Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (36)

Глава 35

— Как е стомахът на президента? — попита Хъдсън.

— Изглежда съвсем наред, годен за служба — отвърна Шварц. — Разбира се, не яде много, само бута храната из чинията. Казва, че подправките в тези ориенталски страни са объркали целия му организъм. Но няма нещо, което едно добро чисто уиски да не може да оправи. Трябва да се храни повече с британците и по-рядко с руснаците.

Хъдсън се изсмя.

— Чиста истина. С удоволствие ще оставя тази част на света зад гърба си.

— И аз — призна Шварц. — Поне ще сме си у дома за Коледа.

Коледа. Във въздуха се усещаше мирис на сняг от планините. Хъдсън и Шварц се разхождаха из изсъхналата задна градина на руското посолство в една от почивките на последните сесии на конференцията. И двамата пушеха, а ароматът на хубавия тютюн се смесваше с чистия планински въздух.

— Ама, сериозно ли? — сети се отново Хъдсън. — Възможно ли е господин Рузвелт да е бил натровен през първата вечер тук?

Шварц го изгледа косо.

— Не знам. Ако е бил, значи не са се старали особено. А и какъв е смисълът?

Хъдсън сви рамене.

— Чичо Джо се налага по полския въпрос. Той иска част от Източна Прусия, както чувам, така че се сдобива с пристанище, което не замръзва през зимата. У дома за Рузвелт гласуват много поляци. Ако го отстрани от обсъждането, Сталин може би ще получи каквото иска.

— Много си подозрителен, Майк — каза Шварц с възхищение и си дръпна от цигарата. Може и да си прав. Но знам със сигурност, че тази вечер президентът планира да повдигне полския въпрос пред Чичо Джо.

— Тогава да се надяваме, че после на вечеря няма да му се отвори апетит. — Хъдсън изрита едно камъче в някакво сънливо езерце и се загледа как се плъзга по ледената кора. — А после?

— Отиваме си у дома.

— Просто така? Излизаме през портала на двора на посолството, махваме за довиждане и отиваме до самолета?

— Кажи-речи. Какво те яде?

Хъдсън се поколеба. Искаше да узнае плановете на Шварц, но не искаше да му казва, че Иън е в Техеран, нито пък за разговора си с момичето от НКВД, Сирануш. Ако докладваше какво му беше казала тя за немските парашутисти, Шварц можеше да отиде да говори с човека на неговия пост в британското посолство. А тогава шансовете на Хъдсън да контролира събитията, щяха да се изпарят почти напълно.

— Просто се чудя, дали си чул още нещо за онзи тип Фехтовача, който беше изправил руснаците на нокти.

— И двамата знаем, че това бяха пълни глупости. Просто начин да си припишат правото да се бият в гърдите, че са предотвратили истинска катастрофа, и да убедят президента да се премести при Чичо Джо и микрофоните му.

— Да — запъна се Хъдсън. — Само, че…

Шварц се спря и хвърли цигарата си.

— Само че какво? Да не би от това място да те побиват тръпки?

— Нещо такова. — Хъдсън пъхна ръце в джобовете си, за да ги предпази от студа. Раменете му бяха присвити. Повече от всякога приличаше на издължена птица, примерно на чапла. — Все пак говорим за Франклин Делано Рузвелт. За най-великия президент в историята на САЩ. С такава стока в ръцете няма как да си прекалено или ненужно внимателен. Затова може би грешиш по отношение на предпазливостта.

Шварц потупа Хъдсън по рамото.

— Това е първото правило на Секретните служби, приятел. Ние не приемаме нищо за даденост.

— А утре…

— Вадим нашия президентски двойник и в 9 часа сутринта го изпращаме с всички възможни фанфари и аплодисменти. Мотори, конвой, възхитени войски на НКВД, знамената на трите държави и топовен салют с двадесет и един изстрела от хлапето шах. Самият ФДР е в обикновен седан и аз го закарвам право до задната врата на „Свещената крава“. Всичко става тип-топ.

Хъдсън се намръщи.

— Искаш да кажеш, че двамата ще сте сами? Без защита?

— Със сигурност. Никой няма дори да се обърне. Всички ще са като приковани в автомобила, в който си мислят, че е Стареца.

