Лиз Треноу
Забравената шивачка (2)

2.

Лондон, януари 2008 г.

— Паника, мила. Хората от „Коузи Хоумс“ идват другата седмица, а аз трябва да почистя таваните преди тях. Съседът Питър щеше да ми помогне, знаеш го — онзи, който пръв предложи цялата работа. Но той си е наранил гърба и няма да дойде, а аз не знам какво да правя…

Майка ми Елеонор е на седемдесет и три и главата й не е съвсем наред. По тази причина много малко й трябва да се разстрои. Освен това винаги е нервна, когато говори по телефона.

— По-полека, мамо — прошепнах аз, недоволна, че ме търси в службата. В офиса цареше необичайна тишина, както винаги в дните след Коледа, когато всички са мрачни и само се преструват, че работят, докато на практика се озъртат за някоя нова служба. — Започни отначало, защото искам да разбера за какво става въпрос. Какво е „Коузи Хоумс“?

— Фирмата за изолации. Работят напълно безплатно за хора над седемдесетте, представяш ли си? Обещават да ми намалят сметката за отопление с една четвърт, а цената на газта в момента е такава, че аз просто не мога да им откажа. Сигурна съм, че вече ти казах това…

Напрегнах паметта си. Може и да ми е казала, но след всичко, което се случи през последните няколко дни, явно бях забравила. На първия работен ден след празниците получихме имейл, в който ни съобщаваха за още съкращения. Честита Нова година! Моралът в службата спадна до рекордно ниско ниво, но в замяна на това машината за слухове работеше на пълни обороти. И, о, радост, следващата седмица всички щяхме да бъдем интервюирани от онези самодоволни и високоплатени бизнес консултанти, наети от компанията.

Всъщност, нямах никакво желание да бъда тук. Продължавах да считам тази работа за „временна“, исках да събера достатъчно пари и да реализирам старата си мечта — собствена фирма за интериорен дизайн. Но мъжкарската работна среда, всекидневните очаквания за удар под кръста и невъзможно късите срокове ставаха изненадващо приемливи в момента, в който очите ми попадаха на цифрите в месечния ми фиш, най-вече на сбора с годишните премии. Финансовото ми възнаграждение беше твърде съблазнително, за да се откажа от него. Особено сега, когато отново бях сама и с огромна ипотека на плещите.

— Всичко е наред, мамо — промърморих аз, докато механично превъртах на екрана дългия списък с агенции за наемане на работа. — И без това мислех да прескоча да те видя през уикенда. Изчакай ме и ще си изясним нещата.

В слушалката прозвуча въздишка на облекчение.

— О, наистина ли, мило момиче? Страшно много ще ми олекне!

 

 

На практика моето мини знае и на сън пътя до Роуън Котидж, постоянния ми дом през първите осемнадесет години от живота ми. Родителите ми са се преместили тук през 60-те, веднага след сватбата си, а баща ми беше получил назначение в новия университет, наскоро открит в покрайнините на Ийстчестър. По онова време той беше надхвърлил петдесетте, с двадесет години по-възрастен от мама. Бяха се запознали в лондонския Юнивърсити Колидж, където той й е бил научен ръководител. Направили много хубава сватба, а пет години по-късно съм се родила и аз, за огромна радост и на двамата.

Когато съм била тригодишна, той и дядо ми загинали при челен удар в ужасна пътна катастрофа на магистрала А12, причинена от гъста мъгла. От тази ужасна нощ си спомням само двама огромни полицаи на входната врата и една жена в униформа, която придържаше припадналата мама. Тази жена ме хвана за ръката и ме поведе по алеята към съседите — така, както си бях по пижама и чехли, притиснала любимото си плюшено мече.

Дядо ми заемаше сравнително висок пост в местната полиция, а баща ми вече си беше извоювал име на уважаван учен. По тази причина катастрофата получи широка гласност, но причините за нея така и не бяха оповестени. Когато навърших седемнадесет и започнах да вземам уроци по кормуване, аз попитах мама кой е бил зад волана в онази нощ, замесени ли са други хора, чия е била вината. Но тя ме погледна с потъмнели очи.

