Лиз Треноу
Забравената шивачка (17)

17.

Когато най-после се добрахме до приюта, аз вече бях успяла да се стегна. Наложи се да си пробиваме път сред цяла тълпа дрипльовци, които се бяха струпали пред вратата, зъзнещи от кучешкия студ. Отвори ни спретнат оплешивяващ мъж, който би изглеждал по на място в някоя библиотека. Той бързо ни дръпна вътре и затръшна вратата под носа на бездомниците.

— Здравейте, аз съм Арън — представи се той и стисна ръцете ни. — Радвам се, че успяхте. Денис още е тук, но в момента се къпе. — В зле осветения бетонен коридор вонеше на прегоряло зеле и застоял цигарен дим.

— Нямате ли място за онези хора отвън? — попита Бен.

— Не е това — поклати глава Арън. — Просто не приемаме хора, които са употребили алкохол или наркотици. Те отлично го знаят, но въпреки това се опитват…

— Какво се случва с тях? — попитах аз, спомнила си за двамата скитници, с които бях разговаряла само преди няколко седмици. Но оттогава насам се бяха случили толкова много неща, че почти ги бях забравила.

— Някои ще си изпият пиенето и ще ги пуснем — жизнерадостно отвърна човекът. — Но повечето ще прекарат трудна нощ…

Прекосихме столовата — просторно и ярко осветено помещение с кухня от неръждаема стомана в ъгъла. На пейките около сгъваемите дървени маси седяха петнадесетина мъже и жени, приведени над чинии с месо и зеленчуци. Лапаха здраво, като хора, гладували седмици наред. Между тях щъкаха доброволци със зелени престилки, предлагащи допълнителна храна и напитки. Други просто седяха по ъглите и разговаряха. По стените висяха плакати, предупреждаващи за опасността от използване на общи спринцовки или подканващи към редовни медицински прегледи, вредата от алкохола и други подобни неща.

— За изтрезняване им предлагаме вечеря, а след това, ако желаят, баня и чисти дрехи, преди да ги разпределим по спалните — поясни Арън. Аз вече започвах да свиквам с миризмата, но гледката на толкова много гладни хора беше покъртителна.

— Свиква се — подхвърли Арън, доловил погледа ми. — Между тях има невероятни типове, които ни карат да се смеем до припадък. Някои са наши стари познати, което означава, че не може да им се вярва. Най-голямата ни награда е да не ги виждаме повече. Това означава, че са си намерили подслон. Виждам, че носите нещо за замяна — махна към раницата ми той. — Да видим дали ще открием Денис…

Тръгнахме между масите, насочвайки се към някаква врата в дъното. После прекосихме още един бетонен коридор и се озовахме в нещо като хол. Пет-шест мъже и жени се бяха изтегнали по стари дивани и кресла с цигари в уста, извърнали очи към телевизора в ъгъла. Някои все още бяха в уличните си дрехи, а други — с мокри от душа коси, се бяха пременили с дълги халати.

Край една от стените имаше редица кабинки с пердета, а срещу тях се виждаха квадратни дървени шкафчета. Арън ни поведе към един жилав на вид старец с рошава сива брада, който хъркаше на близкия диван. Беше облечен в червена хавлия, изпод която стърчаха големите му стъпала — обезцветени, с възлести пръсти и пожълтели нокти.

Арън леко разтърси рамото му, опитвайки се да го събуди. Старото момче отвори очи и започна да ругае на висок глас, очевидно вземайки го за крадец. После утихна и объркано се огледа.

— Мисля, че Лейла вече е говорила с теб за завивките — седна до него Арън и ни направи знак да сторим същото.

— Че к’во им е на завивките? — завалено отвърна Денис.

— Навън става доста студено и ние решихме да ти предложим нещо по-топличко — обясни Арън и махна към сака ми. Аз извадих топлото вълнено одеяло и едно някога скъпо палто от камилска вълна, които бях открила в някакъв благотворителен център.

