Лиз Треноу
Забравената шивачка (12)

12.

Лондон, 2008 г.

Оставаха само два дни до посещението ми в клиниката за „процедурата“. Четиридесет и осем часа, през които трябваше да бъда постоянно заета, за да нямам време да се разколебая в решението си.

Тревогата за предстоящия разговор с Ръс кънтеше в главата ми като натрапчив музикален хит. Имах ли моралното право да му съобщавам, че му предстои да става баща? Страхувах се, че ще омекне и ще ми предложи съвместно отглеждане на детето, но това би било само външен израз на лоялността му към мен. Последното нещо на света беше да му се чувствам задължена. Ами ако започне да настоява да задържа детето?

В крайна сметка реших, че все пак става въпрос за моето тяло, а моралният дълг действа само ако човек знае за него. Тъй че най-доброто решение се наложи само — да оставя Ръс в блажено неведение. Джо беше единствената, с която споделих новината, но на нея можеше да й се вярва.

На душата ми тежеше и мисълта за къщата, която зарязах напълно след пожара. Чистачите отдавна си бяха свършили работата, но тя отчаяно се нуждаеше от освежаване на боята — както отвътре, така и отвън. Изпратих имейл на Бен Суитмън с едно любезно „благодаря“, но не пропуснах да го попитам дали може да ми препоръча някоя сериозна фирма за боядисване. До този момент все още не бях получила отговор. Една мъничка частица от съзнанието ми твърдеше, че той ми е ядосан за изгубеното време, но аз направих опит да убедя себе си, че и в двата случая изобщо не ми пука.

Имах страшно много неща за вършене: да включа централното отопление, за да изсуша дневната, да почистя кухнята и да започна да сортирам кашоните, струпани във втората спалня. На път за дома възнамерявах да се отбия в Холмфилд. Мама беше там едва от седмица, директорката на дома ме уверяваше, че всичко върви добре, но въпреки това аз исках да го чуя от собствената й уста.

Потеглих рано на следващата сутрин — мрачна и студена, с ниско надвиснало оловно небе. Прогнозите от предната вечер предвещаваха снеговалежи в Лондон и цяла Източна Англия. Но лошото време не можеше да ме отклони от предстоящата мисия, а освен това се нуждаех от позитивна нагласа, ако не за друго, просто за да не мисля за предстоящата си визита в клиниката.

Пътуването до Северен Есекс премина бързо и спокойно, може би защото трафикът изглеждаше по-слаб от обикновено. Скоро напуснах магистралата и подкарах внимателно по тесните пътища, които щяха да ме отведат в Роуън Котидж. Когато пристигнах, слязох от колата, протегнах се и напълних гърдите си с чистия, но студен въздух. Над главата ми се въртяха малки снежинки, които се стопяваха още преди да паднат на земята.

Къщата приличаше на ледена гробница, а килимът в дневната все още беше влажен. Заех се да разучавам таблото на централното отопление, но без успех. Технологията от шейсетте години продължаваше да бъде загадка за мен. Радиаторите си оставаха абсолютно студени, а когато проверих „чудовището“ — така мама наричаше огромния бойлер, затоплян с газ, в пристройката на двора — не долових абсолютно нищо. Нито успокоителното съскане на горелките, нито леката миризма на затоплено гориво.

Газ? Излязох навън да проверя стрелката на приспособлението, което баща ми наричаше „Горещия Робинзон“ и което беше работило изненадващо добре в продължение на десетилетия. Двойка тежки железни гайки играеха ролята на тежести, прикачени към здрава пружина, която на свой ред беше свързана с малка ролка, плуваща във вътрешността на резервоара. Гайките се оказаха високо — сигурен знак, че нивото на газта е ниско. А когато почуках с юмрук по външната обвивка на бойлера, той кънтеше на празно. Това беше, проклетият газ просто беше свършил. Ругаейки на висок глас, аз награбих връзка подпалки от сандъка в пристройката, прибавих към тях няколко пъна от купчината и се върнах обратно в къщата.

