Лиз Треноу
Забравената шивачка (9)

9.

Касета №3, страна „А“

— Пак ли работи това нещо? Спомняш ли си, докъде бяхме стигнали?

— Откривате, че сте бременна и мислите как да се отървете от бебето.

— Какво място за начало, Господи!

(Тя въздъхва и прочиства гърлото си.)

— Бях затънала до гуша. Бременна в трети месец, без брак. А той отново изчезна за Франция, без дори да се обади. Бях сигурна, че ще остана без работа, но нямаше към кого да се обърна. По цяла нощ плачех в леглото си, внимавайки да не събудя Нора или другите две прислужници. Нямах никаква представа как ще продължи животът ми в бъдеще и все по-често си мислех да му сложа край.

Река Темза течеше съвсем наблизо, а във вестниците често излизаха съобщения за нещастници, скочили от някой мост в тъмната студена вода, за да бъдат открити дни по-късно далеч надолу по течението. Аз обаче бях прекалено страхлива за такива драстични действия и просто гонех подобни мисли, потъвайки в своята работа. Когато Нора забеляза състоянието ми, вече бях почти в петия месец.

— Погледни се, за бога! — слисано промълви тя, докато се събличахме за лягане. — Какво си направила?! Двете ни съквартирантки отдавна спяха. Не след дълго се озовахме на пода от другата страна на вратата, където аз безутешно плачех на рамото й.

— Опитвала ли си да го махнеш?

— Опитах всичко, но не се получи — изскимтях аз. — Свършено е с мен, Нора!

— Писа ли му? Кой знае, може пък да поеме някаква отговорност и да ти помогне с нещо.

— Той е на война, Нора. Нищо не може да направи.

— Гадно копеле! — изсъска тя.

Но аз все още го обичах и направих опит да го защитя.

— Написах му писмо, в което му обясних всичко — излъгах аз. — Но френската поща е адски нередовна.

— Каква си глупачка, Господи! Кога най-после ще поумнееш?

— Какво ще правя сега, Нора? В това състояние едва ли някой ще ме вземе на работа.

— Ето какво ще направиш, мила моя — отсече с твърд глас тя. — Връщаш се в Замъка и молиш сестрите да се грижат за теб, докато родиш бебето. След това ще го дадеш за осиновяване и ще се върнеш на работа.

Още докато слушах тези думи, плодът в утробата ми помръдна и аз вече знаех, че никога няма да го изоставя, независимо какви трудности ще ми се наложи да преодолявам. След малко Нора ме остави на мира. Вече се бях влюбила в бебенцето, което мърдаше в мен. Изпитах нещо като радостно облекчение от факта, че опитите ми да се отърва от него бяха завършили неуспешно.

Продължих да шия кувертюрата, представях си как ще завивам с нея едно сладко бебенце, заспало в люлката си. Боже, с каква любов създавах деликатните бродерии и фините апликации! И до ден-днешен съм убедена, че това е най-хубавото нещо, което съм създала.

Междувременно коремът ми продължаваше да расте. Умелите корекции на униформата ми успяха да го прикриват още известно време, но в началото на септември нещата станаха неудържими.

Няколко седмици по-късно госпожа Харди ме повика в кабинета си и насочи пръст в корема ми.

— Вероятно си давате сметка, че в това състояние няма как да продължавате да работите при нас, госпожице Романо — остро каза тя. — Съберете си багажа и се явете при мен точно след двадесет минути!

— Къде… — започнах аз, но тя вдигна ръка.

— Без въпроси! Идете да се приготвите. Ще се погрижим за вас.

Последните думи накараха сърцето ми да се отпусне. Наивна както винаги, аз си помислих, че ще ме изпратят някъде да родя, а след това ще ме вземат обратно на работа.

Изтичах в шивалнята. Лицето на Нора показваше, че вече знае. Оказа се, че беше подслушала Финч и Харди, които говорели за мен. И двамата били наясно, че принцът е бащата на моето дете, а госпожа Х. съвсем категорично обявила, че трябва да се погрижат за него. Това беше всичко.