— Хвърли едно око — рече Арън и допря пръст до устните си — знак да не казваме нищо. Денис взе одеялото и започна да опипва дебелината му. После го вдигна пред носа си, помириса го и го пусна в краката си. Дойде ред на палтото, което беше подложено на още по-обстоен преглед: отвътре и отвън, джобовете, шевовете. Сякаш беше капризен клиент, попаднал в магазин за мъжко облекло. После, с едно внезапно движение, той съблече хавлията и остана чисто гол, излагайки на показ изненадващо бялото си тяло. Пъхна ръцете си в ръкавите и се зае да закопчава копчетата — от най-горното до най-долното.

Забравили за телевизията, всички в стаята се обърнаха да наблюдават модното шоу.

— Какво ще кажете, момчета? — подхвърли с широка усмивка Денис и направи няколко наперени крачки по килима, кършейки рамене като манекен за голямо удоволствие на публиката. Вече разбирах какво е имал предвид Арън като каза, че между клошарите има страхотни типове.

— Стои ти добре, приятел — отвърна един човек, а останалите започнаха да ръкопляскат.

— Вземам ги — простичко обяви Денис, а аз изпуснах въздишка на облекчение. Без да се усетя, бях чакала този миг със затаен дъх.

— Много добре — кимна Арън. — Ще ти ги запазя до сутринта, а сега ми дай старите си дрехи, за да ги изперем.

Денис пристъпи към едно от шкафчетата и извади някаква безформена купчина дрипи, сред която разпознах кувертюрата с известна доза закъснение. Той я подаде на Арън, а аз я поех от неговите ръце. Беше обърната наопаки. Първата ми работа беше да отметна крайчето й, за да видя лицето й. Там, под пластове кал и още куп петна с неустановен произход, зърнах шарката с изгрева, която нямаше как да сбъркам.

— Тя ли е? — попита той.

Кимнах с глава, неспособна да говоря.

— Благодаря ти много, Денис — започнах аз, но Арън бързо ни побутна към вратата.

— Като нищо може да си промени мнението — прошепна той.

 

 

По обратния път, обзета от радостна възбуда, аз продължавах да бъбря за Арън и Денис, пропускайки да отбележа, че Бен през цялото време мълчеше.

Обади се едва когато спряхме пред дома ми.

— Утре съм първа смяна, а вече минава единайсет. Най-добре е да се прибирам у дома.

— Няма ли да се качиш за едно кафе или нещо за хапване? — попитах. — Така и не ми даде възможност да ти благодаря за кувертюрата. Освен това ти дължа извинения за това, което се случи във вестника…

— Оценявам жеста ти, но нека не бъде тази вечер — твърдо отвърна той. — Ще ти се обадя.

Направих крачка напред, за да го целуна. Той прие целувката, но не й отвърна. Нито пък посегна да ме прегърне.

— Ти беше звездата тази вечер — промълвих аз, опитвайки да не звуча извинително. — Не заслужавах това, което направи за мен — особено след нещата, които ти наговорих. Заключенията ми бяха погрешни, за която дълбоко съжалявам, повярвай ми.

— Всичко е наред — отвърна той. — Мисля, че и двамата се нуждаем от малко време. — Запали двигателя и добави: — Желая ти успех с покривката.

 

 

Покрих масата в трапезарията със стар чаршаф и внимателно извадих кувертюрата от цилиндричната кутия. Когато развързах връзките й и я разстлах върху масата, в ноздрите ме блъсна миризмата на мухъл и застояла урина.

Покривката беше в ужасно състояние: избелели цветове, различни петна, кал и — най-лошото — няколко разпрани места покрай деликатните шевове на Мария. Тук нямаше да ми се размине без помощта на специалист. Толкова често си я бях представяла, докато опитвах да я пресъздам в своите скици и рисунки, че в съзнанието ми се беше изградила една точно определена картина: наситена интензивност, ярки цветове, вдъхновяващи окото шарки. Но мръсният парцал пред очите ми сякаш се подиграваше с тази идеализирана представа.

