Лиз Треноу
Забравената шивачка (4)

4.

Лондон, 2008 г.

По-късно същата седмица бях съкратена, въпреки безупречните ми отговори на тъпите въпроси, които ми зададоха така наречените „консултанти“. Наредено ми беше да опразня бюрото си в рамките на един час. Бях наясно, че незабавното ми уволнение няма нищо общо с оценката им за моята честност, тъй като тези типове мислеха единствено за защитата на търговските си тайни. Но въпреки това се почувствах така, сякаш бях получила юмрук в зъбите. Осъзнах, че напразно съм пропиляла четири години от живота си, скъсвайки се от работа за тъпата им фирма.

— Вече не знам коя съм — простенах аз, докато си сипвах трета чаша „Пино“, обръщайки се към Джо, която се беше появила надвечер. — Каква тъпотия, Господи. Изгарях от нетърпение да се махна от тази скучна работа, но приемам съкращението си като доказателство, че те не оценяват нищо от това, което съм вършила за тях в продължение на четири години. Излязох си оттам с чувството, че не съм човек.

С Джо бяхме близки приятелки още от модния колеж. В първите години спяхме една до друга на твърдите нарове и бяхме буквално залепени една за друга. После пътищата ни се разделиха и всяка от нас пое към избраната кариера. Все още пазя една фотография от деня на дипломирането ни, направена от гордата ми майка. Решила да бъде любезна, Джо присвиваше очи срещу обектива, а аз зяпах в пространството, замечтана за нещо, или просто отегчена от цялата патърдия. Разбира се, и двете отказахме да облечем традиционните престилки и да се окичим с четвъртитите абсолвентски шапки. Бяхме твърде напредничави за тези неща. Вместо тях избрахме някои от най-модерните си произведения с парцаливи краища и изрисувани със спрей цветни мотиви. Доколкото си спомням, бяхме ги кръстили „шикозни графити“, или нещо подобно. Когато погледна тази снимка, буквално потръпвам. На нея Джо е висока и груба, с кичур немита коса над очите. Аз съм с цяла глава по-ниска, но доста по-стройна, а косата над кръглото ми лице стърчи във всички посоки, в бунтовническия стил ретро пънк, който я правеше да прилича на рус игленик. Този външен вид съвсем не ме ласкаеше и аз го зарязах в момента, в който започнах да си търся работа и се сблъсках с презрителните погледи на костюмираните босове, които се опитвах да впечатля.

Тя открай време си падаше по старите тъкани и започна работа като консерватор на платове, докато аз прекарах първата си година след колежа, едва свързвайки двата края като стажант без заплата в различни фирми за интериорен дизайн. Но схлупената и задушаваща атмосфера в техните офиси бързо ме разочарова, най-вече поради арогантността на богатите им и самомнителни клиенти. В крайна сметка реших да напусна.

Когато постъпих в банката, волю-неволю трябваше да се примиря с общоприетата униформа в Сити — тъмно костюмче, високи токчета, изрусена; подстригана като на елф коса, и плътен слой грим, подновяван няколко пъти дневно. Обзета от огромно презрение към подобна уравновиловка, Джо продължаваше да ходи на работа с протъркани джинси и ръчно изрисувани или бродирани тениски, които въпреки странния си вид, все пак си оставаха тениски. Аз никога не съм завиждала на елементарния й начин на живот, но в същото време изпитвах уважение към желязната решителност, с която бранеше този живот. И най-вече старата страст, която изпитваше към платовете. Но това уважение не срещаше взаимност: Джо не криеше отвращението си към начина, по който се бях „продала“ на банките, а на всичкото отгоре открито презираше т.н. „бонуси“, които въпросните институции раздаваха на своите служители и които бяха единственото нещо, което ме привличаше в този свят.

Но въпреки различния ни начин на живот, ние си останахме близки приятелки. Макар и силно разочарована и отчаяна от решението на Джо и приятелят й Марк да се преместят в далечните южни квартали на Лондон заради по-поносимите цени на недвижимите имоти, аз продължавах да се срещам с нея при всеки удобен случай. Тя беше единственият човек на света, с когото можех да споделям личните си тайни и към когото можех да се обърна, когато всичко около мен се объркваше. А във въпросната вечер тя реши да остане при мен, тъй като Марк беше извън града по работа.

