвелт вдигна ръка. Все още седеше с колене, загърнати с одеяло, до един от прозорците на салона. Срещу него смъртнобледият Хари Хопкинс тъкмо загасяше цигарата си. Елиът и Джон Боутингър седяха в опашката на самолета, генерал Маршал беше в предната част, близо до пилотите от Специалния въздушен отряд, които отговаряха за самолета на Рузвелт. Беше се забавлявал с навигиране на осемчасовия полет.

— Господин президент — посрещна го Шварц, — добре ли мина полетът?

— Нали кацнахме цели. Какво мислиш за това място, Сам? Гъмжи ли от немци?

Значи президентът беше говорил с най-близките си съветници и със семейството си за потенциалната заплаха. Сърцето на Шварц се сви от лошо предчувствие. Рузвелт нямаше да слуша никого и щеше да прави каквото си ще.

— Не толкова, че да ги забележите — отклони въпроса Шварц. — Смятах да ви докладвам по време на пътуването до града.

Витлата на самолета стихваха и замлъкнаха. Вторият пилот се притече на помощ на Шварц да нагласи рампата. Всички изчакаха, докато двамата мъже повдигнаха ФДР, сложиха го в количката му и покриха коленете му с наметало. Техеран беше заобиколен от планини, с върхове вече покрити със сняг през тази последна седмица на ноември. Въздухът беше по-студен отколкото в Кайро. Шварц заслиза заднешком по рампата, като стъпваше уверено от дългата практика и се спря под закрилата на отворената врата на колата. Беше облекчение да види президента защитен от нещо по-здраво от гърба на Шварц. Маршал и Хопкинс се присъединиха към тях, а Елиът и Боутингър се качиха в задния автомобил. Вратите се затръшнаха и първият от армейските джипове потегли пред колата на Рузвелт.

— Къде отиваме, Сам?

— В американската легация, господин президент. Луис Драйфус се премести в хотел и всичко е на ваше разположение.

Вчера Шварц беше огледал цялото място, беше разширил кордона на охраната и беше удвоил броя на постовете. Част от нещата, с които се занимаваха Секретните служби, беше да преровят окупирания град на лов за немски агенти. Надяваше се, че никой от хората му няма да получи куршум в главата.

— Разположил съм сто американски войници в палатки на територията на посолството. За всеки случай.

Рузвелт подсвирна.

— Не си играеш.

— Когато пристигнах вчера — каза Шварц, — ме чакаше един руски генерал на име Аркадиев. Предполагам, че е голяма клечка в транспортното им министерство. Както и да е. Той ме разведе из тяхното посолство и ми намекна това-онова. Рече, че преди няколко седмици група немски парашутисти се приземила на хълмовете край града. Руснаците обградили и заловили повечето, но неколцина се измъкнали от капана.

— Парашутисти — усмихна се като акула Рузвелт. — Какво правят тук, Сам?

— Никой не ми даде директен отговор, сър. Но явно руснаците смятат, че се целят във всички ни.

— От малкото, което знам за Чичо Джо — замисли се Рузвелт, — смятам, че той няма да напусне Москва, ако смята, че наистина е изложен на риск. Голям домошар е. И е твърде суеверен.

— Просто кажете, че е страхливец и туйто — излая Джордж Маршал от предната седалка. — Сталин е сигурен, че ще го гръмнат в някой от близките дни. А той самият застреля всички останали. Няма да се изненадам, ако не се появи за шоуто.

— Той е вече тук, генерале — каза Шварц. — Кацнал е ден по-рано от планираното. Така че, бих казал, че тази нацистка заплаха не е дори наполовина толкова сериозна, колкото руснаците искат да мислим.

Антуражът на Чърчил кацна в комплекса „Дошан Тапех“ в Техеран. Тук някога се бяха обучавали и летели младите Имперски военновъздушни сили на Иран. Сега пистата беше под контрола на британците. Иранското училище за пилоти беше затворено преди две години, веднага след съвместната британско-съветска инвазия в Иран, летците бяха разпуснати, а имперските изтребители бяха нарязани на парчета за скрап. Сара Оливър знаеше всичко това, но малцина други от обкръжението на баща й разбираха каквото и да било за страната, в която току-що бяха влезли.