Навих я на руло и я прибрах обратно в кутията, за да не ми мирише. Чувствах се изтощена, близо до сълзите. Все пак набрах едно текстовото съобщение до Джо: Надявам се, че сте прекарали страхотно! С нетърпение очаквам да ми разкажеш всичко, освен това имам нужда от помощта ти за кувертюрата. Моля те, звънни, когато се прибереш. Хх.

 

 

Събудих се рано, с главоболие и силна жажда. Тръгнах към кухнята да пия вода. В един момент между пердетата проникна жълтеникав лъч от уличните лампи, който падна върху нещо черно и голямо на масата, наподобяващо приклекнала фигура. Понечих да изкрещя, но в последния момент съобразих, че това е кувертюрата в голямата си цилиндрична кутия — там, където я бях оставила.

— Вземи се в ръце, тъпа краво! — изръмжах, докато пусках водата, и глътнах две таблетки парацетамол. Шмугнах се обратно под завивките, но сънят отказа да ме споходи, прогонен от виденията с Денис и палтото му от камилска вълна, смехът на бездомниците, миризмата на кувертюрата и отчаянието, което ме обзе, когато я разгърнах. След това започнах да се тревожа за Бен. Дали ще ми прости? Ще го видя ли някога?

Нямах отговор на тези въпроси. Облякох си пеньоара, направих си чай и отново разстлах кувертюрата върху масата. Този път миризмата не ми се стори толкова силна. Беше просто кисела и някак тъжна. Взех една голяма четка за рисуване с меки косми и започнах внимателно да почиствам обсипаните с лекета ръбове на кувертюрата, опитвайки да сваля най-горния слой мръсотия, без да натискам прекалено силно плата. След няколко минути вече бях в състояние да видя разликата. Може би повредите подлежаха на отстраняване и не всичко беше загубено.

Докато работех в сънната тишина на апартамента си, в главата ми отново се появи гласът на Мария — дрезгав и груб, с типичния за Ийст Енд носов изказ, описвайки как беше започнала да шие кувертюрата през самотните часове, след като Нора я беше отблъснала. Как беше избродирала сложния любовен възел върху парчетата коприна, останали от любимата й принцеса Мей. Бедничката, жадна за обич Мария. Изпитах странното чувство, че тя е някъде наблизо — някакво странно, родено във въображението ми присъствие, което ме караше да потръпвам.

Границата на централното каре, състояща се от редици издължени шестоъгълници, които госпожица Далциъл нарече „ромбчета“, очертана от малки късчета гладка или щампована коприна, беше изключителна кална, а на места и скъсана. Почистих ги с четката — всяко едно поотделно, страхувайки се да не сваля боята или да ги повредя по някакъв друг начин. Няколкото пробойни в плата покрай шевовете със сигурност се нуждаеха от професионално внимание.

Следващото каре — онова с малките апликирани фигурки, които аз и Анди Ковалски бяхме харесвали толкова много като деца, беше оцеляло почти без повреди. Спомних си думите на Мария: Моето и неговото име са скрити в тези фигурки, а след това изведнъж си дадох сметка, че това не е просто сбор от някакви образи. Патето, ябълката, цигулката, любопитното триъгълно листо — може би бръшлян, и свирепия на вид дракон, всъщност бяха комбинация от букви, съставляващи името Д.Е.Й.В.И.Д. А по-надолу бяха мишката, дъбовото листо, жълъдът, някакво цвете с пурпурни цветове — може би лилия, може би ирис — и накрая котвата, образуваха М.А.Р.И.Я. Имената на майката и детето, вградени в малък и тъжен мемориал.

Това със сигурност беше още едно доказателство, че Мария е казвала истината. Защо би ушила това каре за някакво въображаемо бебе? Проверих крайчето на подплатата и пришитите стихчета. Част от конците вече липсваха, но то все още можеше да се прочете. Вече бях сигурна, че Мария е посветила това каре на собственото си дете, което брутално й бяха отнели. Години по-късно, когато завършва работата си, тя добавя тези сантиментални думи, които ще бъдат разбрани от всички, включително и след смъртта й. Заля ме вълна от меланхолия за тази бедна жена, останала неразбрана.