Седнала на пода със свити колене и тъмни къдрици, падащи над очите й, тя ми напомняше за първите ни дни в колежа, когато не можехме да си позволим дори столове.

— Нека погледнем на нещата от оптимистичната страна — подхвърли Джо. — Това може би ще се окаже стимулът, който ще те тласне обратно към интериорния дизайн. — Ще можеш да правиш каквото си поискаш. И най-главното — неща, които ти носят радост.

Беше права, разбира се. Отдавна бях решила да спестя малко пари и да открия собствена фирма, но как да го направя, когато изведнъж останах без добре платената си работа, без перспектива да си намеря нова и най-вече с тежка ипотека на гърба?

Едно време притежавах умения и страст, но бях ги потискала и игнорирала толкова дълго, че те навярно отдавна си бяха събрали багажа и емигрирали завинаги.

— А на всичкото отгоре се разделих и с Ръсел — плачливо изграчих аз.

Двамата с Ръсел си казахме сбогом по-скоро тъжно, отколкото гневно. Той беше мъж с абсурдно перфектни черти — толкова перфектни, че привличаха като магнит всички женски погледи. На всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно, той се радваше на звездна кариера, като съвсем наскоро беше приет за най-младия партньор в своята юридическа фирма. Според наши приятели бяхме перфектната двойка, но външният вид много често лъже. Виждала съм двойки за завиждане, направо перфектни, но знае ли някой какво се случва между тях, когато са насаме?

Извън сексуалния ни живот, който беше страхотен, ние с Ръс имахме много малко общо. Той изобщо не се интересуваше от изкуство и интериорен дизайн, а аз предпочитах да гледам как боята съхне, вместо да ходя по ръгби мачове — неговата голяма страст през свободното време. Той беше ненаситно месоядно и не можеше да разбере защо месото предизвиква у мен толкова голямо отвращение; вегетарианците присъстваха в неговия живот с единствената цел да бъдат превърнати в месоядни или в най-добрия случай да бъдат изкушавани да го сторят.

За него идеалната ваканция бяха ските, ветроходството и рафтинга, докато аз предпочитах художествените галерии и старите къщи или просто да лежа на плажа с книга в ръце. В ръцете на Ръсел рядко можеше да се види друга книга, освен дебелите томове правна литература или някой боклучав трилър. За него разпускането беше да се натряска в някой бар в петък вечер и да спори на висок глас с колегите си адвокати. Никога не оставяше мотора си да изстине и не гледаше с добро око на забежките ми със стари приятелки от университета. Изглеждаше ужасен от мисълта, че някой ден ще зарежа банкерството, за да се върна при художествените си корени, ще започна отново да рисувам, ще изровя ръчно боядисаните вратовръзки и големите обици от 80-те и ще започна да сервирам всяко ядене с екологични подправки.

Въпреки различията помежду ни, изкарахме няколко хубави години заедно. После изведнъж открихме, че искрата вече я няма и нищо не може да я върне, макар да полагахме усилия. Може би защото дълбоко в себе си знаехме, че просто не сме един за друг. Признахме си го една сълзлива ноемврийска вечер. И двамата бяхме съкрушени, но въпреки това се съгласихме, че поне временно трябва да се разделим.

Аз изчислих, че заплатата ми ще покрива ипотечните вноски за апартамента, след което, точно преди Коледа, той се изнесе. Прекарахме заедно една пиянски — сантиментална Нова година, а на другия ден, натъпкала се с хапчета против махмурлук, аз си обещах, че това ще бъде моята година, през която ще преоткрия страстта си към приключенията и свободният си дух. Не бях далеч дори от мисълта да си взема дълъг отпуск и да предприема онова околосветско пътешествие, за което мечтаех на двайсет години, но така и не осъществих, тъй като бях прекалено безпарична или просто плаха. А след като се прибера, ще започна да кроя планове за фирмата по вътрешен дизайн, която отдавна мечтаех да открия, но все не ми стигаше кураж.

Джо вече беше прекарала няколко вечери при мен, опитвайки да ме утеши след раздялата; и сега, както винаги, неизчерпаемите резерви на взаимната симпатия се оказаха основната валута на отношенията помежду ни. Тя стана от пода, прехвърли се на дивана при мен и ме прегърна.