Освен ако не знаят, че той не е там, помисли си Хъдсън. Надяваше се, че Шварц не беше споделил плана си с половината делегация. Но не можеше да учи шефа на Секретните служби как да върши работата си.

— Сам — каза той, — има ли някакъв шанс да ме пуснеш в този автомобил?

Шварц го изгледа продължително.

— Ти наистина се притесняваш, нали?

Хъдсън кимна.

— Знаеш ли как се натиска спусъкът?

— Разбира се.

— Тогава никога не бих ти отказал шанс да служиш на страната си. Ще седнеш отпред. Чакай ни до задната врата на двора на посолството в 8:30 утре сутринта.

— Благодаря ти — каза Хъдсън. — Няма да го забравя.

— И да не се раздрънкаш — предупреди го Шварц. — Планът няма да струва, ако целият свят знае за него.

Значи се е сетил поне за това, помисли си Хъдсън. Надяваше се да не е твърде късно.

Името на бореца беше Мустафа, каза Холандеца. Освен това говореше френски, колкото да се разбира с чужденците, които бяха се появили наскоро в страната му. Беше изслушал въпросите на Холандеца, но по-важното беше, че погледна и риалите, които той му предложи. После взе парите и мина бавно между борците, които чакаха в своя сектор на зуркхането. Двама от тях, мъже на години, които имаха да хранят семейства и помнеха отминали неща, смятаха, че знаят къде може да се намира бившата немска квартира. За достатъчно пари щяха да я покажат на Холандеца.

— Ти си скъпо момиче, Фатима — каза й той. — За един час изхарчих четвърт от печалбата си. Боговете на борбата дали, боговете на борбата взели.

— Тогава да се надяваме, че това е точната къща — отвърна тя.

Сега, когато гледаха порутената къщурка от далечния край на улицата, тя се почуди дали квартирата въобще е обитавана. Борците приемаха цигарите, които Холандеца им предлагаше, и мърмореха полугласно на фарси. Прозорците на къщата бяха затворени с капаци, а от тънката тръба на покрива, която служеше за комин, не се виждаше дим.

— Сигурни ли са? — попита тя Холандеца със съмнение. — Убедени ли са, че немските агенти са живели точно тук?

Той сви рамене.

— Има много немци, дори в окупиран Техеран — напомни й той. — Кой знае дали са видели онези, които ни трябват?

Стояха на натрошените плочи, които някога бяха покривали улицата пред вече затворена фабрика. Сирануш си помисли, че тук сигурно са правили килими или са плетяли нещо. Беше покрила светлата си коса и стоеше чинно на няколко крачки от групичката мъже с леко сведена глава. Беше накарала Холандеца да натъпче оръфаното си кепе в чантата й, преди да се качат в таксито с борците и да минат през лъкатушещите улички в по-бедната част на града.

— Какво искаш да направиш? — попита я той. — Да почукаш на вратата?

Сирануш тъкмо щеше да му отговори, когато чуха писъка. Крещеше мъж, но гласът му беше изтънял от агонията. Писък, който извираше от тялото и завърши с пъшкане.

Сирануш се втренчи в Холандеца с разширени очи.

— Говно — прошепна той.

Това беше полска ругатня, но Сирануш я разбра.

Иън научи, че най-старшият от петимата парашутисти се казва Ото Скорцени. По чин беше полковник и се движеше с толкова отработена увереност, че веднага стана ясно как той и хората, които командваше, бяха оцелели след скока право в ръцете на врага преди няколко седмици. Говореше немски с виенски акцент, а на дясната половина на лицето му имаше страшен белег от скулата до челюстта, все едно някой някога се беше опитал да среже лицето му на две.

— Ти си фехтовач — успя да произнесе Иън в един момент, когато експлозията на болката в слабините му беше твърде силна, за да я понесе със стиснати челюсти. Тези думи бяха нещо различно от сляпата омраза, която плюеше като ругатни на английски, щом телената мрежа се впиваше в скротума му. Потеше се обилно и влагата по тялото му се смесваше с пръските кръв по бедрата му. Стискаше юмруци толкова силно, че ноктите му се бяха впили в дланите и по тях също личаха червени резки.