Ритуалът по паленето на камината ме успокои. Винаги ми беше харесвало да правя гнездо от смачкани на топка стари вестници — нито много дебело, нито прекалено тънко, върху което поставях снопче от най-малките, най-тънки и леснозапалими подпалки. Наградата за тази внимателна и деликатна работа идваше с драскането на клечката и доволното изчакване, докато подпалките се разгаряха, пламъчетата се прехвърляха на по-големите цепеници и в крайна сметка огънят лумваше, превръщайки се в истинска пещ, която затопляше и осветяваше стаята. Изскачащите изпод цепениците розови пламъчета с непрекъснато променящ се цвят и приятната миризма неизменно допринасяха за възвръщане на доброто ми настроение.

Можех цял ден да остана сгушена на дивана с чаша горещ чай в ръка, но бях си поставила задача. Качих се горе и започнах да пренареждам високата пирамида от кутии и кашони, която двете с мама бяхме издигнали в някогашната ми спалня.

Нямаше време за сантименти. Работех бързо и решително, като отварях кашоните и преценявах важността на съдържанието им. Благотворителност, изхвърляне, запазване — това беше редът, към който се придържах. Не след дълго пренесох в гаража най-малко двайсетина кашона и черни найлонови торби, предназначени за изхвърляне. Още толкова струпах край входната врата за пренасяне в склада на местната благотворителна организация. Много се зарадвах на един голям куфар, пълен със стари пердета и дамаски в ярки цветове, които ми приличаха на работата на известни дизайнери от шейсетте като Мариане Щрауб и Еди Скуайърс. Тях решително щях да ги запазя: не само защото можеха да се окажат ценни, но и заради вдъхновението, което със сигурност щяха да ми донесат в бъдещата дизайнерска работа.

Останалото — все още под формата на внушителна купчина, се нуждаеше от по-внимателно проучване.

Дойде време за почивка. Огънят беше успял да прогони студа, но, обзета от желанието за трескава работа, аз го бях пренебрегнала. Налагаше се да пренеса още няколко цепеници от купчината под навеса. Снегът беше спрял, но небето на запад продължаваше да бъде оловносиво. Вятърът беше утихнал, а птиците странно мълчаха — сякаш светът беше затаил дъх. Напълних кошницата догоре, преценила, че доставката на газ ще изисква организация и време, след което понечих да я вдигна. Болката, която ме преряза ниско в корема, беше колкото внезапна, толкова и зашеметяваща. Буквално останах без дъх. Сигурно съм разтегнала мускул, гневно си помислих аз, докато оставях кошницата и започвах да правя разпускащи движения, комбинирани с дълбоко дишане.

Но не се получи. Болката ставаше все по-силна. Идваше на вълни, сякаш коремът ми беше стегнат в огромно менгеме. Дишах разпокъсано, издавайки тихи стенания. Главата ми се замая от усилията да си поема дъх. За момент си помислих, че припадам. Трябваше да вляза вътре, да се стопля и да взема някакви болкоуспокоителни. Направих усилие да раздвижа натежалите си крака и в крайна сметка успях да стигна до дневната.

Усетих влажната топлина между краката си в мига, в който с облекчение се проснах на дивана. Протегнах ръка да проверя какво предизвиква това странно усещане и пръстите ми почервеняха. След което изведнъж ми просветна и душата ми се сви. Успях да стигна до коридора, разкъсах някаква торба и измъкнах от нея купчина стари кърпи. Първата ми мисъл беше да скоча в колата и да потегля към болницата, но пристъпите бяха толкова агонизиращо силни, че едва ли щях да стигна дотам. Набрах 999 и повиках линейка.

Бях чела някъде, че напрежението изостря болката. Затворих очи и направих опит да се отпусна. Телефонът ми иззвъня няколко минути по-късно. Слава богу, помислих си аз, докато вдигах, без да погледна дисплея. Вероятно екипът на бърза помощ ми съобщаваше, че вече е на път.

Но не беше екипът.

— Карълайн?

Трябваше ми малко време да си спомня къде бях чувала този глас.

— Здрасти, Бен.