— Наистина преживяваш гаден момент, но само след няколко седмици няма да повярваш, че си говорила такива неща — успокоително промърмори тя. — Ще си намериш друга работа, ще се срещаш с нови хора. Ти си толкова надарена, че можеш да правиш каквото си искаш.

— Например скъпа компаньонка?

— Не, кретенче — усмихна се Джо. — Имах предвид нещо, свързано с дизайна. Нещо, което ще ти доставя удоволствие, а не само пари. Освен това има купища мъже, които чакат да бъдат свалени. Сигурна съм, че няма да останеш дълго сама, просто защото си твърде хубава и забавна.

Отпих поредната яка глътка вино. Джо продължаваше да пие само вода.

— Току-що започнах да изплащам ипотеката — въздъхнах аз. — Дали ще издържа? Просто не мога да си представя, че мога да загубя това място!

Преди две години двамата с Ръс намерихме този слънчев и просторен апартамент на последния етаж в тих и зелен квартал на Северен Лондон. Разбрах, че това е моят дом в мига, в който прекрачих прага. Боядисахме стените в кремаво, бежово и гълъбовосиньо, възстановихме красивите мраморни камини и гипсовите розетки по тавана, обзаведохме го с минималистични скандинавски мебели и похарчихме цяло състояние за паркет и меки дебели килими.

— Извинявай, че съм такава ревла — добавих. — Наистина се радвам, че си тук, с мен.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб — сви рамене тя. — Но съм сигурна, че ще оцелееш!

Изпуснах една дълбока въздишка и смених темата.

— Както и да е. Я ми кажи какво ново има в звездния свят на тъканната консервация?

Лицето й се проясни.

— Поднових си договора с Кенсингтън Палас. Това означава минимум две години сигурност, а освен това ми възложиха някои доста интересни проекти. Планират нова обща изложба и се нуждаят от всякаква работна ръка, а това е добра новина за мен. — На лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но явно ще имаме нужда от повечко пари…

— Продължавай — подканих я аз. — Какво не си ми казала?

— Двамата с Марк сме на мнение, че можем да си го позволим — сведе очи тя, след което побърза да добави: — Той има постоянна работа, а аз си поднових договора… Сега му е времето да помислим за едно бебче…

— Страхотно, Джо! — възкликнах аз. — Мислех си, че той не обича бебешки колички в антрето, но много се радвам, че е променил мнението си.

Още докато изричах тези думи усетих познатата меланхолична болка, която прониза корема ми. Тя се появяваше всеки път, когато някоя приятелка ми съобщаваше „голямата новина“ и аз трябваше да се стегна докрай, за да вляза за подарък в някой магазин за бебешки стоки, откъдето обикновено излизах с чифт миниатюрни обувчици „Уелингтън“, които буквално ми разтапяха сърцето.

Разбира се, Джо беше наясно с всичко това.

— Извинявай — промълви тя. — Знам колко ти е трудно да приемеш подобна новина точно когато си скъсала с Ръс.

— Нямаш грижи — отвърнах пресилено небрежно аз. — Просто се радвам за теб. Обещавам, че ще бъда най-добрата бавачка на света.

Станах да прибера чашите.

— Тази покривка не съм я виждала преди — подвикна от съседната стая Джо. — Твоят ли е?

— Току-що я донесох от къщата на мама. Открихме я на тавана. Била е на баба ми — Посочих извезаното стихче на подплатата. — Я виж това.

— Много странно — промърмори Джо. — Виждала съм различни текстове върху покривки, но никога избродирани върху подплатата по този начин. Знаеш ли кой го е направил?

Поклатих глава.

— Според мама това е дело на някакъв странен приятел или приятелка на баба, с която са се запознали в болницата. Истинска загадка.

— Нека ти покажа още нещо — продължи Джо. — Това тук виждаш ли го? — Пръстът й сочеше към фона на бродерията в средата на покривката. — А това? Можеш ли да уловиш мотивите под формата на цветя, вплетени в броката?

Наведох се и напрегнах взор.

— Не съм сигурна, но това ми напомня за нещо, което прочетох наскоро — добави тя и почтително докосна материята с върха на пръста си. — За „Мей Силкс“.

— „Мей Силкс“?