— Тя ми каза, че трябва да напусна, но без да уточни къде отивам — просълзих се аз. — Страшно много ще ми липсваш, Нора!

Тя ме прегърна, приведена както винаги, а след това ме погали по косата.

— Всичко ще се оправи — прошепна. — Винаги се оправя. Преживяла си много лоши неща в този живот, ще преживееш и това. Пиши ми, като се настаниш и ще идвам да те видя през почивния си ден. — Кимнах с глава, онемяла от мъка, а след това изтичах горе да си събирам багажа.

Личните ми вещи бяха съвсем малко. Най-ценното сред тях беше кувертюрата, която започнах да шия за принца — разбира се, заедно с малките парченца коприна, които бях намерила в кутията на госпожица Г. Те вече бяха в стария сак, с който бях пристигнала от сиропиталището. Бях ги прибрала в него, за да бъдат на сигурно място. Нахвърлях върху тях малкото чорапи и обувки, които притежавах, а най-отгоре сгънах единствената си празнична рокля. След нея дойде ред на четката ми за коса, скъпото на сърцето ми шишенце одеколон и рядко разгръщаната библия, която ми бяха подарили сестрите в Замъка.

Финч ме чакаше в коридора пред кабинета на госпожа Харди.

— Трябва да дойдете с мен, госпожице Романо — обяви с мрачен глас той.

Стори ми се малко странно, че незначителна шивачка като мен ще бъде придружавана от личния камериер на принца, но в крайна сметка реших, че това става по негово нареждане, тъй като в момента отсъства от страната.

— Къде отиваме, Финч? — попитах.

— Не съм упълномощен да разкривам дестинацията — официално отвърна той. — Но не се безпокойте, там ще бъдете на сигурно място.

Пътувахме в моторизирана карета — един сам по себе си достатъчно обезпокоителен факт, и когато стигнахме на гарата с всичките огромни, пуфтящи като някакви железни чудовища локомотиви, аз наистина бях ужасена. Но страхът ми бързо премина, когато се настанихме в един от вагоните и композицията потегли. Бях толкова впечатлена от къщите, фабриките и просторните поля, които се нижеха покрай нас, че забравих дори притесненията си за бъдещето, Финч мълча през цялото време. Проговори само да ми съобщи, че слизаме на следващата гара, откъдето щяхме да продължим с такси.

Е, вие вече знаете, че цял живот бях живяла в големи сгради, но това, което видях, беше наистина огромно, невиждано никъде по света — дори във вестниците и списанията. Когато пристигнахме, аз останах с чувството, че „Хелена Хол“ е просто една голяма и изключително представителна сграда — чисто нова и по-просторна дори от Бъкингамския дворец. Тук имам предвид само основната постройка с висока кула и часовник, но около нея, на огромна площ, бяха разпръснати караулно помещение и много отделни вили, губещи се чак отвъд хоризонта. Навсякъде имаше дървета и ливади, осеяни с цветни лехи, за които се грижеше цяла армия градинари.

Отново извади късмет, рекох си аз. Но изобщо не знаех какво ме чака.

Останах доста шокирана, когато ме посрещна мъж с бяла престилка, който обаче разтърси ръката ми по съвсем цивилизован начин. Представи се като медицински управител на „Хелена Хол“ и побърза да ме увери, че ще получа онези грижи, от които се нуждая. Попитах го за името му — доктор Уолис. От начина, по който гледаше корема ми заключих, че именно към него ще бъдат насочени неговите медицински способности.

Обърнах се към Финч с намерението да поясня, че не се нуждая от болница, тъй като ми предстои раждане и нищо повече, но в същия момент той извади от вътрешния си джоб голям кафяв плик и го връчи на доктора с някакъв особен поглед, чието значение не успях да схвана.

— Както се договорихме, нали? — подхвърли той.

Докторът кимна и докосна устните си с пръст.

— За всичко ще се погрижим, сър — отвърна той. — При това с максимална дискретност.