Сега, след като вече бях чула историята на Мария със собствените си уши, аз гледах с нови очи на цветовете и шарките й. Ако централните карета са били посветени на нейния любим и детето, вероятно и крайните имат някакъв скрит смисъл.

В сравнение с предишните две, третото каре изглеждаше доста по-семпло: лилави и сиви памучни парчета плат, старателно подредени в редици и ъгли, които наподобяваха стълбище или серия от блокчета, създаващи почти триизмерен ефект. Краищата на фигурите бяха назъбени на зигзаг, а правите линии върху тях стигаха чак до центъра.

Беше малко вероятно тези строги геометрични линии да носят някакво скрито послание, но в един момент забелязах, че тя беше направила верига от миниатюрни шевове само на сантиметър от подшитите ръбове на всяко парче плат. Това ме накара да си спомня описанията й. На практика миниатюрните шевове представляваха верига от главни букви М — вероятно, за да обозначат Мария, или пък външната посетителка Маргарет, която я беше напуснала без никакви обяснения. Тя е била важна за Мария, не само като случаен посетител. Коя е била, възможно ли е да е все още жива?

Попаднали в краищата на завивката на Денис, двете най-външни карета бяха силно зацапани. Триъгълниците от фин ленен плат на деликатни цветчета и други традиционни шарки бяха умно противопоставени един на друг в светлите и тъмните секции, образувайки нова комбинация — по-голяма и по-дръзка.

Платът ми напомни за една блузка, която мама много обичаше да носи — мека, фина, деликатна. „Най-хубавият лен, марка «Либърти» — прозвуча гласът й в главата ми. — На света няма друг като него“. После изведнъж ми просветна. Разбира се! Това бяха платовете „Либърти“, произвеждани специално за прочутия магазин със същото име, който и до ден-днешен беше отворен на Риджънт стрийт. Как не бях забелязала това по-рано? Беше ясно, че по този начин Мария се е отблагодарила на Нора за свободата си — най-големият подарък, който би могла да й направи. Колко ли е била доволна да работи върху това каре в компанията на приятелката си! А после, в последните й дни, беше останала да се грижи за нея.

Всичко ми стана кристално ясно. Тези комбинации бяха създадени в чест или в памет на отделен човек. Централното каре за нейния любим, апликираните фигурки за бебето й, подредените стъпаловидно букви М за Маргарет и платовете „Либърти“ за Нора. Оставаше да разбера на кого са посветена най-външната обшивка.

Докато почиствах калните петна върху шарките, не спирах да се питам кога и за кого ги беше шила Мария. Може би за Нора, когато е станала баба? Или са били предназначени за собствената ми баба Джийн? Ненапразно мама твърдеше, че кувертюрата е означавала много за нея.

Внезапно се почувствах тотално изтощена. От неспокойната нощ и от последните няколко дни. Беше време да си дам почивка. Най-добре беше да изчакам Джо да се прибере, преди да се занимавам повече с кувертюрата.

Преметнах я да съхне върху облегалката на дивана и в същия миг забелязах нещо необичайно. Покрай редицата издължени шестоъгълници на вътрешното каре се виждаше продълговат процеп, излагащ на показ вътрешността на пачуърка. Отдолу белееше още един слой плат — или може би хартия?

Взех отново четката за рисуване и внимателно разширих процепа, използвайки дръжката й. Това отдолу действително се оказа малък къс хартия, зашит в тъканта. По протежение на карето имаше още няколко цепнатини, които разтворих, но в тях нямаше нищо. Телефонът ми издаде мелодичен сигнал в момента, в който започнах да се оглеждам за ножиците.

Страхотна ваканция, благодаря. Много е хубаво да се попечеш на слънце, нямам търпение да те видя! Свободна ли си утре вечер?

 

 

— Каква е тази отвратителна миризма? — попита Джо и сбърчи чипото си носле, започнало да се бели след прекараната на слънце седмица.