— Шивашка фирма от началото на XX век, работила изключително за кралското семейство. Мисля, че това са били Джордж и Мери. Кралицата е известна с подкрепата си за британските производители и дизайнери. Това нещо тук е било закупено от лондонско студио, собственост на Артър Силвър. Много известно студио по онова време.

В ръката й се появи мъничка лупа с месингова рамка.

— Погледни през това — подаде ми я тя. — Ще видиш роза, паламида и цял ред детелини — символи на нациите, съставляващи Обединеното кралство.

— Ами уелските нарциси? Онези, които приличат на лук?

— Тези цветя в центъра наподобяват нарциси, но не съм сигурна — призна с въздишка Джо. — Но какво ще кажеш за сребърните конци? Не са ли изключителни?

Напрегнах взор и веднага разбрах за какво говори. Кремавата коприна сякаш беше пронизана от метални нишки, образуващи деликатни фигурки на цветя и листа, свързани едни за други като гирлянди.

— Дали няма да получа едно малко състояние, ако предложа тази кувертюра на търг в Сотбис?

— Едва ли ще ти покрие ипотеката — изсмя се тя. — Но от историческа гледна точка несъмнено ще предизвика интерес. — Взе лупата и се зае да изследва и други части на кувертюрата. — Вероятно си забелязала, че са използвани интересни тъкани, но и тези шевове са великолепни. — Пръстът й беше насочен към сложните фигурки, образуващи нещо като плетеница. С двойни, изключително фини шевове, съвършени дори в извивките си. — Апликациите са изпълнени с много тънки конци. Никога не съм виждала толкова виртуозна работа с иглата. Без съмнение това е дело на изключителна шивачка — завърши Джо и започна да се изправя. — Дали пък не е била твоята баба?

— Не, баба действително шиеше дрехи, но никога не сме я виждали да бродира. Според мама кувертюрата е дело на някоя нейна приятелка.

— Няма чак толкова голямо значение, но ми е любопитно откъде са се сдобили с тези платове. Те са уникални и са били пазени изключително строго, защото само кралицата е имала право да ги използва.

Поклатих глава. Баба беше бунтарка и в никакъв случай роялистка. Винаги се гневеше, когато говореше за трудностите, преживени от дядо по време на Първата световна война. „Лъвове, водени от магарета“, често повтаряше тя. Веднъж я попитах какво означава това и тя обясни, че става въпрос за генералите с благороднически произход начело на армията, които нямали никаква представа на какво са подложени обикновените войници в окопите.

— Преди малко спомена за някаква болница?

— Лекувала се е известно време в психиатрия, веднага след края на войната. Единственото нещо, което мама успя да си спомни, че кувертюрата има някаква връзка с тази болница. Или с човек, когото баба е срещнала там.

— Може би болницата е имала някаква връзка с двореца или най-малкото с фабриката, в която е била произведена коприната — подхвърли Джо.

— Сега ще проверим — кимнах аз, включих компютъра и набрах „Психиатрична болница, Ийстчестър“. Екранът се изпълни почти незабавно. — Това е! — възкликнах аз, когато прочетох заглавието: Историята на „Хелена Хол“.

Джо надникна зад рамото ми. Започнахме да четем заедно.

Този уебсайт е посветен на лекарите, сестрите, консултантите и всички останали, работили в Психиатрична болница „Хелена Хол“, а също така и на хилядите пациенти, лекували се тук през всичките 84 години самоотвержена служба на лечебното заведение в полза на обществото.

При откриването на болницата през 1913 г. тя се е наричала Приют „Хелена Хол“. В разцвета на дейността й там се лекуват над 1800 пациенти, обслужвани от стотици учени и медицински персонал. На сайта ще забележите архитектурните промени, започнали в началото на XX век — отначало се строят големи болнични сгради във военен стил, но по-късно се появяват и други — повечето от тях малки вили в колониален стил.

През 70-те години болницата започва да се освобождава от пациентите си, а окончателно затваря врати през 1997 г. Оттогава насам сградите й преживяват няколко пожара, най-вече тази с аулата и квартирата на управителя. Теренът предстои да бъде обновен, а сградите на администрацията и самата болница ще бъдат преустроени за жилищни нужди.