Сара беше работила няколко месеца във въздушното разузнаване и беше практична жена. Тя осъзнаваше, че руснаците бяха завладели Северен Ирак, за да контролират нефтените залежи, а британската армия контролираше Юга, за да обезопаси пътя до Индия по суша. Но това беше крехко партньорство. Сталин и Чърчил нямаха вяра на сваления шах, тъй като той симпатизираше на нацистите. Синът му Мохамед Реза Пахлави беше отскоро на трона. А руснаци и британци си вярваха едни на други още по-малко.

Сара носеше униформата на Женския спомагателен въздушен корпус и се возеше с баща си на задната седалка на открит автомобил. Шапката му, бомбе без обичайната вдлъбнатина отгоре, лежеше в скута му и пръстите му си играеха с периферията. Студеният бриз разрошваше бялата му коса. Зад волана беше пилот от „Дошан Тапех“, а Уолтър Томпсън, преданият бодигард на баща й, беше до него. Въпреки това Сара се чувстваше изложена на опасност. По пътя към града имаше толкова много постове за проверка, а сега се доближаваха до поредния. Беше се събрала тълпа. Официалният автомобил с веещите се флагчета намали, за да представи документите, и Сара видя, че постът беше съветски. Тук нямаше просто да им махнат да минават.

Колата спря и тълпата се втурна напред. Хората бяха само мъже от племената от провинцията, с най-различни традиционни облекла. Ръце докосваха рамото на Сара, лакътя й. Ръце опипваха краката и скута й. Тя стисна ръчната си чанта здраво между глезените си и погледна баща си отчаяно. Уинстън се пресягаше извън колата, здрависваше се, усмихваше се широко и сумтеше: „Хубаво представление! Хубаво представление!“ на английски. Руският войник не бързаше да им връща документите. Всеки би могъл да простреля баща й в сърцето или да хвърли граната в откритата задна седалка. Точно така беше загинал шефът на немското Гестапо Райнхард Хайдрих миналата година в Прага. Сара промуши длан под ръката на Уинстън и потърси закрила от солидния вълнен ръкав на дългото му палто. Майка никога няма да ми прости, ако…

Паниката я сграбчи за гърлото.

— Фатално е да показваш страх — изръмжа Уинстън до нея.

Сърцето й сякаш спря за миг. След това тя се обърна решително към своята страна на колата и протегна покритите си с ръкавици ръце, като поздравяваше персийците с ослепителна усмивка.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин президент.

Шварц се поколеба на прага на главната приемна на легацията. Това, което минаваше за главна квартира на САЩ в Техеран, беше тясна и поолющена сграда сред малък парцел в северната част на града, където най-богатите иранци живееха в красиви имения сред оградени със стени градини. Тук бяха летният дворец на шаха и домовете на много от министрите. Още пӝ на север британското и руското посолство се ширеха сред дървета, а зад тях планините се извисяваха, огромни и стръмни, в най-синьото небе на света.

Руснаците пращаха посланици в Персия от осемдесетте години на шестнадесети век. Англия поддържаше дипломатически отношения от почти толкова отдавна. През вековете двете сили се бореха за влияние и контрол над Персия, безмилостна шпионска надпревара, известна като „Голямата игра“. Много хора бяха загинали. Настоящата англо-съветска окупация беше рядък пример за координирано усилие в дългата история на убийства между съперниците. Руското и британското посолство бяха едно до друго в залесен парцел — внушителни и подобни на палати постройки. Понякога изглеждаше, че истинското средоточие на властта е тук, а не в обкръжението на младия шах Мохамед Реза Пахлави.

