Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (38)

Глава 37

Майкъл Хъдсън ги държеше на мушката на своя пистолет „Хай Стандарт“ калибър 5,6 мм с вграден заглушител — служебното оръжие на Бюрото за стратегически операции. Чудесен инструмент да убиеш човек посред бял ден.

Той избута с крак тялото на Холандеца навътре в стаята и затвори вратата. Полският пилот лежеше като куп стари дрехи на прага.

— Питам се откога ли знаеш? — рече той.

— Откакто чух за онзи тефтер с немски кодове сред вещите на Пам Чърчил — отвърна Иън. — Ти и аз знаем, че Фехтовача използва кодовете на „Енигма“.

— Моя грешка.

Иън си пое въздух. Болеше го дори от вдишването.

— Пами знаеше, че ти ще се разровиш из нещата й в Гиза. Ти си се опасявал, че тя ще каже на Чърчил, затова си сложил нещо в шампанското й, като си се надявал, че ще умре. Но когато е оцеляла, си бил принуден да я спреш и да изфабрикуваш правдоподобна причина за опит за самоубийство. Но си направил грешка, Хъдърс. Нямало е как да сложиш в стаята й кодираща машина „Енигма“. Сигурен съм, че в хотелската ти стая в „Парк“ има такава, но тя ти е трябвала за тази операция. И си показал на Грейси някакъв съвсем фалшив бележник.

Той сви леко рамене с приведена глава.

— Не знаех, че си тук в Техеран, Джони. Нито пък че Грейс ще ти каже за Памела. Опитах се да те измъкна от всичко това. Защо не се прибра у дома?

— Защото никога не правя онова, което ми казват.

Майкъл прескочи тялото на Холандеца и остави с въздишка пистолета си на масата.

— Не. Не го правиш, нали? Пак си говорим за случая с раираните панталони от „Итън“.

Иън затвори очи. Все още се облягаше тежко върху Сирануш.

— Де да беше. Ще ми се да имаше поне една причина и този път да застана до теб Майкъл. Но сега служим на различни каузи.

Майкъл прокара пръсти през косата си.

— Застани до мен! Никой не застава. Затова беше онзи проблем с панталоните, Джони. Ти тогава се направи на глупак, сега правиш същото. Мислиш си, че си ме предал, но аз ще съм онзи, който ще излезе оттук жив.

— Ти предаде себе си — отвърна Иън рязко. — При това доста рано, още в началото на играта. Остави ме жив онази нощ в Гиза, когато ме прободе в гърба и ме удари по главата. Фехтовача трябваше да ме довърши, щеше да ме убие. Това беше противоречие. Не можех да го разбера. Основното правило на Алън Тюринг за разбиването на кодове — противоречието, което крие ключа към всичко.

— Сещаш се, никога не съм искал да те наранявам.

— Защото това би означавало да убиеш частица от себе си — продължи неумолимо Иън. — Знам. Постъпи глупаво, Хъдърс, като си позволи някакви чувства. Това е лукс, който тип като теб не може да си позволи.

Лицето на Хъдсън се присви като от спазъм. От съжаление? Или от тъга?

— Тип като мен. Типовете като мен са онези, които наистина водят войната — каза той. — За разлика от типовете като Иън Флеминг, които само си мислят, че го правят. Джони, ти живееш в собствен шибан фантастичен свят. Не си излизал от него, никога. Харесва ти да мислиш, че нарушаваш правилата, но всъщност не си нарушил нито едно важно правило. Никога не си убивал човек, просто защото си можел да го направиш, нито пък си гледал как най-голямата надежда на нацията се взривява и избухва в пламъци. Ти нямаш такава сила. Ти си герой от старата школа. И ще умреш смешно. Смъртта ти ще е смехотворна. Знаеш ли каква загуба смятам, че ще е това?

— Сигурно така ще е най-добре. — Тъга за двама им сви сърцето на Иън, но той я потисна. — Не съм способен да живея в твоя свят.

— Не. Знам го от години — кимна Хъдсън и погледът му пробяга по спящите немски командоси. — Какво е станало тук? Хлорал?

— Барбитурати — отвърна ясно Сирануш. — Много по-ефективни са.

Хъдсън наклони глава и я изгледа.

— Трябва да взимам уроци от теб, сладурче. Ела тук и ме целуни.

Тя не пусна Иън, но той усети как тялото й се стяга.

— Сирануш — каза той бавно. — Тя е Котенцето, нали?

— Разбира се — отвърна Хъдсън с бегла усмивка. — Беше внедрена в операцията на НКВД. А между другото въвлече и теб. Тя ме информираше. Но не знаех, че командер Бонд е моят стар приятел Иън.

— Но тя не можеше да ме остави и да умра — каза Иън и я стисна по-здраво.

— Тя е жена. Емоциите са нейната слабост.

— Не бъди толкова шибано покровителен. Тя струва колкото десетима като теб.

Хъдсън бутна пистолета настрани и повдигна главата на Скорцени. Огледа го и дръпна единия клепач.

— Колко от онова си им дала?

— Не знам — каза вдървено Сирануш. — Може би твърде много. Трябваше… да стигне.

