Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (29)

Глава 28

— Не е достатъчно — каза Задик.

— Тюринг следи предаванията му. — Иън успя да си наложи да запази търпение. — Моят приятел в посолството ще чака връзка с Тюринг. Ще разберем кога и къде ще е ударът на операция „Дълъг скок“ почти едновременно с онези немски парашутисти.

— Не е достатъчно.

— Защо не?

Задик не гледаше Иън, а сина си, Арев. Момчето попита нещо на арменски и баща му отговори. Арев се стрелна вън от стаята.

— Трябва да знаем честотите. Трябва да знаем веднага щом Фехтовача осъществи връзка. Рискът за Йосиф Висарионович е твърде голям.

— Но Фехтовача предава с код — изтъкна Иън. — Тюринг е единственият, който го е разбил.

— Тогава трябва да ни даде и това — настоя упорито Задик.

Иън замълча. Значи това било — НКВД искаше Блечли да сподели с тях перлата в короната си. Искаше технологията зад „бомбите“ на Тюринг и неговия криптоанализ. Пробивите, осъществени от Правителствената школа за кодиране и шифриране през четирите жестоки години на торпилирани кораби и издавени мъже. НКВД искаше достъп до УЛТРА — най-тайното разузнаване в историята на Великобритания. А Задик беше просто инструмент и в момента играеше на рулетка с британския офицер от разузнаването, който глупаво беше предал Тюринг. С Иън. Залогът? Животът на всички тях. Не само на Големите трима, а и неговият.

Иън подозираше, че Задик се беше срещнал с Лаврентий Берия, началника на НКВД, по някакъв свой таен маршрут. Беше се измъкнал от дълбините на пазара в Техеран, докато Иън ядеше агнешко задушено с подлъгващата го Сирануш. А това значеше, че Берия знаеше всичко, което Иън беше споделил за операция „Дълъг скок“. Знаеше, че Фехтовача е някой в делегациите на Съюзниците, знаеше, че Чърчил, Рузвелт и Сталин ще бъдат убити, преди да напуснат Техеран. Берия би могъл да работи с британското разузнаване, за да спаси и тримата, но можеше и да остави зарът да бъде хвърлен.

Берия можеше да игнорира Фехтовача и нацистката заплаха.

Можеше дори да си позволи да мисли за бъдеще без Сталин. Русия с Берия за цар.

А междувременно можеше да провери колко точно струва Иън Флеминг. Колко от информацията УЛТРА щеше да прахоса Англия, за да откупи живота му.

Какво му бяха казвали винаги началниците му?

Рискът да те пратим на полева мисия е твърде голям. Ти си твърде ценен. Знаеш твърде много.

Сега разбираше какво бяха имали предвид наистина — Няма да преговаряме с изнудвачи. Щяха да очакват да приеме съдбата си с чест и да умре от собствената си ръка.

Dulce et decorum est pro patria mori… Сладко и славно е да загинеш за родината, както беше казал Хораций.

Задик извади нагана си, а Иън го гледаше решително, макар и да му прилошаваше.

— Ела — каза арменецът, като махна с цевта към коридора, който водеше до килията на немските агенти. — Ще трябва да вървиш пред мен, моля.

Можеше да притисне Задик още тук и да го накара да стреля. Да се опита да спаси репутацията си, макар и изправен пред дулото. Но никой нямаше да разбере и това го притесняваше. Просто щеше да изчезне от лицето на Земята. В официалните рапорти щяха да го впишат като дезертьор.

Люта рана за семейството му.

Господин Бонд, сигурно не бихте приели смъртта си седнали?

Щеше да поиграе още малко.

Фалшивите руски сервитьори бяха много добри в местенето на обзавеждане. Бяха напълнили голямата конферентна зала с кръгли маси, бяха ги застлали набързо с покривки и бяха наредили чиниите и пепелниците. Бяха придърпали столове за стотици хора. Тази вечер беше общата вечеря на делегациите и съветският военен оркестър продължаваше да свири. Хората се мотаеха насам-натам и проверяваха табелките с имената, които указваха кой къде седи. Всички в стаята бяха мъже, с изключение на Грейс Коулс.

Тя нямаше намерение да се храни в съветското посолство. Щеше да остане на мястото си в комуникационната стая и отчаяно да чака съобщение от Блечли. Но задължително трябваше да намери Майкъл Хъдсън, а той трябваше да е тук. Тя се надигна на пръсти, огледа стаята и изведнъж усети нечия ръка на талията си.

Да го вземат дяволите. Никога не усещаше кога идва.

— Здравей — каза той. — В униформа си. Не ми казвай, че работиш.

— Войната е истински ад — отвърна тя лековато.

— Трябва да имаш време поне за едно питие.

Тя поклати категорично глава. Умът й трябваше да е абсолютно трезв за Алън Тюринг.

— Не, но бих искала да поговоря с теб за минутка, ако можеш.