— Никога няма да разберем това, скъпа. Случило се е преди много години и най-добре да не ровим кокалите на мъртвите.

Това беше всичко, което ми каза.

Благодарение на застраховката му тя успяваше да поддържа къщата и да пази духа му жив с помощта на много снимки, окачени из стаите. Често говореше за него. Той изглеждаше като типичен учен от шейсетте, с очила със златни рамки и торбеста тъмнозелена жилетка от рипсено кадифе с парчета кожа на лактите, най-често щракнат с книга или списание в ръце. Мама винаги казваше, че най-много си е падала по очите му — наситено сини и толкова блестящи, че когато я поглеждал, тя се чувствала потопена в някакво вълшебно сияние.

И ето го тук, замръзнал във времето. Пали лулата си, играе крикет по време на семеен пикник или седи в колата с нашето малко кученце Скоти на коленете. На снимките беше винаги усмихнат, но в живота често проявяваше невъздържание и склонност да командва — недостатъци на характера, които за съжаление беше предал и на мен. Бях наследила от него и слабата фигура, русата коса, сините очи и светлата кожа, но не и гените, които го бяха превърнали в блестящ учен. По характер приличах повече на майка ми — винаги малко замечтана и доста разсеяна.

Парите със сигурност ни стигаха. Не живеехме в лукс, но винаги се бях чувствала щастлива и обичана. Не особено притеснена от отсъствието на баща в живота ми. Мама така и не създаде нова връзка. Или поне не ми е казвала, че има такава.

— Защо не се свържеш с някоя агенция за запознанства — подхвърлих й по някое време аз. Вече бях тийнейджърка и подобни възможности ми се струваха адски екзотични и привлекателни.

Но тя моментално ме отряза.

— Глупава идея. Защо ми е нова връзка? Имам си къща, добро здраве и достатъчно приятелки, мога да пея. Освен това имам и теб, моето прекрасно момиче. На моята възраст нямам никаква нужда от нови връзки.

 

 

Излязох от А12 и поех по плъзгавия, почти пуст път. След градската суматоха и непривлекателните пътища на лондонските предградия, Северен Есекс ми се струваше тих, провинциален и красив. По това време на годината браздите на оголелите ниви събираха дъждовна вода, в която се отразяваше небето, а огромните брястове и дъбове стърчаха някак самотно, въпреки многобройните, шумно грачещи врани, накацали по голите им клони.

Всяко от тукашните селца имаше прекомерно голяма каменна църква с висока, сякаш забита в небето камбанария, построена още през Средновековието от заселници, вадещи си хляба с животновъдство и продажба на вълна, твърдо убедени, че този поминък ще им осигури място в рая. В днешно време селцата продължаваха да предлагат убежище на заможни и богати градски хора, привлечени от наскоро електрифицираната железопътна линия, която водеше директно до Ливърпул стрийт. Те се кланяха на великия Бог, който им предлагаше тлъсти годишни бонуси, а представите им за рая се изчерпваха с модерната кухня, джакузито на верандата и спортната кола в двойния гараж.

В далечния край, пътя имаше плитка зелена долчинка между два заоблени хълма. Там бяха струпани десетина хижи и селски къщи, отдавна превърнати в безбожно скъпи жилища от отегчените си собственици. Роуън Котидж — някога двойка къщи с плоски покриви и дървени капаци на прозорците, беше кацнала на самия ръб на горичката. Без съмнение най-скромният имот в долчинката, който обаче беше в пълна хармония с околната среда, сякаш отдавна се беше превърнал в част от нея.

Когато бях тийнейджърка, аз мразех уединението на къщата и най-вече абсурдния факт, че последният автобус за близкото градче тръгваше едва в девет вечерта. Но на мама това й харесваше. След шокиращо ранното си овдовяване, тя обърна гръб на собствените си академични амбиции и си намери работа като училищна секретарка, вероятно за да има достатъчно време за мен. Когато навърших десет, тя започна да чете лекции в местната политехника на половин работен ден. Тогава баба ми ме вземаше от училище, водеше ме в своя дом и ме черпеше с шоколадови бисквити.