Щатите държаха под наем далеч по-малко внушителна сграда на около километър и половина, а представителят им Луи Драйфус беше пратеник, а не посланик. Дипломатическите отношения между Персия и САЩ съществуваха от около осемдесет години. Една за друга тези държави представляваха далечни земи, за които разправяха измислици, и преспокойно можеха да не съществуват.

Шварц веднага забеляза, че Рузвелт има компания. Ейвърел Харимън приличаше на филмова звезда — вероятно на Гари Купър, макар че беше с повече от десет години по-възрастен от актьора. И двамата мъже бяха здрави и жилести по онзи американски тип, който напомняше за откритите простори на Запада. Челюстта на Харимън беше по-заядлива на вид от тази на Купър, а на петдесет и две години нямаше намерение да дели светлината на прожекторите с никого другиго, освен с президента на Съединените щати и Йосиф Сталин. Значителната власт и състоянието, които беше наследил не интересуваха Харимън толкова, колкото онова, което можеха да купят: влияние.

— Сам! — Рузвелт се усмихна към него в покана да влезе. — Помниш Ейв Харимън, нали?

— Посланик — каза Шварц, — разбрах, че сте пристигнали със самолета на маршал Сталин.

— Заедно с охраната на Кремъл — кимна Харимън и го изгледа покрай Рузвелт. — Той е обграден от генерали и хора от НКВД, а и води министъра си на външните работи, Молотов, за да му върши мръсната работа при преговорите. Шефът на охраната му Лаврентий Берия ходи на половин метър зад него без значение къде отива. На още половин метър зад Берия е личният му бодигард, макар че някои казват, че е по-скоро личният му убиец. Лаврентий е довел и хлапето си. Предполагам, че никога не е прекалено рано да запознаеш синчето си със семейния бизнес. Да не започвам да говоря за трите хиляди войници от НКВД, които Сталин вкара в града. Наричаме го „Втората окупация“.

— Носят се слухове за някакви германски парашутисти — каза Рузвелт. — Да си чул нещо за тях, Ейв?

Харимън се поколеба и се разсмя.

— Ако говорите с руснак, за пет минути ще ви сервира пет различни конспирации, господин президент.

Погледът на Рузвелт се отклони към Сам Шварц.

— Ейв ми казва, че Чичо Джо смята, че днес ще е твърде уморен, за да дойде на вечерята. Очевидно обаче истинската причина е, че не иска да напуска територията на посолството. Страх го е, че ще го застрелят на улицата. Възможно ли е човек с репутация на такъв безмилостен тип да е чак такъв бъзльо, Сам?

— Дори и с три хиляди души зад гърба си.

— Има си причина все още да е жив — каза предпазливо Харимън. — Наречете го страхливец, ако щете, но маршалът не е глупак.

— Опитах се да накарам Уинстън да дойде за вечеря, но той ми каза, че бил пресипнал и ще си легне рано с чаша скоч и томче на Дикенс — продължи Рузвелт. — Така че, ако се присъединиш към мен, Ейв, ще видим дали готвачът на Държавния департамент си заслужава заплатата. Синът ми Елиът и Джон Боутигър също ще дойдат. Те с удоволствие ще чуят всичко за Москва.

Харимън сведе очи.

— Дълбоко благодарен съм за поканата, сър, но — хм, мисля, че е мой дълг да остана на разположение, в случай че председателят Сталин…

— Разбирам.

Рузвелт обърна количката си към Сам Шварц и му намигна мошенически. Това беше доста явен намек: Памела.

— Знаеш ли какво? Защо не занесете на Молотов съобщение от мен? Официалният ми отговор на поканата на Чичо Джо да се нанеса в неговите покои. Кажи му, че с удоволствие бих приел предложението му, но съм в патова ситуация, тъй като и Уинстън ме кани да остана в неговата легация. Младият шах пък ми предлага да се настаня в двореца „Голестан“. Не бих искал да обидя никого. Предложи на господин Молотов неговият шеф да се срещне с мен тук утре след обяд. Да видим какво извинение ще измисли този път.