— Да — каза Ото и приближи лицето си до Иън. Имаше великолепен мустак, с който сигурно се гордееше и който вероятно беше опит да отклони окото от синкавия белег, който пресичаше бузата му като полумесец. — И ти ли се фехтуваш? С какво оръжие?

— С ума си — изпъшка Иън.

Ото отметна глава и се засмя.

— А сега нека те питам отново, командер Бонд. Колко души от компанията на господин Чърчил пътуват въоръжени?

— Не знам — отвърна Иън и стисна зъби. В крайна сметка това беше просто още един вариант на боя с брезови пръчки. Беше издържал в „Итън“, щеше да издържи и сега.

Пръчката с телената мрежа изсвистя свирепо напред. Той изпищя.

Този път болката го прониза чак в стомаха и Иън знаеше, че ще повърне. Догади му се, а пред очите му играеха черни точки. Ото натисна силно главата му надолу. Това не беше лесно, когато ръцете на човек са завързани стегнато за облегалката на стол, но черните точки изчезнаха. Иън погледна крадешком към Задик. Мислеше, че командирът на НКВД е изпаднал в безсъзнание преди час. Задик беше все още завързан за стола, а кожата му беше настръхнала. Локва кръв се съсирваше под седалката. На Иън му се догади отново.

Ото го вдигна нетърпеливо за косата.

— Чърчил носи пистолет — изрече той.

— А другите? Има войници? Телохранители?

— Разбира се. И две хубави момичета. Ще ти хареса да ги убиеш.

Глупави отговори. Банални. Нищо, за което си струва да умреш. Но така или иначе накрая щеше да умре, а хлапето в ума му умоляваше за малко почивка.

Ото дръпна главата му нагоре.

— Колко телохранители?

— Само един — каза Иън. — Шофьорът също има пистолет.

Вратата към предната стая беше открехната и можеше да чуе как немците играят на карти и си говорят. Той концентрира измъченото си съзнание върху думите им, отделяше ги една от друга, за да ги разбере. Искаха храна и нещо за пиене, но Ото беше наредил никой да не напуска къщата под заплаха от разстрел като дезертьор.

— Един бодигард. Ти знаеш ли колко хора пазят Фюрера, когато отиде да се изпикае? — попита го меко Ото. — Осем. Да не ти казвам колко го слагат да спи. Радвам се, че започваш да ми отговаряш, командер. Но не вярвам на нито една твоя дума.

Телената мрежа изсвистя отново.

— Полковник!

Откъм предната врата се чу гласът на Ерик. Беше развълнуван, вероятно нещо спешно.

Ото погледна през рамо.

— Какво има?

— Радиото. Пиука.

Дървената пръчка удари силно гениталиите на Иън. Нещо сякаш избухна и той потъна с вой в мрака.

Колкото и да не харесваше съветското посолство, Грейс отиде да потърси Майкъл Хъдсън там малко след три часа следобед в сряда. Вчера се бяха разминали необяснимо и Грейс така и не успя да го попита за какво бяха говорили с Иън и имаше ли някакви планове. Преди двайсет и четири часа беше отишла на пазара сама с надеждата да каже на Иън за обаждането на Професора и се рови из парфюмите, докато главата я заболя и й прилоша от миризмата. Искаше да му съобщи, че каналът на Фехтовача е замлъкнал и всички бяха прецакани. Потрепваше от гърмежите от ауспусите на колите по улиците на Техеран, убедена, че това са изстрели и Чърчил е убит.

Но вчера Иън не се беше появил и Грейс се притесняваше.

Откри Хъдсън да стои в задимения салон с още поне десетина от хората от делегациите. Пушеха и пиеха уиски.

— Госпожице Коулс — поздрави я той официално, измърмори нещо извинително на един от помощник-секретарите на Антъни Идън. Грейс го познаваше по физиономия, но не и по име. — Мен ли търсите?

— Да, господин Хъдсън — отвърна тя колкото можеше по-служебно. — Имам съобщение за вас от министър-председателя.

Той сведе глава към нея, докато излизаха спокойно от салона.