Обаждането му беше последното нещо на света, от което се нуждаех в момента.

— Имам оферти от две фирми за боядисване — гордо обяви той.

— Благодаря ти — отвърнах, опитвайки да си поема дъх между пристъпите. — Слушай, защо не ми пратиш имейл? В момента съм малко заета…

— Какво става? Звучиш ми ужасно!

Присвих се в отчаян опит да предотврати стенанията.

— Карълайн? Добре ли си?

Как да кажа на един почти непознат мъж, че в момента помятам?!

— Добре съм — изломотих, но поредният пристъп беше толкова остър, че прехапах устни, за да не изкрещя.

— Никак не ми звучиш добре! — отсече той. — Кажи ми какво става!

— Не се безпокой — опитах да прозвуча смело аз. — Вече повиках линейка.

— Катастрофа ли си направила? Къде си? Има ли някой с теб?

— Всичко е наред, честно… Намирам се в къщата на мама.

— Тя при теб ли е? — настоя той.

— Няма проблем, Бен — промълвих аз, опитвайки да убедя не толкова него, колкото себе си. — Линейката всеки момент ще пристигне и всичко ще бъде наред.

— Преди колко време я повика?

— Двайсетина минути — колебливо отвърнах аз.

— От личен опит знам, че това може да им отнеме часове — каза той, после решително добави: — Тръгвам веднага!

— Не, Бен. Моля те недей…

Но отсреща вече звучеше сигналът за свободно. Набрах един есемес с цената на доста усилия: Моля те, не си прави труда, наистина съм добре.

 

 

Странно, но когато той пристигна десет минути по-късно, аз наистина се почувствах по-добре. На влизане удари главата си в рамката на вратата. Съдейки по звука, наистина трябва да го беше заболяло, но въпреки това се разсмях. Просто защото беше много смешен, притиснал длан към челото си и ругаейки като бесен. На всичкото отгоре се спъна в прага и за малко не се просна по очи.

Както и да е. Той успя да се задържи на крака и ме притисна с въпроси. Естествено, аз направих всичко възможно да ги избегна — как да споделя подобно нещо с мъж, когото почти не познавам? Но накрая нямах друг избор. Той реагира спокойно, промърмори едно „бедничката“, а след това попита кога точно съм повикала линейката.

Този път направих справка с часовника си.

— Преди четиридесет и пет минути.

Веждите му загрижено се сбърчиха.

— Ще те закарам в болницата!

— Много мило от твоя страна, но честно казано предпочитам да ги изчакам — отвърнах аз. Дори не можех да си представя как ще изплескам с кръв цялата му кола.

Бен не ме притисна. Вместо това стана да ме завие с едно одеяло, накара ме да изпия таблетка болкоуспокоително, а след това донесе дърва и стъкна огъня. Накрая кипна вода и ми поднесе чаша горещ и сладък чай.

— Сега вече изглеждаш по-добре — седна до мен той. — Преди малко беше бяла като платно. Как се чувстваш?

— Все така ужасно — простенах през стиснати зъби аз. — Нямах представа, че може да бъде толкова зле.

— Бедната. Луиз пометна преди раждането на Том и много добре знам какво преживя.

Нескопосаните му опити да изрази съчувствие отключиха нещо в мен. Очите ми се напълниха с едри сълзи, които покапаха върху одеялото. Той отиде в кухнята и се върна с руло хартия. Подаде ми го и кротко седна на мястото си.

— Най-смешното е, че утре имах час за аборт — разхълцах се аз.

— Не искаш бебето, така ли?

— То е от бившия ми. Наскоро се разделихме, а аз установих, че просто не мога да бъда самотна майка. — Признанието отприщи сълзите ми още повече.

Бен преметна ръка през облегалката на дивана, а след това я премести върху раменете ми. Почувствах се адски благодарна за успокоителния жест и опрях глава в гърдите му. Миришеше на свежо и чисто, като пране, изсушено на слънце. Спазмите бяха все така болезнени, но вече ги понасях по-лесно, вероятно защото бях успяла да се отпусна. Малко по-късно пристигна и линейката.