— Кувертюрата. През последните седмици е попътувала доста, главно върху гърба на един скитник. Дълга история…

— А това какво е? — надникна през отворената врата на стаята тя. Там, забравен върху масата, стърчеше скелетът на недовършеното кресло. — Господи, нима си стартирала световноизвестната фирма за интериорен дизайн? Колко вълнуващо!

— Това е мостра за клиентите на Джъстин — поясних аз. — Но нещо закъсах, защото проектът се оказа много по-сложен, отколкото предполагах. Много се радвам, че се върна, защото имам да ти разказвам куп неща!

След това й описах срещата си с Джъстин и й показах скиците си.

— Страхотни са! — извика тя, разглеждайки различните модели. — Абсолютно оригинални, най-вече с неповторимата си ретро линия. Откъде намери тези страхотни тъкани от шейсетте?

— Открих ги на тавана на мама, натъпкани в някакъв куфар. Със сигурност са престояли там в продължение на години. Според мен са оригинален дизайн на „Уорнър и синове“. Просто не можех да повярвам на късмета си!

— Виж какво, познавам един добър тапицер в Южен Лондон — в случай че имаш нужда от такъв. Но да знаеш, че струва скъпо.

— Не мислиш ли, че този път инвестицията си заслужава? — подхвърлих аз. — Разбира се, в дългосрочен план ще ми трябва истинска работилница.

— Сещам се за къщата на майка ти. Доколкото си спомням, към нея има и гараж…

— Ще се наложи да я продам, за да плащам таксите й в старческия дом — въздъхнах аз. — Освен това, не мога да пътувам всеки ден дотам и обратно.

— Ще можеш, но ако продадеш този апартамент. За него със сигурност ще получиш цяло състояние.

— Странно — промълвих. После, без да се усетя, добавих: — И Бен ми каза същото.

Тя засече целта като ракета с топлинно насочване.

— Бен?

— Суитмън. Онзи журналист от Ийстчестър.

— Аха, този Бен, значи! — Джо ми хвърли кос поглед и леко вдигна вежди: — И как е той?

— Не съм сигурна — промърморих. — Май провалих нещата.

— Как?

— Дълга история. Извиних му се, но той сякаш потъна в земята.

— Пука ли ти?

— Не знам, Джо. Мисля, че да, но…

— Имам време — отвърна тя, седна на дивана и потупа мястото до себе си. — Сядай и започвай. Искам да зная всичко за Бен и за другите неща, които се случват. До последната подробност. Приеми го като цената на експертното ми мнение относно мръсната ти кувертюра.

— Имаш ли нещо против, ако си налея чаша вино? — попитах. — Ти искаш ли?

Тя се изчерви и отмести поглед.

— Има ли нещо, което ти не ми казваш?!

Тя свенливо кимна.

— Мили боже, Джо! — извиках аз и я прегърнах през раменете: — Бременна ли си? Това е страхотна новина! Кога е терминът?

— Още съм едва във втория месец. Извинявай, не исках да го споделям веднага, като знам какво ти се случи неотдавна…

— О, не се безпокой за мен. Аз съм окей. А напоследък съм толкова заета, че изобщо не мисля за това. Но за теб наистина се радвам!

Господи, колко бързо се развиват нещата! Кога трябва да родиш? Момче или момиче? Какво казва Марк?

— Първият ми скенер е след една седмица — леко се усмихна тя. — Марк е тотално шашнат, но се прави, че всичко е окей. Според мен обаче изпитва истински ужас, защото ще се наложи да продаде мотора си и да изхвърли от резервната стая купищата стари албуми.

Докато си сипвах вино и включвах чайника да й направя чай, Джо продължаваше да чурулика: как сутрин не й ставало лошо, но непрекъснато се чувствала уморена, как спорели за името на детето, какъв ужас изпитвала от огромната отговорност да даде нов живот.

— Достатъчно сме си говорили за бебета — отсече по някое време тя. — Искам да ми разкажеш за Бен.