Хъдсън пусна полковника и го остави да се свлече на пода. Дръпна стола на Ото и седна.

— Господи, какъв ден — въздъхна той. — Трябва да направим кафе и да почнем да им го наливаме в гърлата, иначе от тях няма да има никаква полза. Остави Иън и се залавяй.

— Не мога да седя, старче — рече Иън, преди Сирануш да успее да помръдне. Олюляваше се, както се беше облегнал на нея, и се съмняваше, че тя щеше да успее да го издържи още дълго. Стегна се и призова последните си сили, за да се изправи срещу Хъдърс. Нямаше начин да се покаже като слабак. — Задникът ми хич го няма. Което ме присеща — ти и Задик ли уби?

— Ако имаш предвид онзи окървавен труп в таксито, да, не ми пукаше. Така или иначе нямаше да изкара до полунощ. Какво ти направиха, Джони?

За секунда на Иън почти му се стори, че Майкъл действително се интересува.

— Ще ти дам да погледнеш, ако си много добро момче? — каза той.

— Трябва му лекар — намеси се рязко Сирануш. — Загубил е твърде много кръв. Ще развие инфекция, ще го втресе…

— Няма как да стане тази вечер — намръщи се Хъдсън. — Последната официална вечеря на конференцията трябва да започне всеки момент. Ще има целувки, фанфари и всякакви глупости, които няма да вълнуват никого на сутринта. Трябва да стоим мирно и да почиваме. Да разбудим войниците и да довършим нещата.

— Операция „Дълъг скок“ — попита Иън.

— Естествено. Утре всички са чао-чао — усмихна се Майкъл пакостливо като едно време. — Изпращането ще е адски зрелищно, Флем.

Сара Оливър и Джил Уинънт бяха прихванали Грейс Коулс помежду си и крачеха напред-назад из личната трапезария на хотел „Парк“. Аболхасан Диба беше съобщил за инцидента на полицията в Техеран, тъй като, обясни той, не можеше да позволи гостите на хотел „Парк“ да бъдат дрогирани в бара му. Уинънт се беше обадил до британското и съветското посолство, настоя да повикат на телефона Майкъл Хъдсън, но не успяха да го открият никъде. Нямаше го и в стаята му в хотела. Явно беше зарязал Грейс Коулс във фоайето и беше изчезнал.

Главата на радистката се полюшваше като куклена, очите й бяха затворени, но тялото й не тежеше като мъртво и от време на време тя простенваше слабо, което подсказваше, че идва в съзнание.

— Не са й сипали колкото на Памела, а? — каза Сара.

— Вероятно само една доза — отвърна Уинънт. — Памела е взела още една, като си е лягала. А това повдига въпроса дали Грейс е трябвало просто да заспи, или Памела е трябвало да умре?

Сара поклати глава. Беше свалила обувките си на ток и вървеше по килима по чорапи, като си даваше сметка, че се уморява и изпада в паника. С Джил трябваше да се появят на последната тристранна вечеря тази нощ. Отсъствието им от съветското посолство щеше да бъде забелязано. Тя можеше да се оправдае с главоболие, но ако Джил не отидеше, това щеше да е грубо нарушение на дипломатическия протокол, граничещо с обида.

— Сигурно и двете — каза тя. — Отровата е оръжието на убийците — нека Бог избере. Хлоралът е пасивен агент, той поражда редица реакции, които може да доведат до смърт или не. Точно като човека, който го предписва.

— Не бих нарекъл това страхливост.

— Не би?

— Това е висша проява на егоизъм. Всеки, който повярва, че е оръдие в ръцете на съдбата, е убеден, че може да контролира бъдещето.

— Нима това ми прилича на Майкъл Хъдсън?

Уинънт присви устни.

— Вчера не бих си го и помислил.

— Значи е твърде вероятно да е той — заключи Сара. — А това означава, че е достатъчно умен да укроти самолюбието си дори още повече. Но какъв е смисълът, Джил? Защо да трови тези жени?

Той не отвърна веднага. Беше убеден, че дрогирането на Памела е опит за убийство, тъй като тя беше заловила Майкъл Хъдсън насред опит за шпиониране. Нали точно той беше открил бележника с немските кодове сред вещите й в Гиза? Или цялата история беше лъжа?

Уинънт обаче не можеше да си обясни решението да отрови Грейс. Какво знаеше тя, или, по-скоро, какво би могла да направи, че да застраши Майкъл Хъдсън?

— Казваш, че тя работи за Исмей–Мопса? — попита той Сара.

— Като личен асистент.

— Значи тя знае доста за плановете на премиера.

— Със сигурност. Та тя е довереница на Мопса, разпраща всичките разузнавателни данни. Стоеше в комуникационната стая през почти цялата конференция. Тъкмо тя ми осигури телефонна връзка с майка, когато бях принудена да се обадя и да съобщя лошата новина за Памела.

— Комуникации — каза замислено Уинънт. — А да имаш идея как се е запознала с Хъдсън?

— Тя е стара тръпка на Иън Флеминг. Той и Хъдсън все се мотаят заедно.