 

 

За мен останалата част от нощта премина в нещо като мъгла от петидин — лекарство, което премахва не толкова болката, колкото теб самата. Сякаш стоях отстрани и наблюдавах агонията на друг човек. Преди да ме преместят в болничната стая прекарах дълги и неприятни часове върху легло на колелца в кабинета по акушерство и гинекология. Чак преди разсъмване утробата ми достигна фазата на окончателното изчистване, след което заспах.

Събудих се слаба и с лек световъртеж, но най-накрая без болки. Батерията на джиесема ми беше почти на нулата, но все пак успях да се свържа с клиниката. Любезната рецепционистка попита как се чувствам. Замаяна и объркана, отговорих аз, без изобщо да схвана същността на въпроса. Тя ми напомни да се обърна към службата за консултации, в случай че през следващите няколко седмици имам нужда от психологическа помощ.

С нетърпение очаквах лекарската визитация, надявайки се, че ще ме изпишат час по-скоро, за да мога да се прибера у дома. Но преди нея в стаята се втурна Бен.

— Току-що ти изпратих есемес с благодарности — казах. Главата ми вече се беше прояснила — достатъчно, за да усетя студената светлина на деня и да направя опит да изляза от обърканото си състояние. — Беше страхотен!

Той се изчерви от неудобство, като мъж, който не е свикнал на комплименти.

— Исках да се уверя с очите си, че си добре — промърмори.

— Добре съм, благодарение на теб. Всичко е наред. Обещаха да ме изпишат още тази сутрин. Нямам търпение да се махна оттук.

— Хм. Надникна ли през прозореца? — Той дръпна паравана, за да ми позволи поглед навън. От небето се сипеше сняг на едри парцали и паркингът бързо побеляваше.

— Няма страшно — колебливо промърморих аз. — Предполагам, че такситата не са спрели.

— Нека те закарам. Основните артерии ще бъдат посипани със сол, а старото ми волво е направено за сняг.

Защо беше толкова мил с една почти непозната жена?

— Не трябва ли да си на работа?

— Шегуваш се. Не мога да правя нищо, преди да съм се уверил, че си у дома, на сигурно място.

Усмивката му беше толкова обезоръжаващо мила, че нямаше как да възразявам повече.

 

 

Снегът продължаваше да се сипе и полето беше бяло, но главните пътища бяха добре почистени, а голямата кола на Бен действително се справяше много добре на хлъзгавия асфалт.

— Благодаря, че ме докара, Бен. И за всичко, което направи вчера. Връщай се, преди времето да се е влошило още повече.

— Не ставай глупава — отговори той и изключи мотора. — Ще ти помогна да се настаниш и ще запаля камината. Пък и заслужавам една чашка, не мислиш ли?

Къщата беше ледена. Докато той палеше камината, аз се прехвърлих в кухнята да направя кафе. Чувствах се изненадващо нормално, но докато слагах чайника на котлона, стаята изведнъж се завъртя пред очите ми. Осъзнах се на пода, Бен бе приклекнал до мен.

— Какво стана? — попитах.

— Припадна и аз за малко не умрях от страх — отвърна той. — Изправи се бавно, за да те преместя по-близо до огъня.

Скоро се почувствах далеч по-добре, инсталирана на дивана с кафе в ръце, докато цепениците в камината бодро припукваха. Небето навън ставаше все по-мрачно, снегът се усилваше. Но Бен явно не бързаше да си тръгва.

— Хубава къщичка — промърмори той, докато стъкваше огъня.

— Като малка бях влюбена в нея, но когато навлязох в пубертета я намразих, защото беше в дълбоката провинция. А днешният снежен ден ми напомня за коледните празници, които прекарвахме пред камината.

— Къде е майка ти, между другото? — попита той. — Като гледам, доста се е потрудила да почисти…

— О, боже! — възкликнах аз. — Съвсем бях забравила, че вчера трябваше да я посетя. Само секунда, Бен… — Посегнах да извадя телефона, но си спомних, че батерията му беше паднала. — Ще ми услужиш ли с твоя?