Направих опит да обобщя щурите събития, случили се през последните десетина дни: осъзнаването на Пърл, че Куини всъщност е Мария, прослушването на записите, преспиването в дома на Бен и опасенията ми, че вероятно ще съжалявам, материалът във вестника, последван от скандала между нас, посещението в нощния приют и срещата с Денис.

— Предполагам, че този пример за добродетелност е смайващо красив и отвратително богат? — подхвърли Джо.

— Изобщо не е богат, а дори не е особено красив. Честно казано е сладък и мекичък, просто ти се иска да го гушнеш. Но е от онези хора, на които им трябва време за сближаване. Иначе е висок, с гъста коса, кафяви очи и най-дългите мигли, които си виждала.

— Звучи ми добре.

— Освен това харесва Хауард Ходжкин.

— Все по-добре. Но след скандала не си се чувала с него, така ли?

— Цели два дни — поклатих глава аз. — Много ми се иска да получа поне един есемес, в който да каже, че ми е простил.

— Не се безпокой, трябва му време — каза Джо. — Изобщо не разбирам как може да устои на разкошната и талантлива Карълайн Медоус? Ти също можеш да му изпратиш послание, но изчакай малко, за да не те помисли за прекалено отчаяна.

Може би беше права. За всичко се изисква време.

— Разкажи ми за онези хора от Бетнал Грийн — съобразително смени темата приятелката ми.

Описах й как успяхме да открием семейство Ковалски, от които получихме потвърждението, че Мария и Нора действително са работили в двореца.

— Знаеш ли какво означава това? Отговор на загадката откъде се е сдобила с кралските коприни. Допускаш ли, че може да ги е откраднала?

— Не. Според мен не е била крадла. В записите споменава, че е открила парчетата плат в кутията на своята предшественица, оставена в някакъв шкаф. И ги е използвала за първото каре на кувертюрата. Но според мен изобщо не е подозирала истинската им стойност.

— Както и да е. Важното е, че ги е използвала. Много обичам, когато историята доказва правотата ми! — На лицето й се появи дяволита усмивка: — Нямам търпение да докладвам на Анабел. Тя положително ще опита да си припише цялата слава, но няма как да забрави, че аз първа им обърнах внимание.

Когато разстлахме кувертюрата върху масата, Джо започна да ахка и охка.

— Боже, каква бъркотия! Със сигурност ще се нуждае от професионално почистване и поправки.

— На мен ли го казваш? По-добре виж това… — Посочих с пръст дупката на ръба на шестоъгълника, под който беше скрито листчето хартия.

Тя извади лупата си и внимателно повдигна ръба.

— Права си. Тук има нещо странно. Прилича ми на нарочно оставен шаблон. Странно е да откриеш подобно нещо в една напълно завършена кувертюра.

— Как можем да разберем?

— Опитаме ли оттук, има опасност да разкъсаме плата още повече. Затова трябва да свалим подплатата, да извадим евентуалния пълнеж и да стигнем до тази зона от обратната страна. — След тези думи Джо разрови чантичката си и измъкна изящна миниатюрна ножичка. — Аз ще използвам това. Ако имаш някаква гладка ножица, бихме могли да опитаме от двете страни едновременно.

— Искаш да кажеш още сега?! — смаяно промълвих аз. — Не е ли рисковано?

— Имай доверие в мен, аз съм професионалист — засмя се тя. — Все някога трябва да го направиш. Ако го занесеш на поправка, там ще подходят по абсолютно същия начин, а след това ще върнат подплатата на мястото й. Освен това аз съм адски любопитна да видя какво представлява този шаблон. А ти?

— Струва ми се малко драстично — признах аз. — Няма ли да повредим кръстосания бод на поемата върху хастара?

Тя се наведе да я огледа.

— Той не минава през цялата тъкан, значи няма проблем.

— Ами да го направим тогава! — внезапно взех решение аз. — Независимо, че става въпрос за кралски коприни, те все пак не са скъпоценните камъни на Короната.