Баба Джийн, майката на баща ми, беше будна и стегната старица с железни възгледи, която изчиташе „Таймс“ от първата до последната страница, решаваше кръстословицата, а след това се прехвърляше на някоя от книгите, с които не пропускаше да се заобиколи — разбира се, в комплект с неизбежните бележник и писалка. Е, понякога хващаше и иглата, за да бродира или да подгъне някоя дреха.

Аз обичах да ходя в дома й, въпреки че тя категорично отказваше да си купи телевизор. След неизбежния чай, баба ми четеше най-хубавите книги от детската класика: „Вятър сред върбите“, „Просто истории“ и — любимата ми „Алиса в страната на чудесата“. Разбира се, тогава все още бях твърде малка, за да схвана сюрреалистичния хумор на Луис Карол, но в замяна на това обичах илюстрациите — най-вече онези, на които Алиса е пристегнала дългата си коса с прословутото парче плат, а облеклото й се състоеше от бяла престилка, блузка с набрани ръкави и дълги сини чорапи. Боже, как мечтаех да имам дълга коса и чифт яркосини чорапи!

Когато станах достатъчно голяма, баба ме научи да шия — главно бродерия и някои съвсем прости дрехи. Един знаменателен уикенд, когато бях някъде на около дванайсет и абсолютно луда по последните модни тенденции, двете с нея ушихме една минипола от някаква изкуствена материя. Още помня как се срамувах от нашето творение, но това все пак се случи някъде през 80-те. Обожавах поличката си, но така и не посмях да я облека. Абсолютно сигурна съм, че реших да уча мода единствено заради влиянието на баба.

Но когато тя почина и останахме само двете с мама, настъпи периодът „Мама и Карълайн срещу целия свят“. Той се характеризираше с плътна, почти херметична близост помежду ни, в резултат на която се сдобих с прекомерно развито чувство за дълг и един постоянен страх да не я разочаровам. Работата й никак не беше лека, тъй като трябваше да се разправя с буйни и войнствено настроени хлапаци. Понякога все още се питам дали стресът на самотния работещ родител, комбиниран с мъката по изгубените съпруг и свекър, не са отключили промените в главата й, които много години по-късно се превърнаха в начало на коварната и трагична деменция.

 

 

Мама ме позна със секунда закъснение и лицето й светна.

— Карълайн, милото ми момиче! — възкликна тя и протегна сухите си костеливи ръце. — Много се радвам да те видя!

Някога беше висока жена с къдрава тъмна коса и румени бузи. Но сега се беше смалила, с почти бяла коса и бледа кожа. Изглеждаше така, сякаш наистина се топи.

— Влизай, влизай! — покани ме тя и тръгна към кухнята, облицована с оранжево-кафяви тапети в стил 80-те. — Ей сега ще сложа кафето. — След изнасянето ми Роуън Котидж не се беше променил много, а интересът ми към интериорния дизайн със сигурност не беше пробуден от липсата на усещане за уют от страна на родителите ми. Те мислеха за по-възвишени неща. На кого му пука как изглежда къщата им отвътре? Или колко стари са мебелите, след като са удобни и продължават да вършат работа?

Като тийнейджър се срамувах толкова много от липсата на вкус у родителите си, че никога не канех гости. Но постепенно разбрах, че мама се чувства удобно тук и едва ли някога ще промени нещо. Цветовете и шарките се преплитаха в радостно изобилие, свободно падащите басмени покривки се биеха със строго геометричните възглавници, персийските килими лежаха редом с черги от 60-те — които, между другото, напоследък бяха много модерни. Евтините дървени етажерки се огъваха под тежестта на безразборно нахвърляните книги, а някои от мебелите — най-вече столовете „Паркър-Нол“ и ниската масичка за кафе, бяха толкова старомодни, че отново пробуждаха желанието да бъдат притежавани.

Двете спални бяха разположени в подпокривното пространство и имаха капандури. Това лишаваше къщата от класически таван, но пространството между стените и наклонения покрив беше заето от дълги ниски шкафове с триъгълна форма и плъзгащи врати, пред които човек нямаше как да застане прав. Макар и със странна форма, тези шкафове бяха достатъчно големи, за да поберат боклуците, събирани цял живот. А почистването им несъмнено щеше да изисква гигантски усилия.