На черно-белите снимки с ниско качество „Хелена Хол“ приличаше на добре окомплектовано учреждение. На стъпалата пред главния вход с високи пилони от двете страни гордо позираха няколко стройни и спретнати медицински сестри; изтупани с костюми градинари шетаха из безупречно подстриганите тревни площи с пръснати по тях добре поддържани цветни лехи. Но имаше и друга, по-сурова действителност: снимки на дълги пусти помещения с празни, боядисани в бяло рамки на болнични легла, видимо объркани пациентки в торбести дрехи, демонстриращи беззъби усмивки пред камерата; мъже със сбръчкани лица и приведени рамене, примигващи срещу слънцето на една от градинските пейки.

— Мили боже, виж това! — ахна Джо, сочейки снимка на струпани около едно болнично легло лекари и сестри, държащи в ръце опасно изглеждащ апарат с дълги кабели, насочени към невидимия пациент.

— Прилича ми на електрошок — потръпнах аз, представяйки си как баба е била лекувана с подобни неща.

Разделът за пациентите предлагаше по-нови и доста по-ведри цветни фотографии: танцова забава в Централната зала — помещение с куполообразен покрив в синьо и златно, огромни полилеи и голяма сцена с тежки завеси от пурпурно кадифе. Усмихнати хора играеха крикет, бадминтон, тенис или билярд, имаше снимки на големи стаи с лъскав паркет и персийски килими. Една от снимките с надпис „Дамска шивалня“ показваше няколко жени край дългите маси в просторна и слънчева стая, заети с шиене и бродиране.

— Мислиш ли, че тази жена шие пачуърк^[1]? — подхвърли Джо.

— Възможно е — отвърнах аз, присвила очи към екрана. — Но не мога да бъда сигурна. Не познавам никоя от жените на тази фотография. — Лицата им бяха почти напълно скрити, но никое от тях не приличаше на лицето на баба.

По всичко личеше, че дебатите за закриването на болницата са продължили няколко десетилетия. През цялото това време плановете за бъдещото преустройство почти не са слизали от първите страници на местния вестник. Най-спорният въпрос си оставал планираното разрушаване на Голямата зала, използвана от местните аматьорски театри и хорове дълго време след затварянето на болничните отделения. Голяма част от материалите по тази тема бяха подписани от „нашия старши репортер Бен Суитмън“.

— Тоя трябва да е нещо като експерт — подхвърли Джо. — Може би знае дали това място е поддържало някакви връзки с двореца, или ще те свърже с някой, който знае — най-вероятно бивш служител в болницата…

— Мислиш ли, че това е толкова важно?

— Фамилно наследство под формата на уникална кралска коприна? Това е зашеметяващо! Ти сама ще решиш какво да правиш с него, но аз наистина бих искала да я покажа на моя куратор.

— Отговорничката за кралските костюми? Нали беше по-зла и от дракон?

— Такава е, но аз все пак успях да я размекна до степен да ми удължи договора. — Джо погледна часовника си и се прозя: — Уф, минава един, а утре съм рано на работа.

— Много ти благодаря, че дойде — топло промълвих аз. — Вече се чувствам далеч по-добре.

— Ще се оправиш, няма страшно — сладко се усмихна тя. — Това може да се окаже началото на нещо много вълнуващо.

— Имаш предвид кувертюрата? — обърках се за момент аз.

— Тя също — засмя се Джо. — Но исках да кажа, че пред теб се разкриват шансове за истинска кариера. Ще прегазиш „Москино“ и „Стефанидис“, а „Медоус“ ще ти дишат прахта.

— Аз пък съм повече загрижена за новото ти приключение — отвърнах и махнах към корема й.

— Дишай нормално — отвърна тя. — Още сме в началната фаза. Прегърнахме се за лека нощ и тя си тръгна.

 

 

През нощта спах зле. Сякаш на прозорците имаше евтини пердета, пропускащи твърде много светлина. Опитвах се да осмисля събитията от последните два дни. Въпреки че ме съкратиха от работа, аз продължавах да изпитвам възбуда, сякаш очаквах да ми се случи нещо хубаво. Джо беше права: може би наистина бях изправена пред нов и вълнуващ етап от живота си, с добри шансове да се занимавам с нещо коренно различно.