Нагласих лампите така, че да хвърлят допълнителна светлина, а след това — шегувайки се, че отново сме като студентки над дипломната си работа, заехме позиции в срещуположните краища на масата и започнахме внимателно да обработваме ръбовете на кувертюрата, разделяйки подплатата от краищата на пачуърка. Тя се отделяше лесно, но под нея се разкриваха и доста по-трудни зони. Мария беше използвала тънко вълнено одеяло като пълнеж между кувертюрата и вътрешната част на подплатата. Този пълнеж беше пришит към пачуърка с фини широки бодове, по границите на всяка концентрична рамка. Това със сигурност й беше отнело часове, а разшиването се оказа бавна и изключително трудна работа. Нейните шевове бяха толкова съвършени, че плъзгането на връхчето на ножицата под тях изискваше много точна ръка, за да не се разкъса или повреди деликатната материя.

Докато работехме, аз й разказах с повече подробности за срещата си с професор Мортън и за онзи необикновен следобед, през който прослушах записите на Мария. Докато говорех и пръстите ми продължаваха да разхлабват прецизния шев на шивачката, аз отново изпитах странното чувство, че тя е някъде наблизо, слуша и наблюдава как се отнасяме към любимото й творение, отнело по-голямата част от съзнателния й живот.

Направихме си още напитки и продължихме да отделяме вълненото одеяло. Говорехме си за ваканцията на Джо. Аз й разказах за срещата с Денис и за начина, по който беше смъкнал одеждите си на дядо Коледа пред цялата компания, без дори да му мигне окото. Обсъдихме битката ми с креслото и табуретката за крака и какво трябва да се направи, за да я довърша навреме.

След час и нещо стигнахме до ръба с удължените шестоъгълници, а след това заобиколихме вътрешното каре на мястото, където бях открила скицата.

— Ела да видиш това — прошепна тя.

— Какво? — извиках аз и тръгнах към нея.

— Само секунда, да го почистя както трябва — спря ме Джо, докато аз нетърпеливо надничах иззад рамото й.

След още три разхлабени бода одеялото падна. Отдолу се показа обратната част на едно ромбче с внимателно увито около него листче пожълтяла хартия. Джо внимателно повдигна подгъва, докато пред очите ни се появиха някакви думи, изписани със старо и доста избеляло мастило.

— Използвала е хартията за шаблон. Погледни дали е същото и от твоята страна! — Гласът й беше изтънял от вълнение. — Това е невероятно! Чела съм за нещо подобно в една стара книга, в която се разказваше за някаква недовършена кувертюра. Но имам чувството, че тези листчета са пъхнати тук нарочно…

Отново стиснах ножицата с нестабилните си пръсти, разших още няколко бода и пред очите ми се появиха дъната на ромбчетата от моята страна на карето. И тук, както отсреща, платът беше подгънат върху книжния шаблон, прикован на място с няколко едри бода. Отдолу се виждаха още гъсто изписани листове. Имах чувството, че изравям някакво древно съкровище.

— Виждам още текст, но шевовете ми пречат — промърморих.

— Разший ги, нищо няма да стане — отвърна Джо. — Ей така… Със страхопочитание наблюдавах точните движения, с които тя разши шевовете откъм своята страна и внимателно нагъна широкото парче плат, под което се появи целият шаблон. Успях да разчета само думите Моя мила…

— Писмо! — извикахме в един глас ние.

— О, боже! — прошепнах аз. — Дали е от нейния любим? От принца? Само си представи, че…

— Скоро ще разберем.

Думите и изреченията се оказаха нарязани, просто защото хартията беше изрязана на отделни шаблони. За наше огромно разочарование, част от тях бяха празни. Продължихме да разшиваме бодовете от двете страни на карето, крещейки от възбуда при всяка нова дума или сричка:

… и това, че…

… да уредим…

… моят контро…

… защото войната е…

…ция, май 1915…

— Деветстотин и петнадесета — това трябва да е Първата световна. А това окончание тук трябва да е на думата Франция. Знаеш ли какво е това? — Ухилена до уши, Джо ме гледаше от другия край на масата: — Писмо от фронта! — последните думи ги изкрещяхме почти едновременно.