Смутена и объркана от това поведение, аз обявих, че се чувствам абсолютно здрава и нямам нужда от медицински грижи, за които и без друго не мога да плащам. В отговор докторът ме успокои, че ще получа всички необходими грижи, при това, без да похарча дори пени. Обърнах се към Финч, но той вече затръшваше вратичката на таксито след себе си, гледайки право напред. Колелата заскърцаха по чакъла на алеята и колата изчезна. Съзнавах, че никога повече няма да видя този човек, но какво от това? Той не ми беше приятел.

— Насам, мила — докосна рамото ми докторът. След това вдигна торбата ми и двамата изкачихме стълбите към главния вход. Озовахме се в широк и прав коридор, който кънтеше под стъпките ни. От двете му страни имаше отвори за прозорци, но без стъкла, позволяващи свободен достъп на чистия въздух. Подът и стените бяха облицовани с лъскави зелени плочки на височината на човешки ръст, а нагоре продължаваше зидария от червени тухли, от които беше построена цялата болница. При един толкова мащабен строеж местните тухларни положително са били заети години наред, помислих си аз. Докато крачехме един до друг, докторът не спираше да говори. Обясняваше ми, че това е най-добрата специализирана болница в света, събрала под покрива си най-добрите лекари и медицински персонал. Накрая започнах да си мисля, че прехвърлянето ми тук е било организирано от принца, за да мога да родя нашето дете при максимално добри условия, а след това и да го отглеждам, докато отново се съберем.

Но съзнанието може да прави всякакви номера, знаеш. Минахме покрай редица метални врати, боядисани в болнично зелено, също като плочките. Иззад тях долитаха ужасяващи звуци, сякаш глутница кучета виеха срещу луната. Кожата ми отново настръхна, но все още не изпитвах никакви подозрения. Реших, че зад железните врати лежат жени, обхванати от родилни болки.

Най-после спряхме пред някаква врата и той извади тежка връзка ключове. Първото нещо, което усетих, беше тежката миризма на урина и карболова киселина, от която веднага ми прилоша. Пред очите ми се разкри голяма правоъгълна стая с десетки легла, подредени край стените. По-късно се оказа, че са тридесет на брой, заети от жени в окаяно състояние, които изобщо не приличаха на хора. Дрехите им отдавна се бяха превърнали в дрипи, омазани от мръсотия. Някои от жените бяха полуголи. Лудостта не уважава благоприличието, каза ми по-късно една от сестрите. И до ден-днешен помня тези думи.

Най-близките до нас пациентки ни гледаха или с ужасяващо празни очи, или с разкривени от агония лица. После част от тях нададоха толкова ужасяващ вой, че буквално замръзнах на място. Сред тях шетаха няколко сестри, опитвайки се да ги успокоят и да ги върнат в леглата, но дори в онзи кратък миг успях да схвана, че това е безнадеждна работа. Все едно да подкараш пред себе си стадо котки. Това не беше болницата, която очаквах да видя. Обзета от паника, аз се огледах, търсейки начин да изчезна. Но докторът очевидно усети това и стисна ръката ми в желязна хватка.

Вратата звучно се затръшна зад нас. Ще помня този трясък, докато съм жива — звукът, който отне свободата ми.

Към мен се приближи една от сестрите с разкривено в усмивка грозно лице. Вероятно за да ме поздрави с добре дошла. Като всяко възпитано момиче, аз понечих да кажа добър ден, да се представя като госпожица Романо и да обясня, че е станала някаква грешка, тъй като нямам нужда от болница, за да родя детето си. Но още преди да започна видях, че тя изобщо няма намерение да ме изслуша. Обзета от някакъв животински инстинкт за оцеляване, аз хукнах през отделението колкото ме държат краката. Заобикалях жени с бледи лица, греещи като луни насреща ми, пробивах си път между двете редици железни легла и най-после се хвърлих върху вратата в дъното.

