Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (5)

Глава 4

Твърда колосана яка. Жилетка, фрак и цилиндър. Панталони за сутринта на тънко райе. Ив го караше да носи новата си училищна униформа две седмици преди първия срок през 1921 г. Питър вече беше там от две години и двамата бяха в „Тимбролс“, здание от червени тухли на улица „Слоу Роуд“, тъй като Моки беше живял на същото място, когато беше учил в „Итън“. Всички наричаха дома „Слейтъровия“, а учениците се бояха от ръководителя му Сам Слейтър. Те може и да не знаеха какво точно означава думата „садист“, но можеха да я обяснят на всеки, който попита.

Домът на Майкъл Хъдсън беше „Колидж“, което значеше, че е кралски стипендиант и таксите му се поемаха основно от училището. Това беше смущаващо за двамата по няколко причини. Иън не искаше да пита дали Хъдърс е в „Итън“ по милост, а и Майкъл не казваше. Другият вариант, тоест че Хъдърс е толкова отличен ученик, че е получил стипендия заради резултатите си, беше твърде ужасен дори за допускане, тъй като означаваше, че американецът е зубър. Не само това, ами зубър, който не се държи като такъв. Иън не се сещаше Майкъл да е залягал много-много над книгите в „Дърнфорд“. По-скоро би отмъкнал велосипеда на някое от по-големите момчета и съвсем би зарязал часовете. Идеята, че Хъдърс се преструва на слаб ученик, а всъщност е зубър, направо не се побираше в главата на Иън. Тя заплашваше самата основа на Клуба на твърде лошите. Той предпочиташе да вярва, че бащата на Хъдсън просто не разполага с достатъчно средства, без значение в колко посолства е бил.

Да не забравяме и черното наметало, което Хъдърс трябваше да носи върху дрехите си за сутринта. Всички кралски стипендианти носеха такива наметала, но те отблъскваха момчетата от „Колидж“. Това означаваше, че стипендиантът се подготвя за Кралския колеж в Оксфорд, а наметалото постоянно напомняше за факта. Другите ученици наричаха кралските стипендианти „тогари“ и Иън смяташе, че това е римувано от „торбари“, тъй като плащовете приличаха на разпрани чували, но Питър му обясни, че идва от латинското togati, от римската тога, и всъщност значи „носители на наметалото“. Иън никога не беше харесвал латинския, а Хъдърс смачкваше наметалото на топка и го захвърляше в ъгъла в момента, в който часовете свършваха, но все пак това беше още една разлика от дните им в „Дърнфорд“ и ги караше да се чувстват неловко.

През първата година Иън беше нещо като помощник на един от приятелите на Питър в Слейтъровия дом. Питър никога не позволяваше на никого да наранява братята му и ако беше принуден да избира между приятелите си и Иън, винаги заставаше рамо до рамо с него.

Майкъл Хъдсън нямаше брат. Иън се опита да бъде такъв, когато една януарска нощ откри Майкъл да чака пред Слейтъровия дом. Момчетата от Поп — големите ученици, на които им оставаха още една-две години и затова съставляваха ексклузивното итънско общество — го бяха били с пръчки, тъй като Хъдърс беше свил нечия чужда кутия с изпратени от дома сладки. Когато от Поп те подгонят с пръчки, е добре да си с най-старите си панталони, тъй като брезовите клони късаха плата и разкървяваха кожата. Майкъл беше допуснал грешката да бъде с раираните си униформени панталони.

— Нямаш ли още един чифт? — попита невярващо Питър, когато Иън доведе Хъдърс в стаята на брат си и повдигна пешовете на сакото му, за да покаже на какво са го направили. Сакото прикриваше жалка гледка от изпокъсан плат и засъхнала кръв. Брезата беше направила дори бельото му на ивици и Иън едва издържа да не се изкикоти.

— На кралските стипендианти униформата се дава — каза равнодушно Майкъл. Опитваше се да се държи така, сякаш нямаше никакво значение, че дрехите му за сутринта са на парцали. — Не исках да моля за още една. Не знаех дали е разрешено.