Внезапно момичето, което се тътреше между тях, повдигна глава.

— Иън — едва доловимо се отрони от устните на Грейс.

Сара и Уинънт замръзнаха на място. Клепачите на Грейс потрепваха.

— Бързо — реагира Сара. — Още кафе.

— Съвсем студено е.

— Има ли значение?

Сложиха Сара на дивана. Тя определено беше будна, гледаше неподвижно пред себе си като омагьосана от странните неща наоколо.

— Главата ми — простена тя.

Сара подпря тила й с ръка и поднесе чаша с кафе до устата й. Грейс го вкуси и се намръщи, но задържа чашата с длан.

— Къде съм? — каза тя след няколко секунди.

— В хотел „Парк“ — отвърна Уинънт.

Грейс затвори очи.

— Пияна ли съм?

— Пила си едно питие. Смятаме, че си дрогирана.

— Това е лудост.

Джил погледна към Сара. Тя разтърси Грейс леко и я попита:

— Кой ти взе питието?

— Майкъл — рече тя и отвори очи. — Майкъл. Той е бил и с Памела.

— Браво на момичето — похвали я Уинънт. — Вече можеш да мислиш.

— Господи! — Сара отблъсна чашата с кафе и се опита да стане от дивана. — Иън. Казах му всичко за Иън.

— Флеминг би трябвало да е вече в Англия — успокои я Сара.

— Колко е часът? — продължи Грейс, като все още се опитваше да се изправи.

Уинънт се пресегна импулсивно и й помогна.

— Почти седем вечерта.

— Значи в Англия е четири и половина.

— Там някъде — кимна Сара.

Очите на Грейс бяха широко отворени. Тя тръгна нестабилно към вратата на трапезарията, като се държеше здраво за ръката на Уинънт.

— Той е искал да ме премахне от пътя си. В случай че Тюринг се обади или прати телеграма.

— Кой? — попита изумен Уинънт.

— Фехтовача. Майкъл — тя го стисна за ръката. — Трябва да се върна в посолството.

Сложиха Иън по корем върху два близки стола. Хъдсън започна да свестява парашутистите, докато Сирануш се опитваше да промие раните на Иън. Ползваше гореща вода и марля, която откри в полевия превързочен пакет в една от раниците на немците. В него имаше и таблетки йод, тя разтвори една в лъжица вода и я сипа върху грозната разкъсана рана. В едно от чекмеджетата намери нож с дървена дръжка и я втъкна между зъбите му, за да я захапе като куче. Докосна го и зъбите му се впиха дълбоко в нея.

— Да беше ме чул — прошепна тя. — Трябваше да стоиш далеч от всичко това.

— Но тогава никога нямаше да се срещнем — изпъшка той. — Само помисли колко трагично щеше да е това, Котенце.

— Казвам се Сирануш.

— А, да. Значи, все пак поне едно нещо от всичко, което си ми казала, е било вярно.

Усещаше как тя се напряга, докато обработва раните му, и за миг се уплаши, че ще му причини болка нарочно. Но Сирануш се владееше. Палещата болка от йода затихна и Иън отново си пое дъх.

— Как се срещна с Хъдърс? — попита той.

— Още преди години. Преди войната. Той познаваше Назир.

— Назир явно е играел за двете страни.

— Назир играеше само за себе си. Не забравяй, че беше от Съветите.

— А ти? Каква игра играеш ти, Сирануш?

Тя натисна марлята и я прокара умишлено грубо по раната. Нямаше да се мине с нежност, Сирануш не беше такава жена. Въпреки всичко, той й се възхищаваше. Възхищаваше се на вътрешната убеденост, която я поддържаше жива.

— Искам отмъщение.

— Да отмъстиш на кого? На нас? На Съюзниците?

— Не, не — поклати глава тя и той зърна водопада от руса коса. — Аз харесвам Съюзниците! Един ден ще живея с Хъдсън в Америка.

— Значи такава лъжа ти е пробутал.

— Но първо трябва да отмъстя за родителите си. Майка ми умря в лагерите на ГУЛАГ. Баща ми изчезна кой знае къде. Аз и брат ми бяхме захвърлени в лагерите на НКВД. Убиха Степан, застреляха го, задето опита да открадне хляб. Беше само на единадесет години. Не можах да го спася. Не можах… А аз…

— Израснала си с гняв в сърцето.

— Бях продадена на Назир. Бях на четиринадесет. Това беше преди шест години.

Иън бързо осмисли новата информация. Значи Назир не й е бил дядо. Животът на едно младо момиче беше откупен с пари, а това подсказваше нещо много по-отблъскващо.

— Ти искаш да убиваш — каза той. — А Назир е вече мъртъв.

— Погрижих се за това. Канех му се от много години.

Нож в сънната артерия. Какво беше казала? Че пазарската й кошница била паднала на пода. Зеленчуците се изцапали с кръв…

— А сега? Кого ще убиеш сега, Сирануш?

Тя притихна. Пръстите й притискаха раните му, колкото и да го болеше.

Той не попита отново. Вече знаеше отговора.