Тя беше заключена, разбира се. Миг по-късно сестрите връхлетяха върху мен и ме събориха на пода. Аз крещях и ръмжах като плъх в капан, опитвайки се да ухапя всичко, което се окаже в близост до зъбите ми. В следващия миг ме хвърлиха върху едно от близките легла и усетих как ми вдигат полата. Изкрещях от болка, когато в бута ми потъна най-голямата игла, която бях виждала през живота си.

След това не си спомням нищо.

Дойдох на себе си от силни болки и си дадох сметка, че раждането е започнало.

(Остро поемане на въздух, сякаш отново изживяваше болката и ужаса, следвано от многократно прочистване на гърлото.)

— Добре ли си? Да ти донеса ли чаша вода?

— Не, не. Трябват ми няколко секунди да се съвзема. Тези спомени са изключително болезнени.

— Разбира се, починете си.

(Изтичат няколко дълги секунди, след които тя подновява разказа си — вече по-бавно и с по-меланхоличен тон.)

— Знаеш ли, че дори не ми позволиха да го прегърна. А самото раждане беше толкова трудно и агонизиращо дълго, сякаш умирах. Единствената мисъл, която ме крепеше през онази ужасна нощ, беше да взема в прегръдките си моето дете. Нашето дете. Но те ми го взеха веднага, а малко по-късно обявиха, че е умряло — въпреки че дори днес съм готова да се закълна, че го чух да проплаква. Момче, представяте ли си? Сигурен наследник на трона, защото принцът така и не се сдоби с други деца. Или поне никой не беше чувал обратното. Ако ми бяха дали да го прегърна, положително щях да приема останалото по-леко. Но те не го сториха.

Всичко това се случи в Деня на Примирието — нещо, за което научих по-късно. Но мирът не ми донесе покой…

(Гласът й бавно заглъхва. Следва продължителна пауза, после нова тежка въздишка и разказът продължава.)

— Ти имаш ли деца, мила? Вероятно не, защото си твърде млада. Но ще ти кажа едно — когато носиш бебето си в продължение на девет месеца, ти усещаш всяко негово движение: как се стряска от по-силните шумове, как се върти, преди да заспи, малките издутини по кожата си, оставени от миниатюрните лакътчета и коленца, които я натискат отвътре. И вече си дълбоко влюбена в това миниатюрно човече, въпреки че не си го виждала с очите си, а то дори още не е поело първата си глътка въздух. Това е обич, която не можеш да си представиш, ако не си я изпитала. Тя те изпълва изцяло, изстисква тялото ти като мокра гъба и просто не те оставя да чувстваш нищо друго.

Но в един миг всичко това изчезва. Чувстваш се така, сякаш заедно с бебето са ти изтръгнали и сърцето. И друг път съм изпитвала отчаяние в живота си. Всъщност, много пъти… Но от това по-черно нямаше…

(Поредната дълга пауза е прекъсната от обичайното шумолене на пакетчето цигари, щракането на запалката и въздишката на изпуснатия дим.)

— Като се обърна назад осъзнавам, че всичко това ме превърна в дива котка. Гневът ме правеше безстрашна, полудяла от мъка. Докараха ме в онази болница съвсем нормална жена, но в следващия момент станах точно толкова луда, колкото всички останали — мръсна и парцалива като загубените души, на които се натъкнах в първия ден. През цялото време ме дрогираха, за да не правя опити за бягство и да не нападам сестрите. Прекарах години в мъглата на фенобарбиталите или на техните алтернативи: побой в специално тапицирана за целта стая или стегната в железни дрехи.

— Железни дрехи?

— Извини ме, мила, но това е част от жаргона в лудницата. Така наричаха брезентовите усмирителни ризи с дълги ръкави, които се завързваха отпред на тялото. Никак не са приятни, уверявам те. На няколко пъти бях на крачка от самоубийството — толкова отчаяна се чувствах. И без това нямаше за какво да живея, а и животът на това място не си струваше да бъде живян. Но когато си под денонощно наблюдение и натъпкана с опиати, никак не е лесно да посегнеш на себе си. Това изисква планиране и доста усилия, в противен случай е обречено на провал.