Постепенно задрямах. После, все още в полубудно състояние, дълбоко в подсъзнанието ми внезапно се оформи ясен и отчетлив спомен. Бях горе-долу четиригодишна. Бяха ме оставили да преспя в къщата на баба, на леглото с четири лъскави месингови топки в стаята за гости. То беше толкова голямо, че спокойно можех да се побера странично на матрака. На всичкото отгоре беше и високо и можех да се покатеря отгоре му само с помощта на стол. Сякаш бях изправена пред огромна планина. В онези години имах чувството, че къщата й е огромна, особено в сравнение с дома на родителите ми, който беше с ниски тавани и тесни врати.

Кувертюрата беше разстлана върху леглото. В онази нощ, вместо да ми прочете обичайната приказка, баба реши да ми разкаже как хората правят пачуърк, съшивайки парчета различни платове по различни начини, опитвайки се да създадат красиви шарки и комбинации. В повечето случай това са бедни хора, които не могат да си позволят дори обикновено одеяло, или пък просто обичат да шият с идеята да се получи нещо красиво. От нея научих, че някои покривки се шият по специални поводи — раждането на дете, сватба, коронация (не бях много сигурна какво означава последното, но не исках да я прекъсвам), или просто в памет на изгубени близки.

Докато тя говореше, аз докосвах с пръсти ивиците плат, покрити с триъгълници и квадратчета. Някои от тях бяха гладки като собствената ми кожа, а други — по-груби и някак грапави. Повечето блестяха като скъпоценни камъни и пулсираха като живи с наситените си цветове.

Тя ми показа първоначалния дизайн от квадратчета, всяко следващо по-голямо от предишното — нещо като картина в картината, но въпреки това отделна рисунка с отделна рамка, различна от следващата по дизайн и колорит, а също така и по плата, върху който е съшита. Заедно се чудехме на неизброимото количество миниатюрни късчета плат, използвани при направата на покривката. Опитът ми да ги преброя приключи на числото двайсет, просто защото до него стигаше границата на познанията ми. После тя предложи да играем играта „сравни парчетата“ и благодарение на нея открихме, че групичката триъгълници в горната част на кувертюрата е идентична с тази в долната, а редицата щамповани парчета памучен плат, пришита в квадратчетата, е идентична с тази в противоположния край.

Дизайнът на външните части представляваше просто оцветени форми, част от тях наподобяващи пръчки и стъпки, а други приличаха на изгряващи слънца. Харесваше ми да докосвам с пръсти грапавата повърхност на бродериите в централния панел, представяйки си, че съм попаднала в лабиринт от високи храсти.

Но най-много ме интригуваше частта с апликираните фигурки. Започваха от горния край с малка патица и продължаваха надолу с ябълка, цигулка, зелено листо и бълващ пламъци дракон. А долу се свързваха с мишка, жълъд, заек, наподобяващо лилия цвете и някаква котва.

— Защо патицата опитва да изяде ябълката? — попитах.

Баба са разсмя по онзи непринуден начин, който винаги ме караше да се чувствам в безопасност.

— Виждала ли си някога как патиците ядат ябълки? — попита тя. — Трудно им е да пробият кората със заобления си клюн и ябълката постоянно им бяга. — Това обяснение беше придружено от свити под формата на клюн пръсти на едната ръка, които напразно опитваха да стигнат дъното на другата й шепа, оформена като ябълка. — Налага им се да чакат появата на още някоя птица с по-остър клюн, която да пробие кората.

Посочих дракона в долната част на кувертюрата.

— Защо от устата му излитат пламъци?

— Може би иска да подплаши патицата и да й вземе ябълката — отвърна баба.

Усетила, че неизбежното гасене на лампата наближава, аз удвоих усилията си да поддържам разговора.

— Мама каза, че когато порасна още малко, ще мога да си имам истинско зайче — точно като това.

— Това само тя може да го реши, моя малка Карълайн — отвърна баба. — А сега заспивай, защото утре е важен ден за теб. Ще имаш едно много важно посещение.

 

 

Макар че отдавна беше минало полунощ, аз скочих от леглото и направих опит да си запиша всичко, което бях запомнила от този странен сън. Част от детайлите му все още бяха живи в съзнанието ми, ярки като слънчев пролетен ден. Но имаше и други, които ми се губеха. Някакъв мъгляв спомен, който някак си беше свързан с нещо наистина важно — за съжаление погребан твърде дълбоко, за да бъде изваден на повърхността.