— Ще го направя, господин президент. — Харимън прекоси бързо стаята и стисна протегнатата ръка на ФДР. Шварц си помисли, че той нямаше да рискува още една покана да вечеря в изцяло мъжка компания. — Ще се отбия и през британското посолство, за да поднеса уваженията си на премиера.

— Той се оплаква от гадна настинка.

— Много лошо. Няма как да стане по-млад.

— Никой от нас няма как да се подмлади — каза любезно Рузвелт. Както и повечето от думите на президента тази фраза също носеше прикрит присмех.

Шварц изчака предната врата на легацията да се затвори и да чуе боботенето на мощния двигател на автомобила, който отнасяше Харимън в нощта. После се обърна към Рузвелт.

— Давай, Сам.

Началникът на Секретните служби му подаде сгъната телеграма.

— Това ме чакаше, когато се върнахме от летището. Пратена е от хората на Алекс Кърк, но всъщност е от мъжа от Кралското военноморско разузнаване, за когото говорихте преди няколко дни. Флеминг.

— Той е на легло с бронхит.

— И с нож в гърба.

Рузвелт свъси рязко вежди, намести пенснето си, прочете бързо текста и се вторачи в шефа на Секретните си служби.

— Защо никога не съм чувал за този Фехтовач?

Шварц изглеждаше като обзет от лошо предчувствие.

— И аз не бях чувал за него до освобождаването на Мусолини. Хората от „Блечли Парк“ открили името му в немския радиотрафик, а те пазят такива прехванати съобщения като топките на крал Джордж.

— И с право. Знанието е сила, Сам. — Той стисна листата на телеграмата. — Флеминг казва, че този Фехтовач стои зад нацистите, които са уплашили Чичо Джо до смърт.

— Казва още, че те искат да ви убият, сър.

— Нека се опитат — сви рамене с раздразнение Рузвелт.

— Лесно ви е да го кажете — отвърна Шварц. — Но ако успеят, моята глава също ще хвръкне.

— Чудя се защо Уинстън не ми е казал? — умисли се Рузвелт. — Той би трябвало да знае. Флеминг е от неговите хора. Но вместо това ми сервира някакви глупости за бронхит. Защо да ме лъже?

— Може би господин Чърчил се бои, че ще подвиете опашка и ще си тръгнете у дома — каза направо Шварц. — А може просто да не вярва на Флеминг.

— Хм. — Рузвелт върна телеграмата на Шварц. — А сега няма да дойде на вечеря. Щял да си легне с чаша скоч и да чете Дикенс, друг път! Цялата работа смърди. Ако знаех…

— Да, сър?

— Ако тази сутрин знаех за Флеминг, щях да отложа излитането достатъчно, за да успея да говоря с него. Тази част от телеграмата хич не ми харесва — че Фехтовача може да е един от нас. Ако Джо Сталин дочуе, че сред съюзниците му има предател, никога повече няма да повярва и на една наша дума. Ние се нуждаем от Сталин, Сам. Трябва да го накараме да ни вярва.

— Цялата история на Флеминг ми се струва съшита с бели конци — каза Шварц. — Вие какво знаете за него, господин президент?

Видът на Рузвелт внезапно стана много уморен.

— Не повече, отколкото знаеш ти. Ходи след шефа си и Чърчил на всяка една от общите ни конференции през последните две години. Харесва жени. Те също го харесват. Когато изкаже мнение, не е глупаво. Хъдсън, нашият човек от Бюрото за стратегически операции, го познава най-добре.

— Благодаря, сър. Има ли нещо друго?

Двамата се гледаха един друг за няколко секунди.

— Ти какво би направил, Сам? — попита го замислено Рузвелт. — Да хвърля телеграмата в кошчето или да ида с нея при Уинстън и да се скарам с него?

— Това не е кой знае какъв избор, сър — поклати глава Шварц. — Ако пренебрегнете телеграмата, може да се превърнете в мишена като на стрелбище за момчетата на Хитлер. Така че, къде ще се местим — в Британското посолство или ще гостуваме на Сталин?