Питър погледна Иън и повдигна вежди с учудване. Братята Флеминг получаваха дрехите си на кредит от магазина на Том Браун в Уиндзор, където шиеха униформите за „Итън“ от повече от сто години. Бяха свикнали просто да отидат и да им измерят номера, а сметките се пращаха на Ив. Питър дръпна сакото на Хъдърс и го огледа за етикет.

— На Браун е, добре — каза той бавно. — Но сега е твърде късно да ходим до магазина. Ще трябва да вземеш назаем един от нашите чифтове. Може би утре ще успееш да отидеш до Уиндзор.

На височина Майкъл беше по-скоро колкото Питър и той се разрови из куфара си за чифт раирани панталони.

— Не. Много мило от твоя страна, старче, но смятам да нося тези — спря го тихо Хъдърс. Беше прекарал вече доста време в Англия и акцентът му на янки почти не личеше.

Настъпи тишина. Иън не можеше да погледне брат си. Хъдърс щеше да яде бой отново, ако се появеше със скъсани панталони в час. Това не беше позволено.

— Ако си взема нови панталони, те все едно са спечелили — обясни Хъдърс.

— Разбира се, че са спечелили — отвърна Питър. — Става дума за Поп. Те управляват училището.

Питър щеше да бъде допуснат в елитното итънско общество, щом му останеха още две години. Той беше такъв тип момче.

— Няма проблеми — сви рамене Хъдърс. — Сакото и наметалото ще прикрият повечето от скъсаното.

Той дръпна пешовете на сакото над хоризонталните черти по седалището си. Беше прав, помисли си Иън, като сложеше и черното наметало, въобще нямаше да си личи в какво състояние бяха панталоните му. Но все пак беше рисковано, тъй като имаше места, където наметалата не се носеха, нито пък сакото. Там със сигурност щяха да го видят и да го бият отново.

Лицето на Майкъл беше доста бледо, той напълно обяснимо отказа да седне и закуца към вратата. Иън си даде сметка, че той не беше дошъл в Слейтъровия дом за нови панталони. Какво тогава искаше? Утеха? Лек за кървящия си задник?

Не. Просто искаше да каже на някого.

Иън бавно разкопча панталоните си и ги събу. Пресегна се за ножиците на бюрото на Питър и преди някое от другите две момчета да успее да каже нещо, прекара острия връх през седалището. Поръчковият вълнен плат се сряза чисто. Замахна с ножиците още два пъти и си обу панталоните.

— Абе, глупак — каза Питър, — майка ще побеснее.

— Те няма да спечелят — едва ли не извика Иън. Беше ужасѐн от неописуемото нещо, което току-що беше направил. — Не и докато сме заедно, Хъдърс.

Това беше свята британска надежда. Моки би я разбрал от онези проклети окопи в Белгия. Иън нямаше черно наметало, за да прикрие греха си.

Набиха го с брезови пръчки още на следващия ден. Питър намаза раните му с мехлем, без да каже и дума. Поръча нови панталони, когато успя да отиде до Уиндзор.

Години по-късно, когато дойде редът и на техния випуск да влезе в Поп, приеха Майкъл, а не Иън.

— Не го вярвам — каза Хъдсън, докато седеше в стаята на Иън в „Мена Хаус“. — Тюринг е превъртял. Фехтовача не може да е един от нас.

Бяха успели да се измъкнат от партито за Деня на благодарността, без да изглежда, че имат нещо по-интересно за вършене, като първо излезе единият, а другият го последва десет минути по-късно. Иън си тръгна по-рано и когато Хъдърс се появи, бутилката „Лафройг“ вече го чакаше.

— Професора го каза съвсем ясно. Някой докладва до Берлин в реално време.

— Сигурно събира разузнавателните си данни от колонката „Общество“ на „Египетски вестник“ — изсумтя Хъдсън.

— Там дали са отпечатали, че Джил Уинънт спи с дъщерята на Чърчил? — Иън отпи от уискито си. — Или пък че ти правиш какво ли не, за да вкараш Пам Чърчил в леглото си?

— Съмнявам се, че дори „Египетски вестник“ е толкова тъпоумен — отвърна хладно Хъдсън. — Защо я презираш толкова, Иън?

— Защото губи времето на хората.

— Не мога да не забележа, че не губи много от твоето.

Иън се изсмя рязко.