Първоначалният ми план беше да помогна на мама първо да подберем нещата, които й трябват, а после да изхвърлим останалите. Но тази идея се оказа твърде оптимистична и бързо разбрах, че ще отнеме прекалено много време. Накрая се задоволихме да опразним шкафовете и да струпаме съдържанието им в някогашната ми спалня, превърната в нещо като стая за гости.

Не след дълго построихме една малка пирамида, състояща се от кашони с книги и вестници, стари играчки, куфари с дрехи, които бяха твърде запазени, за да бъдат изхвърлени, но и прекалено демоде, за да бъдат носени. В допълнение имаше няколко стари ролки тапети и дори два-три чифта кънки със старомодни кожени обувки, които можеха да влязат в употреба, ако езерото замръзне, както някога през 70-те. Успях да убедя мама, че ще направим подборката по-късно, след като фирмата „Коузи Хоумс“ си свърши работата.

Влаченето и преместването на тежки кашони в схлупеното пространство се оказа трудна работа. Два часа по-късно пирамидата се превърна в планина, която запълваше почти цялата стая. Ръцете ми почерняха от прах, а косата ми стана лепкава от паяжините.

— Как успя да натрупаш толкова много неща? — попитах.

— Не всички са мои — остро отвърна тя. — Част от тях са твои, най-вече играчките и детските книжки, които не ми позволи да изхвърля. Надявам се, че скоро ще се преместиш в истински дом, където ще имаш достатъчно място за тях.

Още не бях й казала, че перспективата за „нов дом“ с място за детските книжки и играчките, изглежда много далечна и почти невъзможна. Няколко седмици по-рано, в навечерието на Коледа, двамата с приятеля ми Ръсел стигнахме до съгласие, че петгодишната ни връзка няма да ни отведе доникъде, след което той се изнесе. Бях тъжна, разбира се, но едновременно и облекчена от това взаимно решение. Чувствах се готова за новия си статут на необвързана жена. Или поне опитвах да убедя себе си, че наистина е така. Ако трябва да бъда откровена докрай, ще призная, че ми трябваше подходящ мъж, независимо кой. На трийсет и осем чувах съвсем ясно безпощадното тиктакане на биологическия си часовник.

— Освен детските неща, аз ти пазя и много вещи на баба ти — подхвърли мама.

— Вече получих книгите, стенния часовник и столовете за трапезария, която тя много държеше да ми подари — отвърнах аз. — Нима има и други неща?

— Имаше един кувертюра — кимна тя и се огледа. — Трябва да е в някой от тези сакове…

— Онази с различните парчета, съшити заедно, с която покриваше свободното легло? — попитах аз. — Обичаше да ми разказва разни истории, свързани с нея.

— Къде ли е изчезнала? — промълви мама и притеснено огледа планината от вещи.

— Дай да не се разсейваме — предложих аз. — Остава ни още малко и ще приключим.

След тези думи отново се пъхнах в шкафа и запълзях към дъното му. Едно от последните неща вътре се оказа стар куфар от бежова кожа. Издърпах го навън, изтупах го от прахта и пред очите ми се появиха три инкрустирани в капака букви.

— Кой е А. М. М., мамо? — попитах.

— Трябва да е дядо ти, Артър Мередит Медоус — отвърна след кратко замисляне тя. — Чудя се какво ли има вътре… — Напъна се да щракне закопчалките, но те очевидно бяха ръждясали.

— Защо не си починеш? — предложих аз. — Ще отворя куфара по-късно, а ти слез долу и си направи чай. Останаха само няколко кашона, с които мога да се справя и сама…

 

 

Когато таванът най-после беше разчистен, аз смъкнах куфара в дневната и се заех с ключалките. Те бързо се предадоха и отскочиха нагоре, победени от една отвертка и малко сила. Вътре имаше купчина платове, покрити с пожълтяла покривка.

— Това са само стари чаршафи — подвикнах към кухнята аз. — Да ги предам ли за благотворителност?

Мама остави подноса с чая и надникна в отворения куфар.