— Дяволска работа! — промърморих аз, опитвайки да овладея вълнението си, а след това насочих вниманието си към следващия шестоъгълник.

… че отивам на… — прочете Джо.

… всяка нощ продължавам да съ…

… държи ме…

— Това е писмо до Мария! — изкрещях от радост. — Чуй какво пише по-нататък: … ладка усмивка… ария….

— Любовно писмо! — извика Джо. — Ела да видиш това! Мастилото беше избеляло и покрито с мръсни петна, но думите се виждаха съвсем ясно: … пази се… Аз те оби….

Малките срички ни потопиха в смаяно мълчание.

— Боже мой! — промълвих най-сетне аз. — Ти разбираш ли, че ако това писмо е от Уелския принц, то по безспорен начин потвърждава истинността на цялата й история? Тя твърди, че принцът й е писал, но на мен дори не ми е минало през ума, че може да скрие писмото в кувертюрата!

— Стегни се, ако обичаш! Все още не знаем от кого е писмото.

— Трябва да има и други следи. Предлагам да свалим всичките парчета и да прочетем за какво всъщност става въпрос.

— Не бих искала да го направим точно сега — колебливо отвърна Джо. — Това е като археологическите разкопки — трябва много да внимаваме да не унищожим някое доказателство по погрешка.

Седнах обратно, борейки се да победя нетърпението си. Мълчанието си проточи.

— Имам една идея — обади се най-сетне тя. — Вместо да вадим парчетата, можем да ги фотографираме. После ще подредим снимките на екрана и ще се опитаме да разчетем писмото. Какво ще кажеш?

Планът беше брилянтен. Два часа по-късно, след като разгънахме всички листчета и ги номерирахме (бяха общо двадесет), започнахме внимателно да ги фотографираме едно по едно. Когато приключихме, ги качихме на моя лаптоп и започнахме да ги въртим — като в онази стара компютърна игра. Когато най-после ги подредихме горе-долу правилно, се получи следното:

…ция, май 1915….Мила моя…да си мисля

…теб…без…зная… какво…и че… нещата….отвъд…моя конт….

…зи война е… сна…и аз може…връщане…за мес…еци. Но аз искам да… зн… оя…ария… че продължавам да… съ… всяка нощ твоята сладка усмивка…и…за теб…Пази се, обичам те…

— За съжаление няма подпис — отбелязах аз. — Мислиш ли, че сме пропуснали нещо?

— Само празни шаблони — поклати глава Джо. — Без никакъв текст.

— Какво хубаво писмо — въздъхнах аз и отново заковах поглед в екрана, опитвайки да открия нещо пропуснато. — Очевидно написано от ерудиран човек, а не от някакъв обикновен войник.

— Дори и да е така, това все още не означава, че този ерудиран човек е принц — отвърна Джо, сложи ръце на тила си и изпъна гръб.

— Освен това на него не му е било позволено да се сражава, нали?

— Заминал е за Франция, но не е стигнал до бойната линия. — Замълчах за момент, после поклатих глава: — Ох, не знам. Тази жена е такава загадка! Вече знаем, че е работила в Бъкингамския дворец, а аз предчувствам с цялата си душа, че историята с бебето също е вярна. Защо биха я затворили в лудница, ако не са искали да прикрият някаква тайна?

— Това, което открихме тази вечер, наистина е изключително — проточи Джо и се облегна в стола си. — Дори да се окаже, че писмото не е писано от Уелския принц, то представлява един забележителен документ. Ами ако тези коприни… — Гласът й бавно заглъхна.

— Какво имаш предвид?

— Струва ми се, че е много важно това нещо да бъде почистено и консервирано както трябва. А след това да потърсим доказателства, че тези коприни са това, за което ги мислим. Аз познавам подходящия човек. Тя е специалист по консервация на копринените тъкани. Преди време работеше в архива на „Уорнър“, доколкото си спомням, беше написала реферат за „Мей Силкс“.

— Страхотно! В Лондон ли живее?

— Мисля, че се е преселила в някакво забутано селце в Есекс, но мога да я открия.