— Няма място за тревога, драга — обяви управителката, след като се свързах с нея. — Майка ви се чувства много добре. А и при този сняг изобщо не ви очаквахме…

Разказах на Бен за решението си да преместя мама в Холмфилд, надявайки се да свикне с обстановката там. А след това добавих, че вероятно ще се наложи да продам къщата, за да мога да плащам таксите й.

— Няма ли да ти е мъчно да се разделиш с нея? — изгледа ме той. — Аз бих дал едното си око за подобно място, излъчващо характер! — Очите му обходиха дневната с дебелите греди на тавана и нестабилните лавици.

— Съжалявам, но нямам избор — отвърнах. — Пенсията на мама не може да покрие разходите, а мен наскоро ме съкратиха. Събитията през последните две седмици бяха толкова неочаквани, че дори не съм започнала да си търся нова работа.

— А каква работа си търсиш?

— Доскоро бях банкова служителка. Заплатата беше отлична, но непрекъснато имах чувството, че това не е работа за мен.

— Хм, разбирам защо — промърмори той и се ухили: — Напоследък банкерите не са сред най-популярните личности, посещаващи светски събития. Но какво всъщност те привлича?

— Учила съм интериорен дизайн и все още ме сърбят ръцете за творческа работа — признах аз. — Много бих искала да имам своя собствена фирма.

— Продължавай.

Извадих снимките, на които дневната ми беше превърната в помещение с пачуърк дизайн. Бен ги разглежда в продължение на няколко безкрайно дълги минути.

— Мислиш ме за луда, нали?

— Аха — кимна с широка усмивка той. — Но луда в добрия смисъл на думата. За пръв път виждам нещо толкова необикновено. Може би те е вдъхновила кувертюрата, която изследваш?

— До известна степен да — признах аз. — Съжалявам, но се случи нещо…

— Какво нещо?

 

 

— Трябва да си опустошена — рече с въздишка той, когато накратко му разказах за историята с кражбата. — Звъняла ли си напоследък в полицията?

— Всеки ден им звъня, но резултат няма. Явно имат по-важна работа от това да издирват крадци на покривки.

Той замълча и замислено започна да чупи пръсти.

— Виж какво, вече съм добре — рекох. — Ти сигурно трябва да се върнеш на работа или поне да им се обадиш къде си…

— Предупредил съм ги, че ще работя у дома. Ще изчакам още около час да видя дали този снеговалеж ще спре, или поне да намалее. Ако имат нужда от мен, ще ме потърсят…

— Ами жена ти? Няма ли да се тревожи за теб?

— Ние с Луиз се разделихме — отговори с равен глас Бен, но вратът му започна да почервенява.

— Съжалявам — заекнах аз. — Не исках да бъда нетактична, казах го просто от загриженост… Да разбирам ли, че и синът ти…

— Ще ти спестя досадните подробности — тихо рече той. — Постигнахме приятелско споразумение. Вземам го след съботната тренировка по футбол и го връщам в неделя следобед. Отначало на хлапето му беше трудно, но мисля, че вече започва да се справя.

— Имате ли други деца?

Той сведе поглед към дланите си и поклати глава. За пръв път забелязах, че има много дълги мигли.

— Извинявай — прошепнах аз. Не можех да измисля какво друго да кажа.

— Все някак намираме някакъв начин да оправим нещата, нали? — промърмори той, но потрепването на гласа му доказваше, че все още е в плен на емоциите. — Като те слушам, и на теб ти се е събрало много. Но в подобни ситуации човек трябва да дава всичко от себе си, да се възползва максимално от обстоятелствата…

„Да се възползва максимално от обстоятелствата.“ Още една от любимите фрази на баба Джийн — обикновено в отговор на някое от хлапашките ми стремления. Не му казах нищо, разбира се. Би било странно да сравнявам баба си с него — здрав и прав четиридесетгодишен мъж. Но въпреки това не успях да скрия усмивката си.