Веднъж успях да се свия на едно легло в ъгъла на отделението, максимално далеч от стаята на сестрите. За да се убия, трябваше да остана будна и да избегна по някакъв начин сънотворното, което насила тикаха в устата ми и чакаха, докато го преглътна. Този път успях да го избутам с език между венците и вътрешната страна на бузата си, недостижимо за водата, която ме накараха да изпия. Изчаках сестрата да се прехвърли на следващото легло и го изплюх под възглавницата си. Това беше първата ми малка победа в усилията да поема в ръце собствената си съдба.

Късно през нощта, когато сестрите отдавна хъркаха оттатък, започнах да късам чаршафите на тънки ивици, за да си направя нещо като въже. Съскането на цепещият се памук отекваше като гръмотевица в притихналото отделение. Имах чувството, че ще събудя цялата болница. Тази дейност ми отне цяла вечност. Най-после свързах ивиците плат със здрави възли, поставих близкия стол върху леглото и се покатерих върху него, вдигнала ръце към лампата на тавана. Идеята беше да окача импровизираното въже на желязната кука, да стегна другия му край около шията си и просто да скоча от леглото. Така им се пада, рекох си аз, преливаща от забравено щастие. Изобщо не изпитвах страх. Желанието ми да напусна това място беше огромно, много по-силно от жаждата за живот. Или по-скоро от мизерното полусъществуване тук, на земята.

Но не ми било писано, въпреки усилията, които положих. Предполагам, че някой там горе не е бил готов да ме приеме. Куката на тавана беше метална и изглеждаше, че лесно ще издържи тежината на тялото ми, но в момента, в който краката ми се плъзнаха от леглото, нещо пропука и аз се строполих на пода сред купчина мазилка и счупени летви, а по главата ми се посипаха облаци бял прах, наподобяващи снежинки.

Разбира се, след този инцидент бях поставена в черния списък: железни дрехи, тапицирана килия и нокаутиращи инжекции на всеки дванадесет часа. Те не позволяваха на никой да умре току-така — това би било твърде лесно…

(Поредната дълбока въздишка, последвана от продължителна пауза.)

— Тъжно е да си спомням тези стари истории, миличка. Имам много за разказване. Още не сме стигнали до наистина важните събития. Но вече се уморих и ще те помоля да приключим за днес.

— Разбира се.

(Касетката щракна и се изключи.)

Работният дневник на Патси Мортън, 10 юни 1970 г.

Телефонно обаждане от секретарката на доктор Уотс. Искал незабавно да ме види.

Взех автобуса. Той ме посрещна намръщен като буреносен облак. По някакъв начин беше разбрал, че интервюирам М., въпреки изричните му препоръки (негови собствени думи), че тя е неподходящ обект за изследване поради трайната си неспособност да приеме, че така наречените „събития от живота й“ са пълна самозаблуда и нямат нищо общо с действителността.

Опитах се да го убедя, че разбирам напълно неговата загриженост, защото психично болните пациенти — дори и онези, които са изолирани от обществото в продължение на години, не могат да бъдат надеждни свидетели и това ще бъде дебело подчертано в моите изследвания. В допълнение му предложих да поговори отново с професора, особено ако има съмнения в ефективността на моята методология. Той изръмжа, че това няма да е необходимо, ако в бъдеще бъда така добра да следвам съветите му.

Тази вечер свалих още малко записи. Гласът на М. отново ме натъжи. Беше почти невъзможно да направя разлика между истината и фантазиите, защото тя вярваше на всяка своя дума, а аз от своя страна чувствах, че го прави искрено, от дъното на душата си. Емоциите не бях част от моето проучване, но просто не можех да им устоя.

Не мога да очаквам, че синът на нейната приятелка ще я закара отново чак до Ийстчестър, затова уредих следващата седмица да я посетя в Лондон. Да не забравя да предупредя професора, че доктор Уотс може би ще го потърси.