— Това е тя — обяви със светнало лице тя. — Кувертюрата, за която говорихме.

Беше права. Измъкнах я от куфара и разстлах дясната й част върху масата за хранене. Светлината от прозореца падна върху прекрасните мотиви, изрисувани с ослепително ярки цветове. На места бяха леко избледнели, но повечето от съшитите парчета грееха като скъпоценни камъни. Обикновен текстил, лъскав сатен, плътно кадифе, матиран памук — всичко това беше аранжирано в сложни комбинации. Извезани триъгълници бяха подредени във формата на вентилатор, полукръгчетата приличаха на морски вълни, а светлите и тъмни квадрати се превръщаха в триизмерна стълба, чезнеща в безкрайността.

В средата на покривката имаше елегантно избродиран любовен възел, заобиколен от удължени шестоъгълници и рамка от апликации — толкова фини, че шевовете изобщо не си личаха. Но въпреки деликатната работа с иглата, покривката изглеждаше някак разпиляна.

Съединените парчета плат бяха толкова различни и контрастиращи помежду си, сякаш бяха дело на няколко чифта ръце, работили дълго и по различно време.

— Баба ли е ушила всичко това?

— Не мисля — поклати глава мама, докато си наливаше чай. — Тя обичаше да шие, но никога не съм я виждала да бродира или да съшива отделни парчета плат.

— А защо кувертюрата е останала скрита толкова дълго време?

— Не съм сигурна. Може би защото на времето ти я обяви за старомодна и отказа да покриеш леглото си с нея.

— Но сега мога да я занеса у дома, нали?

— Разбира се, мила. Тя винаги е искала да ти я подари. Забелязах нещо на обратната страна едва когато сгънах покривката с намерението да я върна в куфара. Два ръкописни реда, избродирани върху парче плат, зашито като мостра в края хастара. Част от шевовете се бяха нагънали от старост, но това не ми попречи да разчета думите:

В тази покривка заших своята любов. Нежно, прецизно, с гордост.

Теб вече те няма, но аз продължавам да живея и ще бъда близо до теб благодарение на това, което успях да сътворя.

— Стих — промълвих аз и го прочетох на глас, за да го чуе мама. — Дали баба го е посветила на дядо? Или на татко?

— Чакай, чакай — промърмори тя и разтърка слепоочията си. — Опитвам се да си спомня… Не мисля, че тази покривка е била ушита от Джийн. Веднъж ми спомена нещо, но…

Изчаках известно време, опитвайки се да бъда търпелива към дупките в паметта й.

— Беше нещо за болница…

— „Ийстчестър Дженерал“?

— Не, другата. Май беше за човек, с когото се е запознала там… — От гърдите й се изтръгна тежка въздишка: — О, колко отдавна беше това… Беше преживяла нещо като, хм, нервно разстройство… Още когато баща ти е бил малко момче. Бедната жена…

— Баба е имала нервно разстройство? Никога не съм чувала за подобно нещо. И са я вкарали в болница?

— Не задълго, само докато се оправи. Беше недалеч оттук…

— И там се е запознала с човек, който е имал нещо общо с тази покривка? — притиснах я аз, но това не ми донесе нищо добро. Личеше си, че мама е напълно изтощена. Оставих я на спокойствие и се заех с обичайните неща, които вършех, преди да си тръгна от дома й: основно почистване на кухнята, подреждане на продуктите в хладилника, изхвърляне на боклука и приготвянето на един сандвич за вечерята й.

Когато се върнах в дневната, тя беше заспала. Завих я с одеялото и нежно я целунах по челото. Сърцето ми се късаше, като я гледах толкова стара и беззащитна. След което бавно си дадох сметка, че съвсем скоро тя няма да е в състояние да се грижи за себе си.

Когато се прибрах в лондонския си апартамент, аз разстлах кувертюрата върху вече свободното съседно легло и започнах да я оглеждам и от двете страни, за да бъда сигурна, че не съм пропуснала нещо. После отново прочетох извезаните стихове, сякаш очаквах да ми разкрият своята тайна. Едно обаче беше ясно: те в никакъв случай не бяха дело на моята мила, нахакана бабичка.