 

 

Неусетно затворих очи, унесена от припукването на цепениците в камината и монотонното почукване на пръстите му върху клавиатурата на лаптопа. Явно упойката все още не ме беше пуснала напълно, защото когато се събудих, навън вече се смрачаваше.

— Колко време съм спала? — прозях се аз, главно за да прикрия неудобството си. Може би бях хъркала, тъй като се събудих с отворена уста.

— Почти три часа — отвърна Бен. — Как се чувстваш?

Направих бърза проверка на състоянието си и установих, че нищо не ме боли.

— Вече наистина добре — отговорих. — Колко е часът?

— Минава четири.

— Толкова късно? — стреснах се аз. — Но защо още си тук?

— Виж какво става навън.

Светлината от прозореца падаше върху малката ливада пред къщата. Дълги жълтеникави ивици върху синкавобяло платнище. Двете коли бяха малко по-нататък, покрити с двадесетсантиметров сняг.

— Боже! Не съм виждала такъв сняг от години! Как ще се прибера обратно в Лондон?

— Няма как — поклати глава Бен. — Поне не тази вечер. Медиите съобщават, че в района цари истински ад. — Пръстът му се насочи към екрана на компютъра, върху който се сменяха снимки от страхотни задръствания. — Има ли нещо, което изисква присъствието ти там?

Поклатих глава. Единственият ми ангажимент беше свързан с клиниката, но това, слава богу, вече нямаше значение. Нищо друго. Освен това нямах желание да се изправя очи в очи с действителността. Все още не.

— Ами ти?

— По-късно ще помисля и за себе си. Довършвам този материал, а после ще похапнем. Става ли?

— Тук нямам никаква храна, с изключение на няколко консерви с отдавна изтекъл срок.

— Вчера по обед бях излязъл на пазар — усмихна се Бен. — Но после се случи тази криза с теб и съвсем забравих за торбичките в багажника. Спомних си за тях едва днес следобед и отидох да ги сваля от колата. Страхувах се, че храната е замръзнала и няма да става за ядене, но се оказа, че нищо й няма. Не е кой знае какво, но ще свърши работа — малко хляб и масло, нарязана шунка и сирене, ей такива неща. Плюс няколко бутилки бира и вино — вероятно добре изстудени…

— Това ми звучи добре — кимнах аз. — Като истински пикник.

 

 

Направихме си сандвичи и се върнахме в затоплената дневна. Известно време дъвчехме в пълно мълчание. Беше ми странно приятно да седя до него, без да говорим.

— Докато ти спеше, аз се замислих за твоята открадната кувертюра — обади се най-сетне той. — Знам, че тя означава много за теб, а от обясненията ти разбрах, че оригиналността я прави отличима, но без никаква стойност за околните. Опита ли се да обиколиш приютите и другите места, предлагащи подслон за бездомници?

— Не съм, но идеята е добра — отвърнах аз. — Питам се защо не съм се сетила за нея.

— Те могат да пуснат обяви в своите бюлетини и да обявят награда, например одеяло или нещо друго — продължи той. — Ако покривката е била използвана от някой бездомник, тя вероятно ще се окаже мокра или повредена, затова е добре да се действа бързо. Аз направих някои проучвания и ти ги изпратих по мейла.

По новините съобщаваха за блокирани пътища и преобърнати камиони в цялата югоизточна част на страната. Беше ясно, че няма да ходим никъде. Отворихме бутилка вино и продължихме да си говорим — за работата му, за моето съкращение и амбициите ми да отворя собствена фирма, за детството му в Йоркшир, за моето в Ийстчестър.

— С какво друго се занимаваш, освен да прекарваш времето си с Том и да гледаш футбол? — попитах аз. — Какво те прави щастлив?

— Вероятно ще ме вземеш за смахнат, но баща ми беше художник и постоянно ни мъкнеше по разни изложби, докато бяхме малки — отвърна Бен. — Тогава мразех това, но като зрял човек започнах да преоткривам удоволствието от изкуството. След тая работа с Луиз отново тръгнах по галериите. И дори започнах да рисувам по малко…

О, боже. Мъж, който си пада по изкуството. Небето ли ми го праща?