— Въздухът навън е далеч по-свеж — отбеляза тя. — Сигурна съм, че една бърза разходка по алеята ще се отрази добре и на двама ни.

— Тъкмо щях да предложа същото.

Кимнаха на униформения охранител от НКВД на предния вход, а той в отговор ги изгледа безстрастно. Студът навън сякаш зашлеви Грейс през лицето.

— Чак пощипва — каза Хъдсън.

— Зима е — отвърна тя. — Ходих до пазара вчера и днес. От Иън няма и следа.

Той я погледна косо.

— Мисля, че ти казах да оставиш Иън на мен. Не искам да се замесваш в това, Грейс. Може да е опасно.

— Имах съобщение за него.

— Аз щях да му го предам.

— Няма значение! — каза тя нетърпеливо. — Не се ли притесняваш, че нещо може да му се е случило?

— Сигурно си играе на шпиони с новите си приятели.

— Майкъл, това е сериозно. Иън чакаше новини от мен. Не би пропуснал срещата ни.

Той забави крачка.

— Какво е толкова важно?

Тя се смути и прехапа устни.

— Ти веднъж спомена Алън Тюринг. Каза, че не е много надежден.

— Казах, че е странен. Бих могъл да кажа и луд.

— Значи знаеш, че Тюринг прехващаше кодираните съобщения на Фехтовача?

Хъдсън кимна.

— Проклетият Иън — рече Грейс. — Ти нямаш право да знаеш това. Но предполагам, че при такива обстоятелства… Снощи говорих с Тюринг. Той казва, че Фехтовача е млъкнал. Точно, когато очаквахме да удари. Иън иска да разбере кой е този човек, къде е, а точно сега всички изчезват.

— Включително и Иън. Нищо чудно, че си притеснена. — Хъдсън се спря. Бяха стигнали почти до британското посолство. — Виж, Грейс, имам представа къде е Иън и съм доста сигурен, че е в безопасност.

Тя пристъпи към него.

— Шегуваш се. Защо не ми каза?

— Защото нямаш право да го знаеш. — Той се усмихна измъчено. Това щеше да е тяхната шега, при всичките добронамерени лъжи, които си казваха. — Снощи говорих с връзката ми в НКВД. Иън е с една от техните групи. Оперативни работници под прикритие. Отвели са го в безопасна квартира. Хората на Берия ще го пазят там до края на конференцията. Не искат тип като Иън да изскочи изведнъж на сцената тъкмо преди това шоу да свърши.

— А защо не? — попита тя. — Нима историята на Иън за нацистите не съвпада с тази на руснаците?

— Съвпада, дори прекалено — каза сухо Хъдсън. — Знаеш ли, че са водели оцелелите парашутисти през цялото време чрез някакви двойни немски агенти? Знаели са точно къде са. Можели са да ги заловят по всяко време. Но са ги държали в резерв. Вероятно са планирали да ги пуснат в последния момент, за да могат да ги гръмнат публично и да се окичат със славата, че са спасили Чърчил и Рузвелт.

— Това е… това е отвратително.

— Това е комунистическа Русия.

— И смяташ, че Иън се е подвел и е приел този план за сериозен немски заговор?

— Със сигурност. С малко помощ от Тюринг. Естествено, че Фехтовача е замлъкнал — вероятно това е просто Серго Берия, който праща съобщения от мазето! В НКВД са измислили цялата схема и я ръководят от началото до края. Само че не са предвидили, че Иън ще се появи в Техеран. Неуправляемият елемент извън контрола им.

— И са го прибрали. — Грейс погледна назад към съветското посолство. — Копелета.

— Чичо Джо играе мръсно.

Тя се опита да проследи мисълта му. Всичко изглеждаше изключително смислено, но някъде се криеше подводен камък. Имаше проблем…

— Ами Памела? — каза тя.

— Памела?

— Книгата с кодовете, която намери сред вещите й. Ако Фехтовача е просто синът на Берия, защо Памела има книга с немски кодове? Дори не и за „Енигма“?

Майкъл вдигна ръце в безпомощен жест.

— Питай ме. Но съм сигурен, че Иън ще измъдри обяснение. Хайде, Грейс, да се махаме оттук. Мога ли да те черпя питие в бара на хотел „Парк“?