— Ти да не мислиш, че ревнувам? Майкъл, познавам Памела Дигби още откакто се появи за пръв път в обществото и беше дундесто срамежливо момиче със зле ушити дрехи и лунички. През годините се ошлайфа, но не стана по-добра.

— Тя е ангел.

— Паднал ангел.

Хъдсън сви устни и за момент Иън помисли, че ще плисне скоча си в лицето му. Пръстите му стиснаха чашата до бяло, но той се овладя, остави я внимателно и тръгна към вратата.

— Ти си пиян. Ще говорим утре сутринта.

— Хъдърс — спря го Иън. — Добре, виж, извинявай. Аз съм зъл и проклет. Но това е сериозно. Фехтовача е сериозен като смъртта.

— Съгласен съм — каза напрегнато Хъдсън, — но Тюринг дрънка глупости. Стига, Иън, виж само кой може да е? Кои са хората на онази вечеря? ФДР и Чърчил. Две от децата им, но не виждам Сара или Елиът в ролята на нацистки шпионин, не е ли така?

— Елиът е полковник във военновъздушните сили и командва разузнавателно крило над Тунис — изтъкна Иън. — Миналата година поведе момчетата си в операция „Факел“ и се шушука, че е разработил някои интересни техники за нощно разузнаване. Знаеш, че участва като аташе по военновъздушните сили на почти всяка конференция, която сме организирали, Хъдърс. До ушите е в тайни.

— Защото е синът на президента — не му обърна внимание Хъдсън. — По мое скромно мнение е тъп като конски задник. А кой още е в „Мена Хаус“, Флем? Генералисимусът на Китай, който е във война със съюзник на Хитлер. Съпругата му. Джордж К. Маршал и генерал лорд Исмей. Горкият Хари Хопкинс, който ще умре пред очите ни. Ти и аз.

— И Памела — добави тихо Иън. — Ако тя не е котенце, не знам кой друг е.

Хъдсън се вторачи невярващо в него.

— Исусе Христе. Не може да говориш сериозно. Снахата на премиера? Няма дори теоретичен шанс да е тя.

— Ами ако грешиш, Майкъл? Ами ако Тюринг е съвсем прав и сред нас има немски шпионин? Колко време имаме да го спрем? Фехтовача не се интересува от връзката на Сара или от последното завоевание на Пами. Не го вълнуват дори Исмей–Мопса или командването на бомбардировачите. Той е тук за игра с много по-голям залог. Много по-голям.

— Какъв например?

— Операция „Овърлорд“ — отвърна Иън и пресуши чашата си. — Нападението на Съюзниците над Европа. Двеста хиляди мъже и шест хиляди морски съда, хвърлени срещу най-добрите войски на Хитлер. Нацистите ще искат да знаят кога и къде ще се появят.

— Това няма кой да им го каже.

— След няколко дни всички ще знаем. Точно това ще се реши в Техеран.

— Сигурен ли си, Иън? — намръщи се Хъдсън.

— Ще е десант с амфибии, Майкъл — каза търпеливо Иън. — Аз се занимавам с разузнаването за десант с амфибии. Разбира се, че съм сигурен. Аз планирах шибаната конференция.

— И ако Хитлер разбере шест месеца по-рано къде ще е ударът…

— Двеста хиляди мъже никога няма да станат от плажовете.

Хъдсън прокара пръсти през късата си коса и я разроши абсурдно. Приличаше на птица и напомняше на Иън за хлапето от едно време — с остри черти, слабо и с очи на ястреб.

— Никой няма да повярва. Нито твоят шеф, нито моят. Дори не разполагаш с прихванатите от Тюринг съобщения.

— Знам. Точно затова няма да им казвам.

— Моля? — стресна се Хъдърс.

— Не и преди да разберем кой е и как действа. Не и преди да имаме доказателство.

— Къде смяташ да го получим?

— В Техеран.

По лицето на Майкъл Хъдсън пробяга сянка на усмивка.

— Ти се захващаш с това сам. Без одобрението на Ръшбрук. И цялата победа на Съюзниците зависи от успеха ти?

— Е, надявах се, че ще ми помогнеш, Хъдърс.

— Пресвета Богородице — въздъхна Хъдсън. — Иън Флеминг става командос.