Той разбра. Докосна я по лакътя, а погледът му пробяга набързо из овалната зала.

— Нека се разходим из градината. Нощта е малко мразовита, но пък никой няма да ни слуша.

Тя се почуди дали Хъдсън не подозира, че в съветското посолство има микрофони. Остави го да я изведе през тълпата и излязоха през френските прозорци, покриващи далечната стена. Зад тях имаше тераса с каменна балюстрада, а към моравата водеха стъпала.

— Някога това сигурно е било бална зала — каза тя, като погледна към превърнатата в трапезария зала. За секунда си представи как е изглеждало — жени в рокли като на Ана Каренина, хусари и дипломати. Пламъците на свещите смекчават чертите на лицата…

— А това пък е било градина — добави Майкъл. — Както и светът на Сталин е бил Русия. Само че ще стане по-опърпан и по-беден.

Алеите бяха неосветени и непривлекателни. Явно никой не се грижеше за градината. Тя стъпи на плитко насипания и разпилян чакъл и потрепери.

— Цигара?

Тя го изчака да й поднесе огънче и остави дима да се плъзне по езика й и да се разсее в нощта над Техеран.

— Става дума за Иън — каза тя.

— За Флем? Чула си се с него?

— Видях го.

Майкъл замръзна на място, а изражението му стана безизразно.

— Тук. Иън е тук?

— Е, не в посолството. Срещна се с мен на пазара. Носи цивилни дрехи и се е притаил и определено не е на служба, без да е в отпуск. Дори използва друго име.

— Беше му наредено да се върне обратно в Англия.

— Вместо това е наел пилот и е полетял на изток.

Майкъл изруга под нос и си дръпна дълбоко от цигарата. Издишаните от двамата кълбета дим се срещнаха и се смесиха.

— Без да каже на никого? Грейс, ти не знаеше ли за плановете му? Никой в британската делегация ли не знаеше?

— Никой. Казва, че си е траел от съображения за сигурност. Че ако си мислят, че са го премахнали от пътя си, ще живее по-дълго.

— Обичайните драми. — Устните на Майкъл се извиха в нещо като усмивка и тя долови проблясването на зъбите му в мрака. — Предполагам, че е на лов за Фехтовача?

— Да.

— Сам? Проклет глупак. Защо не…

Майкъл млъкна, хвърли ядосано цигарата на земята и я смачка яростно с крак.

— Защо не се е свързал с теб? — Грейс посегна импулсивно към ръката му. — Сега иска точно това. Точно затова разговаряме по този начин.

— И? — настоя той, но гневът му се беше изпарил.

Грейс се озърна през рамо. Хората се настаняваха за вечеря. През френските прозорци се лееше златиста светлина и по стъпалата към градината грееха ярки петна.

— Отиди на пазара. В коридора с парфюмите. Той ще те очаква — каза тя. — Когато го видиш, го наричай командер Бонд.

— Бонд — повтори Майкъл. — И иска да се видим сега? Тази вечер?

— Казах му, че си на вечерята. Но, Майкъл, това е невероятно спешно.

— Каза ли нещо друго?

— Трябва да следиш посланик Харимън като ястреб — предаде Грейс. Все още се усещаше неспокойна и като на показ. Сякаш самият Сталин ги подслушваше.

— Така ли? — отвърна иронично Майкъл. — Флем пак върти старите си шпионски номера, а? Предполагам, че това си струва военния съд.

Тя сбърчи вежди. Цигарата й беше догоряла незабелязано и тя побърза да я пусне в краката си.

— Все още ли смяташ, че си измисля разни работи?

— Със сигурност. Иън прави точно това. Измъква се в своя свят на фантазии. Грейс, сериозно ли? Да следя Ейвърел Харимън?

— Но книгата с кодовете на Памела…

— Казала си му за това?

Нямаше нужда да признава. Майкъл въздъхна.

— Ще отида да го видя, Грейс. Но ми обещай нещо в замяна. Отсега нататък се пази от Флем. Ще те завлече твърде надълбоко.

— Но…

— Ако продължиш да се измъкваш и да ходиш на пазара, ще привлечеш твърде много внимание. Аз имам правдоподобна причина да ида там — настанен съм в „Парк“ и никой няма да забележи, ако таксито ме остави на няколко преки оттам. Ако цялата история се развони, искам ти да си на чисто.

Колко мило, помисли тя, но безпокойството й се усили. Целият разговор беше прекалено фантастичен като нападението срещу Чърчил, за което Иън Флеминг беше убеден, че ще се случи. Тя обхвана лактите си с ръце, сякаш се предпазваше от градината и от нещата, които можеше да крие.

Нима беше глупачка? Нима Иън беше наистина луд?

— Не трябва ли да кажем на някого за всичко това? На Мопса или…

— Нито дума — отсече Хъдсън. — Давай да влизаме. Умираш от студ.