— Кой е любимият ти художник?

— Бих казал Констабъл, който е местен. Миналата година имаше голяма изложба с негови работи в Кралската академия. — Предвидимо, помислих си аз, но следващите му думи бяха истинска изненада: — Но обичам и абстрактното изкуство. Не го разбирам кой знае колко, но цветовете и формите ме карат да се чувствам щастлив. А понякога и тъжен.

— По-конкретни предпочитания?

Той се почеса по главата.

— Джаксън Полок? Или може би Хауърд Ходжкин?

— Хауърд Ходжкин е може би най-любимият ми художник на света! — възкликнах аз. — Индийските му неща са страхотни! Как само улавя настроението на дадено място с три цветни черти по платното! Гениално!

Продължихме да си бъбрим за рисуване и цветове и начинът, по който влияят върху настроението. Улових се, че непрекъснато наблюдавам лицето му, осветено странично от огъня в камината. И внезапно установих, че е доста привлекателен, макар и по свой особен начин. Освен това нямаше как да не отбележа щедростта и предвидливостта, които беше проявил през последните двадесет и четири часа.

Озовали се заедно по капризите на съдбата и двамата правехме всичко възможно да се възползваме от предложените ни шансове. Нямаше какво повече да направим, нямаше нужда да вземаме бързи решения. Открих, че отдавна не се бях чувствала толкова щастлива.

 

 

Събуждането на другата сутрин в някогашната ми спалня беше свързано с известна доза объркване. Малко неща в нея се бяха променили, ако не броим купчината кашони, която все още заемаше по-голямата част от пространството. Всичко наоколо свидетелстваше за първите ми младежки опити в областта на интериорния дизайн: смешните тапети, издрасканите дървении и една наистина ужасна рисунка зад вратата, на която бях опитала да пресъздам настроението на някаква тясна задна уличка. Огледалото на тоалетката беше украсено с конски пискюли от „Пони Клъб“, на гардероба имаше плакат на една момчешка група, прикован с кабарчета. Имах чувството, че никога не съм напускала тази стая. Всеки миг очаквах да чуя гласа на мама, която съобщава от подножието на стълбите, че закуската е на масата. А след това добавя, че няма никакви намерения да ме закара с колата, в случай че изпусна училищният автобус.

После си спомних кошмарните болки, линейката и болницата, студът и снегът. И приятните мигове пред огъня, разбира се, главна причина, за които беше милото отношение на Бен. Заех се с кратък преглед на състоянието си. Все още се чувствах слаба, но кръвотечението беше почти спряло. Болките бяха изчезнали, чувствах тялото си в отлично състояние. Не изпитвах очакваното чувство на горчива загуба, а по-скоро нещо като благословено облекчение. Бях любопитно безгрижна и дори щастлива.

Светът зад прозорците също беше претърпял промяна. През процепа на пердетата нахлуваха ослепителните лъчи на утринно слънце, а когато надникнах навън, снегът на покрива се топеше бързо и през дупките на старите улуци бликаха малки водопади, образуващи дълбоки локви в основите на къщата. Бен вече беше навън, зает с почистването на колите от сивеещите купчини мокър сняг.

Наблюдавайки широкия му гръб, аз си спомних за неудобството, което изпитахме в края на вечерта. Той настоя да спи на дивана долу и аз свалих някакви одеяла и възглавници от горния етаж. Този човек ме беше видял слаба и беззащитна, а след това бяхме прекарали часове наред в приятен разговор, затоплени от виното и огъня в камината. След всичко това би следвало да завършим деня с една приятелска прегръдка, но нещо все още ни възпираше. Останахме неподвижни един срещу друг в продължение на няколко изпълнени с неудобство секунди, никой от нас не беше готов да направи първата крачка. В крайна сметка аз бях тази, която се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Лека нощ и още веднъж благодаря.

— За мен беше удоволствие — сковано отвърна той, отново почервенял като малко момче.

Обърнах се и поех по скърцащите стъпала към спалнята.